Определение № 2149 от 09.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 521/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. Д. от [населено място] против решение № 226 от 19.07.2024г. по в. т. д. № 445/2023 г. на Варненски апелативен съд в частта, потвърждаваща решение № 34 от 31.03.2023г. по т. д. № 1132/2022 г. на Добрички окръжен съд, с което, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е признато за установено, че касаторката, в качеството й на солидарен длъжник, дължи на ищеца „Банка ДСК” ЕАД сумата 21 065.91 евро, с левова равностойност 41 201.34 лв., съставляваща част от неиздължена главница в общ размер на 176 310.03 евро към 30.03.2021 г. по договор за кредит за закупуване на дълготрайни материални активи № 6 от 30.10.2006 г., изменен и допълнен с допълнително споразумение № 1 от 15.11.2006 г., допълнително споразумение № 2 от 21.11.2006 г., допълнително споразумение № 3 от 14.11.2011 г., допълнително споразумение № 4 от 25.10.2012 г. и допълнително споразумение № 5 от 25.03.2014 г., сключени между кредитополучателя „Делфи Прим” АД и кредитора „Сосиете Женерал Експресбанк” АД (чийто правоприемник е „Банка ДСК” ЕАД), ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –30.03.2021 г., до окончателното й плащане, за което вземане, по реда на чл. 417 ГПК, е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 996/2021г. на Добрички районен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с извода на съда, че вземането не е погасено по давност с твърдението, че същият е резултат от грешната преценка за момента на обявяване на предсрочната изискуемост на процесния кредит – според касаторката това е датата на отправеното от банката писмо от 22.04.2015 г., а не крайната падежна дата на кредита – 30.03.2016 г., както е прието в обжалвания акт. Изрично оплакване е релевирано и във връзка с редовността на представените от ищцовата банка справки по чл. 366 ГПК, за които се твърди, че съдържат противоречиви данни за размера на дълга. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „ Каква е доказателствената тежест на банката при представяне на справки по чл. 366 ГПК, които съдържат противоречиви данни за размера на дълга и как следва да се процедира в случай на нередности в счетоводните документи, представени от кредитора“. По отношение на този въпрос се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на II т. о., както и че решаването му е от значение за точното прилагане на закона. Ответникът по касация – „Банка ДСК” ЕАД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките за това, респ. за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения е изложил в депозирания писмен отговор от 04.11.2024 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – В. П. Ч. от [населено място] – не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е взел предвид, че: С влязло в сила решение № 280 от 07.04.2022 г. по гр. д. № 1474/2021 г. на Добрички районен съд, постановено между същите страни, е признато за установено, че ответниците - длъжници, един от които е и касаторката С. Д. Д., дължат солидарно на ищеца „Банка ДСК” ЕАД сумата 10 000 евро, представляваща част от неиздължена главница в общ размер на 176 310.03 евро към 22.12.2020 г. по процесния договор за кредит и допълнителните споразумения към него, за която сума е издадена заповед № 260739 от 23.12.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 3765/2020 г. на Добрички районен съд; В хода на това исково производство ответниците са противопоставили същите възражения и насрещни твърдения като релевираните в настоящото исково производство, а именно – за погасяване по давност на вземането поради непредявяване на иска в петгодишен срок, считано от настъпване на предсрочната изискуемост на кредита през 2014 г. след сключването на допълнително споразумение № 5 от 25.03.2014 г. и спиране на плащанията по него, евентуално – считано от 15.07.2015 г. (датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника-кредитополучател „Делфи прим“ АД), евентуално – от датата на писмо изх. № RV-3798-07 от 22.04.2015г., с което банката-кредитор е обявила предсрочна изискуемост на кредита; В постановеното по делото решение със сила на пресъдено нещо са разрешени въпросите, свързани с валидното възникване и съществуване на кредитния дълг, изискуемостта на вземането на кредитора, качеството на страните по сключения договор за кредит и основанието за прилагане на потребителска закрила; Във връзка с изискуемостта на вземането е прието, че за ответниците-солидарни длъжници тя е настъпила на крайната падежна дата – 30.03.2016 г., а не на датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност – 15.07.2015 г., както е за главния длъжник-кредитополучател „Делфи прим“ АД, нито на датата 22.04.2015 г., когато банката е изготвила писмо изх. № RV-3798-07 за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, доколкото липсват доказателства за изпращането и надлежното връчване на същото, съответно за момента на връчването му; Поради това е направен извод, че вземането не е погасено по давност. В съответствие със задължителните указания в т. 2 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС за зачитане на обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право, формирана с решението по предявен частичен иск, въззивният съд е приел за неподлежащи на разглеждане всички оплаквания във въззивните жалби, че изискуемостта на вземането е настъпила преди крайната падежна дата на процесния кредит и поради това същото е погасено по давност. Като неоснователно е преценено и оплакването на въззивника С. Д. Д., че по делото са представени няколко справки по чл. 366 ГПК, съдържащи различни данни за размера на дълга, което сочи на нередовност на счетоводството на ищцовата банка. Според съдебния състав, справката по чл. 366 ГПК отразява начина на изчисление на претендираното от ищеца парично вземане, когато това е необходимо, а в конкретния казус такава необходимост липсва, доколкото исковата претенция е основана на договор за банков кредит и касае единствено главницата по три непогасени на падеж вноски, конкретно посочени както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и в приложеното извлечение от счетоводните книги на банката. Поради това е приел, че при яснота относно източника и размера на вземането, дори и пълната липса на изрична справка по чл. 366 ГПК би била преодолима непълнота, тъй като общият размер на претендирания с иска дълг се установява с проста аритметична операция. С оглед на изложеното и като е съобразил липсата на спор между страните по отношение на основните релевантни факти – валидно сключени между кредитора „Сосиете Женерал Експресбанк” АД (чийто правоприемник е „Банка ДСК” АД) и кредитополучателя „Делфи Прим” АД договор № 6 от 30.10.2006 г. за кредит за закупуване на дълготрайни материални активи и пет допълнителни споразумения към него с краен падеж за погасяване на задълженията 30.03.2016 г., по който договор ответниците са встъпили в дълг като съдлъжници при условията на чл. 101 ЗЗД; липсата на изпълнение на задължението за връщане в цялост на заемната сума както от страна на кредитополучателя, така и от страна на солидарно задължените длъжници, чийто общ непогасен към крайната падежна дата размер е 176 310.03 евро, включващ и непогасените вноски с падежи съответно 30.01.2016 г., 29.02.2016 г. и 30.03.2016 г. (с общ размер на главницата 21 065.91 евро), който факт е надлежно установен чрез събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства, въззивният съд е счел предявения установителен иск за доказан по основание и размер. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставеният от касаторката въпрос не може да бъде преценен като обусловил изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В първата му част за „доказателствената тежест на банката при представяне на справки по чл. 366 ГПК“, освен че е неясен (доказателствената тежест касае установяването на релевантни за решаването на спора факти, какъвто факт представянето на справка по чл. 366 ГПК очевидно не е), въпросът изобщо не е обсъждан в мотивите на акта. Във втората му част – „как следва да се процедира в случай на нередности в счетоводните документи, представени от кредитора“ – същият е изцяло хипотетичен, доколкото не е отнесен към конкретни счетоводни документи, нито съответства на изложените от въззивния съд съображения. Дори обаче да бъде преценен като релевантен за изхода на делото, единственият поставен от касаторката въпрос не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като не са налице поддържаните по отношение на него основания. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недоказано – посочената в негова подкрепа съдебна практика (решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на II т. о.) не касае приложението на чл. 366 ГПК, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е ненадлежно заявено – поддържа се само една от кумулативните му предпоставки „значение за точното прилагане на закона“, при това бланкетно, без да е аргументирано, което е в противоречие с указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.210 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника „Банка ДСК“ ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК