Определение № 420 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 862/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат И.И. като процесуален представител на А. Х. Я. от С. срещу въззивното решение на Търговищкия окръжен съд /ТОС/ от 11.11.2019г. по гр.д. № 256/2019г. в потвърждаващата му част. Ответникът по жалбата Х. Х. Х. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат С.А. е заел становище за нейната недопустимост поради липсата на основания за допускане на касационно обжалване, излагайки съображения в тази насока. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима само в частта по претенцията по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. В частите по претенциите за присъждане на 1000лв. частично от 56000лв. неустойка по чл.4.3 от предварителен договор от 29.08.2016г. и за присъждане на 1000лв. частично от 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди от виновното неизпълнение на предварителния договор въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по силата на чл.280 ал.3 т.1 предл. първо ГПК, поради което касационната жалба в тези части ще бъде оставена без разглеждане. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване по касационната жалба в допустимата част, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение ТОС е отменил решението на РС Омуртаг от 03.05.2019г. по гр.д. № 395/2018г. в отхвърлителната му част за сумата 6000лв. и частично относно присъдените разноски и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Х. Х.Х. да заплати на А. Х.Я. 6000лв. на основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД, и е потвърдил отхвърлителното решение за разликата над 6000лв. до 19000лв., както и по претенциите за присъждане на 1000лв., частично от 56000лв., неустойка по чл.4.3 от предварителен договор от 29.08.2016г., и за присъждане на 1000лв., частично от 10000лв., обезщетение за неимуществени вреди от виновното неизпълнение на предварителния договор. Въззивният съд е приел за установено сключването на 29.08.2016г. на предварителен договор между страните, съгласно който ответникът обещал да продаде на ищцата недвижим имот, находящ се в [населено място], съответно индивидуализиран /УПИ с построените в него сгради/ за 28000лв. при разсрочено плащане: 13000лв. – при подписване на предварителния договор по банков път, 4000лв. – до 20.09.2016г., 5000лв. – до 01.09.2017г. и 6000лв. – до 01.09.2018г., всички по банковата сметка на продавача. По делото е установено едно единствено плащане на 12.09.2016г. в размер на 6000лв. с основание „доплащане за закупуване на имот“. Предварителният договор е прекратен едностранно от купувачката с подаването на исковата молба, препис от която е връчен на ответника на 08.08.2018г. /преди уговорената дата за сключване на окончателния договор/. Съдът е взел предвид, че претенцията за присъждане на 19000лв. се обосновава с обстоятелството, че сумите са изплатени по едностранно разваления от ищцата договор, като включват 13000лв., които съгласно чл.5.2 от договора са задатък, дължим при подписването му, и 6000лв. - платени месец по-късно. С оглед на това е прието, че искът е предявен на основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД за връщане на даденото при отпаднало основание. Отпадането на основанието може да се дължи на разваляне на договора – съдебно или извънсъдебно, на унищожаването му, на настъпване на прекратително условие. Предпоставка за връщането на сумата е липсата на основание за задържането й, като при предявяване на този иск ответната страна не би могла да релевира правоизключващо възражение по чл.83 ал.1 предл.2 ЗЗД за освобождаване от отговорност поради вина на кредитора за неизпълнението на договора. Вината на страните би имала значение за развалянето на договора или при търсене на обезщетение за вреди от неизпълнението по чл.82 ЗЗД, но не и при иск за връщане на полученото на отпаднало основание, което вземане няма договорен характер. При тези обстоятелства е направен извод за основателност на претенцията до 6000лв. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, представено от касаторката след дадено й от въззивния съд указание, се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите: 1. Могат ли да произлязат вреди, вкл. неимуществени, за добросъвестната страна при развалянето на предварителен двустранен договор; 2. Има ли значение за отговорността на недобросъвестната страна знанието и прикриването на негативните за купувача обстоятелства по време на сключването на предварителния договор; 3. Следва ли причинените вреди да бъдат обезщетени от неизправната страна и по какъв начин и в какъв размер; 4. Има ли предварителният договор продължително или периодично изпълнение; 5. Какво значение придобива за добросъвестната/недобросъвестната страна договорената неустойка, гарантираща сключването и изпълнението на договора, и по какъв начин следва да се обезщети добросъвестната страна от виновното поведение на недобросъвестната; 6. с развалянето на договора отпада ли и обезщетителната му функция, по формата на договорената в него неустойка, връщане на задатът в двоен размер, лихви и други обезпечения. ВКС намира, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване. На първо място, въпросите под номера 1, 3, 5 и 6 са във връзка с претенциите за присъждане на неустойка и на обезщетение за неимуществени вреди и са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд по претенцията по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД, само по която касационната жалба е допустима. Неотносим към решаващ извод на въззивния съд е и четвъртият въпрос, тъй като съдът не се е произнасял за това има ли предварителният договор периодично или продължително изпълнение. Вторият поставен въпрос не е от значение за резултата по спора, до който е достигнал въззивният съд, тъй като не са формирани изводи в атакуваното решение относно значението на знание и прикриване на негативни за купувача обстоятелства при сключването на предварителния договор с оглед приетото основание на предявения иск. Следва да се посочи, че претенцията за сумата 13000лв. е отхвърлена предвид извода от фактическа страна във въззивното решение, че по делото е установено едно единствено плащане от страна на купувачката по предварителния договор – на 6000лв., извършено на 12.09.2016г. Произнасяне по въпрос във връзка с този извод касаторката не релевира като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна. На ответника по касация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящата инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,