Определение № 729 от 07.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2340/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Застрахователна компания „Лев инс“ АД срещу решение № 816 от 09.07.2024г. по в.гр.д.№ 2005/2023г. на Софийски апелативен съд. Предмет на жалбата е уважаването на исковете за заплащане на основание чл.432,ал.1 КЗ на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. З., настъпила при пътно произшествие от 10.08.2021г., предявени от родителите Д. З. и С. З. над сумата от по 24 000 лв. до присъденото в резултат на решението на САС обезщетение от по 140 000 лв. и на иска, предявен от ищцата М.-Ан Г., с която загиналият е живял на съпружески начала над сумата 6 000 лв. до присъдените в резултат на въззивното решение 21 000лв. В касационната жалба са изложени подробни съображения, че определеното от състава на САС обезщетение на родителите за търпените морални вреди от смъртта на сина им от по 200 000лв., а на ищцата, която фактически е съжителствала със загиналия от 21 000лв., е прекомерно завишено и несъответстващо на критериите за справедливост, а същевременно приносът на В. З., който при управление на мотоциклет е съпричинил пътното произшествие, неправилно е определен в степен на 30 %, а следва да се отчете в размер на 80%. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете на ищците Д. З. и С. З. над сумата от по 24 000.00лв., до присъденото обезщетение от по 140 000лв., както и отхвърляне на иска на ищцата М.-Ан Г. над сумата 6 000лв., като се поддържа, че в тази част касираното решение е неправилно и е постановено в отклонение от задължителната практика. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите, по които се иска допускане на касационното обжалване при предпоставките на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Първа група въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД: „ Длъжен ли е решаващият съд с оглед правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД и за изпълнение на задължителните указания съгласно ППВС №4/1968г., да направи самостоятелна преценка към конкретен правнорелевантен момент на проявните форми на икономическата конюктура, като направи оценката на критериите на принципа за справедливост в тяхната съвкупност, подвеждайки я под тази преценка и чрез определяне на взаимовръзката между тях? Изисква ли правилното прилагане на принципа за справедливо обезщетяване самостоятелна преценка относно социално-икономическата обстановка към правнорелевантния момент. Необходимо ли е за правилното прилагане на материалния закон съдът, разглеждащ гражданскоправните последици от деликт, при прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД с оглед определяне размера на обезщетението, да посочи в мотивите си как доказаните по делото факти са възприети като конкретно проявление на неблагоприятно засягане на нематериалната сфера, и спрямо конкретния каузалитет, какво е значението на всеки от тях за размера на парична обезвреда към правнорелевантния момент?“ Втора група въпроси по приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД: „ Дали в случаите на заявено възражение за съпричиняване на пострадалия за осъществяване на транспортен инцидент, но и отделно - за съпричиняване за тежеста на вредите, следва ли с оглед точното прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и съблюдаване на задължителната практика, решаващият съд да посочи поотделно, по всяко от тези възражения, въз основа на кои обстоятелства и в какво тяхно значение при конкретно установените по делото факти обосновава извод относно наличие или за липса на съпричиняване, и съответно - каква е неговата степен, и в каква тежест и съотношение е взето предвид, за да се постигне точно прилагане на чл. 45 ЗЗД? С ледва ли решаващият съд да посочи при конкретно установените по делото факти, с кои от тях обосновава липса или наличие на съпричиняване спрямо определящите вредоносното събитие елементи на неговия механизъм, и да отграничи от тези елементи и да посочи изрично вредите, произтичащи от незаконосъобразно поведение на пострадалия със значение за увеличаване обема и проявлението на вредите, като им даде самостоятелна оценка с оглед прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В случаите, при които пострадалият е съпричинил със собствено неправомерно поведение както за осъществяване на вредоносното събитие, така и за увеличаване на обема на вредите, какви са обективните критерии, които съдът следва да съобразява, за да приложи точно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД; Дали това са броят на извършените нарушения или тяхната тежест като нарушения на правилата за движение по пътищата или обективния им принос за възникване на вредите? Следва ли с оглед точното прилагане на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, съдът да разгледа и определи принос съответно на всяко извършено нарушение на закона, преценявайки го самостоятелно и в конкретната му тежест и отношението му за настъпване на вредите, и спрямо всяко нарушение поотделно да извърши преценка относно предотвратимостта или непредотвратимостга вредите, въз основа на което и с оглед произнасяне по спорния предмет, да прецени съвкупно така определения принос, с оглед определяне конкретното му съотношение спрямо деликтното поведение?“ Към всеки от въпросите касаторът цитира задължителна практика на ВС и практика на касационната инстанция по чл.290 ГПК, която счита за несъобразена от състава на апелативния съд: В писмен отговор ищците оспорват наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Първоинстанционният съд е приел, че справедливият размер на търсеното от родителите обезщетение е по 160 000лв. и 80 000лв. за ищцата М. Ан Г.. В резултат на приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД и отчитане на принос на загиналия мотоциклетист от 50% по релевираното своевременно от ответника възражение за нарушение на правилата за движение и превишаване на разрешената за пътния участък скорост, обезщетенията са присъдени съответно в размер на по 80 000лв. и 40 000лв. като исковете за разликата до предявения от всеки ищец размер от по 200 000лв. са отхвърлени. Въззивната инстанция е била сезирана с жалба от ищците и с насрещна въззивна жалба на ответното застрахователно дружество. Родителите на загиналия са обективирали несъгласието си с отхвърлянето на исковете им за разликата до 200 000лв., а ищцата М. Ан Г. е обжалвала отхвърлянето на иска й за разликата до 120 000лв. с доводи, основани на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и с твърдения, че не е налице съпричиняване от страна на загиналия, или степента му не е повече от 10%. Ответното дружеството е обжалвало решението за уважаването на исковете на родителите над сумата от по 24 000лв. и уважаването на иска на Г. за разликата над 10 000лв. с твърдения за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и неправилно отчетен принос на пострадалия с твърдения, че той е 80%. Въззивната инстанция е съобразила, че решението за уважаването на претенциите до посочените суми съответно от по 24 000лв. и 10 000лв. е влязло в сила. При преценката си за размера на справедливите обезщетения, въведен в пределите на въззивното обжалване и от двете насрещни страни по спора, въззивната инстанция след подробен анализ на гласните доказателства е приела за установено, че между Д. и С. З. и починалия на 25 годишна възраст техен син са съществували пълноценни взаимоотношения на обич, привързаност и отдаденост. Били са сплотено и задружно семейство. Възпитавали са сина си да помага както на близките си, така и на хора извън семейството. Детето е било тяхната утеха и подкрепа, особено за майката, тъй като работата на бащата била свързана с пътувания. Със смъртта на своето дете ищците са загубили житейската си адекватност, емоционалният им свят е променен, а радостите и надеждите - прекършени. Трагедията, която е сполетяла ищците, е променила техния живот - без празници, без надежда, а само неописуема мъка и тъга по изгубения син с изключително висок интензитет. Все още очакват детето им да се прибере, всеки ден майката посещава гроба му. Скръбта по сина им не е преодоляна и ще съпътства дните им завинаги, тъй като със смъртта му надеждите да се ожени, да имат внуци, заедно да посрещат семейните празници, да бъдат подкрепяни в своите старини, са рухнали. Съдебният състав е изложил, че принципът на овъзмездяване по справедливост - чл. 52 ЗЗД изисква да бъдат взети установените конкретно съществуващи обстоятелства за взаимоотношенията в семейството преди и след смъртта на сина на ищците, а обезщетението, което следва да е съизмеримо с тях и с обществените представи за справедливост, следва да се определи в размер на по 200 000лв. През призмата на вложеното в разпоредбата на чл.52 ЗЗД съдържание, основано на общественото разбиране за правдивост и законност на определен етап от развитието на обществото, в основата на което е и икономическата конюнктура, явяваща се и база за непрекъснато осъвременяване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, са обсъдени и конкретно установените факти за взаимоотношенията между загиналия и третата ищца - започнали да живеят заедно, планирали са своето бъдеще на семейство с деца, били са силно привързани и неразделни през последните шест години, момичето не може да преодолее загубата на своя любим човек, не желае да продължи живота си по начин, различен от този, който е имала с В.. Мотивирано е, че по отношение на ищцата М.-Ан Г. обезщетение от 30 000 лв. се явява адекватно и възмездяващо страданията й, съобразявайки нейната млада възраст и изживения шок от загубата на ученическата й любов, с която е имала желание да създадат семейство, от една страна, а от друга - времетраеенето на техния съвместен живот, отчитайки, че двамата към момента на произшествието все още не са създали общо домакинство и свой собствен дом. При произнасяне по въпроса за приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД, с който въззивната инстанция е била сезирана и от ищците и от ответното застрахователно дружество, съставът на апелативния съд е възприел следния механизъм за настъпване на произшествието: на 10.08.2021 г. около 17 часа на път III-112, в района на землището на [населено място], обл. Монтана, на път с две насрещни платна за движение, мотоциклет „Хонда“, управляван от В. З., се е движил от [населено място] към [населено място]. Товарен автомобил - микробус „Рено Мастер“ се е движил в противоположна посока. Първоначалната скорост на мотоциклетиста е била 169.50 км./час при максимално разрешена за пътния участък 80 км./ч. Водачът на товарния автомобил е забелязал мотоциклетиста от разстояние 81.69 м. при скорост на движение с 81 км./час, след което е започнал да намалява скоростта до около 19.73 км./час. Мотоциклетистът е забелязал микробуса на разстояние повече от 87.42 м., тъй като се е движил по осевата линия, след което, виждайки опасността, се е прибрал в своето пътно платно. Автомобилът е предприел маневра „ляв завой“ към отбивка за черен път, навлязъл е в платното на мотоциклетиста, в резултат на което е настъпил удар между челната част на мотоциклета и задната дясна част на автомобила - мотоциклетът с челната си част се е блъснал в задната дясна част на товарния автомобил, вследствие на което мотоциклетистът е починал. Произшествието е било предотвратимо: за водача на мотоциклета при скорост на движение до 80 км./час, в който случай траекториите на двете превозни средства биха се разминали, а за водача на микробуса - при движение в своето платно без да предприема маневрата „завой наляво“, при което е отнел предимството на мотоциклетиста. Въззивната инстанция е приела, че е ирелевантно с оглед механизма на пътното произшествие, дали мотоциклетистът се е движил първоначално по осевата линия, тъй като при управление с разрешената за този пътен участък скорост от 80 км/ч., ударът е бил предотвратим. При така възприетия механизъм на движение, съставът на апелативния съд е приел за установено допуснатото нарушение на правилата за движение от мотоциклетиста поради управление с превишена скорост. Извършена е и преценката, че водачът на микробуса при предприетата маневра е навлязъл в насрещното пътно платно и не е пропуснал движещия се по него мотоциклетист. Обоснован е извод за допуснато нарушение на чл. 5, ал.1, т.1 ЗДвП - да не създава опасности и пречки за движението, да не поставя в опасност живота и здравето на хората; на чл. 5, ал. 2, т.1 ЗДвП - да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни превозни средства, както и на разпоредбата на чл. 37, ал.1 ЗДвП - при завиване наляво за навлизане в друг път, водачът на завиващото нерелсово пътно превозно средство е длъжен да пропусне насрещно движещите се пътни превозни средства. Отречена е основателността на тезата на ищците, че и при управление с разрешената за съответния пътен участък скорост, мотоциклетистът не е бил в състояние да предотврати удара. При определянето на приноса на всеки един от двамата водачи, въззивният състав е извършил преценка и съпоставка на дължимото поведение от всеки един и е мотивирал извода, че поведението на водача на микробуса е по-укоримо, тъй като именно то е първопричината за настъпване на ПТП, поради което приносът на пострадалия е 30 %. Така е обоснован крайният извод за основателност на исковете на родителите до размер на по 140 000 лв., а на ищцата Г. в размер на 21 000 лв., в резултат на което на първите двама ищците са присъдени по още 60 000лв. над уважения от първоинстанционния съд размер, а искът на третата ищца над присъдената от първоинстанционния съд сума от 21 000 лв. е отхвърлен. Искането за допускане на касационното обжалване на въззивния акт по въпросите (които в по- голямата си част не са изложени ясно) за приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД не следва да бъде уважено: Относно приложението на разпоредбата е формирана задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС, възприета в множество актове на ВКС в приложението му. Въззивното решение не съдържа произнасяне в отклонение от нея, тъй като преценката на съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост включва обсъждането както общите критерии, така и конкретните обстоятелства, относими към обема на претърпените вреди от всеки от търсещите обезщетение. В случая въззивният съд при определяне размера на справедливото обезщетение се е ръководил от формираната съдебна практика като е очертал възприетите в нея критерии и спрямо тях е подвел установените по спора конкретни факти. Решаващият състав е изложил своите фактически и правни изводи и вследствие на самостоятелен анализ е дал своята оценка за справедливия паричен еквивалент на доказаните морални вреди от загуба на най-близък човек. Съдът е посочил в мотивите си кои установени по делото факти възприема като конкретно проявление на засегната нематериална сфера на всеки един от ищците; не само е изброил формално релевантните за определяне на справедливото обезщетение обстоятелства, а в съвкупност е изследвал общите и специфичните за правния спор факти. Не съответства на изложените към обжалваното решение мотиви твърдението, заложено във въпросите на касатора, че не са отчетени съществени критерии за прилагане на принципа за справедливост и те не са съпоставени с доказателствата по делото. Несъгласието на касатора с конкретно приложените по делото стандарти и определеното въз основа на тях обезщетение не може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. Касаторът не държи сметка за обстоятелството, че обезщетението за неимуществените вреди на третата ищца е определено и присъдено от състава на апелативния съд в по-малък размер, т.е. въззивната жалба на застрахователното дружество в тази част е частично уважена. При обжалване на въззивното решение по иска на третата ищца касаторът ингорира и факта, че решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска на тази ищца до размер на 10 000лв. е влязло в сила, тъй като в тази част не е било предмет на подадената насрещна въззивна жалба. Не следва да бъде уважено и искането за допускане на факултативния касационен контрол по въпроса за приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД (по отношение на която въпросите също не са поставени ясно). Принос по смисъла на чл. 51 ал. 2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият обективно способства за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване на обема на вредоносните последици, като съпричиняването може да се изразява и в поемане на риска от настъпването на вредоносни последици или необоснованото му игнориране. При детайлен анализ на механизма на процесното пътно произшествие съдът е направил извод, че и двамата участници са нарушили определени свои задължения по ЗДвП, като поведението и на двамата е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат и подробно е изяснил и посочил конкретните нарушени от всеки един от тях разпоредби на ЗДвП, преценявайки, че тези на водача на моторното превозно средство са не само повече на брой, но и нарушението му, изразяващо неправилни действия при маневра „ляв завой“, е първопричината за настъпване на ПТП, поради което и поведението му е по-укоримо. Въззивното решение е съобразено с константната съдебна практика, съгласно която при определяне степента на съпричиняването е необходимо да се извърши съпоставка на поведението на участниците в произшествието, като съразмерността на действията или бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, станали причина за настъпване на ПТП, ще определят и приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Въззивната инстанция е извършила анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушенията на делинквента и на пострадалия, за да установи действителния обем, в който всеки от участниците в ПТП е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат като е изложила подробни съображения защо счита превишаваща тежестта на нарушенията на водача на микробуса, основавайки становището си и на вменената от закона по-голяма отговорност на водач на такова превозно средство. При този изход на производството касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна поисканите и доказани разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба - общо сумата 4 000лв. договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения ВКС, състав на Първо търговско отделение