Определение № 363 от 11.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2872/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Електроразпределение Север“ АД, чрез адвокат Л. М., срещу въззивно решение № 260063/23.04.2021 г., постановено от Варненски апелативен съд по в.гр.д. № 9/2021 г. Касаторът излага доводи за недопустимост на въззивното решение, защото съдът се бил произнесъл по въззивна жалба, подадена само за част от спорното право, евентуално за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “Биптан“ ЕООД, представлявана от управителя Б. П., чрез адвокат Б. Г., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Варненски апелативен съд, като отменил частично решението на първостепенния Варненски окръжен съд, осъдил “Електроразпределение Север“ АД да заплати на “Биптан“ ЕООД сумата от 9344,57 лв. – обезщетение за ползването на ТП Цех “Буря“, собственост на “Биптан“ ЕООД, за доставка на ел. енергия за периода 10.07.2014 г. – 30.06.2019 г., на осн. чл. 59 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.07.2019 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с договор за покупко-продажба от 02.12.1997 г. “Буря“АД е продало на Б. П. в качеството му на ЕТ “Биптан – Б. П.“ 1/20 ид. ч. от дворно място - парцел I, кв. 68 по плана на с. Ряховците, ведно с построените в парцела сгради – три цеха, столова, портиерна, трафопост на един етаж със застроена площ от 27 кв. м., и два склада. Съставен е и приемо-предавателен протокол от 02.12.1997 г. на всички ДМА, неделима част от продадените с нотариалния акт недвижими имоти, включващи и трансформатор 180/04. Впоследствие, с договор за продажба на търговско предприятие от 18.12.2006 г. Б. П. в качеството му на едноличен търговец е прехвърлил търговското си предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, създадени при осъществяване на досегашната му търговска дейност, заедно с фирмата, на “Биптан“ ЕООД за сумата от 1000 лв., като съгласно договора с прехвърляне на търговското предприятие се осъществява пълно правоприемство, прехвърлят се всички активи и пасиви, които се поемат от купувача, а с подписване на договора продавачът прекратява изцяло търговската си дейност по отношение правата, задълженията и фактическите отношения, влизащи в състава на търговското предприятие, предмет на договора. Договорът е вписан в Службата по вписванията на 05.04.2007 г. Съдът приел, че цената не обуславя нищожност на договора. Посочил, че за действителността на този договор и за настъпване на вещно-транслативния му ефект не е необходимо при сключването му да се съставя финансов отчет, сметка на активите и пасивите или документ, от който да е видно какви активи и пасиви са преминали към купувача и на каква стойност са те. Посочено е, че при съставяне на нотариалния акт от 1997 г., съгласно отбелязването от нотариуса в същия, за удостоверяване правото на собственост на прехвърлителя, е бил представен и АДС № 19/09.05.1994 г. Актът е съставен на осн. чл. 81 от НДИ, като съгласно ал. 3 от цитираната норма, когато при изготвяне на правни анализи по реда на чл. 4 от Наредбата за оценка на обектите, подлежащи на приватизация, се установи, че предоставените на държавните предприятия недвижими имоти, които се водят на отчет по баланса, включени са в уставните фондове на държавните организации или са им зачислени според разделителни протоколи, не са вписани в актовите книги или вписванията не са актуализирани, съответният орган по ал. 1 уведомява служба “Държавни имоти“, която е длъжна да извърши актуването. Посочено е, че всички сгради и дворното място, предмет на нотариалния акт, са предмет и на посочения АДС, вкл. и трафопоста с площ от 27 кв. м. и година на построяване 1981 г. Останалите сгради са с година на построяване от 1969 г. до 1983 г. Според АДС имотите, предмет на същия, всички находящи се в с. Ряховците, община Севлиево - Цех “Буря“, са предоставени за оперативно управление на “Буря“ ЕАД гр. Габрово. Съдът установил, че “Буря“ ЕАД е било еднолично търговско дружество с държавно имущество, образувано по реда на ЗОЕТДДИ, вписано с решение № 3080/23.09.1991 г. по ф. д. № 2353/91 г. по описа на ГОС, ф. о., поемащо съответната част от активите и пасивите на ДФ “Рила“ - София по баланс към 31.03.1991 г. съгласно разделителен протокол /с Разпореждане № 590 на Комитета за стопанска координация към Министерския съвет от 16.12.1970 г., обн. ДВ, бр. 8/71 г. / във връзка със създаването на нови държавни стопански обединения се утвърждават клоновете на държавните стопански обединения съгласно приложение № 3, публикувано в ДВ, бр. 8, 9, 10 и 11 от 1971 г., като е отразено, че в състава на ДСО “Рила“ София като самостоятелен клон под № 2 е завод “Буря“ гр. Габрово. С решение № 206 на МС от 14.03.1996 г. по чл. 3 от ЗППДОП (отм.) е одобрено предложението на Агенцията за приватизация за приемане на решение за приватизация на обект “Цехове“ - с. Ряховците, община Севлиево, обособена част от “Буря“ ЕАД - Габрово. Приватизацията е извършена през 1997 г. Съдът посочил, че съгласно разрешенията в т. 2г на ТР № 4/2014 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС, фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл. 17а от ЗППДОбП (отм.), респ. в чл. 1 от ПМС № 201 от 25.10.1993 г., за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, включва: държавата да е собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие и с акта на държавния орган за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имуществото да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. Изложил извод, че при наличието на тези предпоставки вещно-транслативният ефект настъпва по силата на самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на това търговско дружество. Приел, че към момента на преобразуване на държавното предприятие в ЕАД държавата е била собственик на стопанисваното от държавното предприятие имущество, заведено по баланса му съгласно съставения АДС; относно извършените отбелязвания за предоставяне правото на оперативно управление и стопанисване, посочил, че се касае до отбелязвания, извършени от длъжностно лице в кръга на неговите правомощия, съответно АДС като официален документ се ползва с доказателствена сила. Отбелязал по-нататък, че процесният обект ТП Цех “Буря“ съставлява трансформаторен пост 20/0, 4 kV - съоръжение за понижаване на трифазно линейно напрежение от 20 kV на 0,4 kV. Техническото съоръжение, чрез което се осъществява достъпът до СрН, е кабелна линия /КЛ/ 20 kV, разположена подземно. Състои се от три килии - килия СрН, трансформаторна килия и килия НН. Консумираната ел. енергия от присъединените абонати се измерва на ниво НН. ТП цех “Буря“ е присъединен към извод СрН на ТП “Центъра“. Като такова съоръжение ТП е вещ със статут на енергиен обект. Сградата е вид съоръжение, което осигурява нормалното функциониране на електрическата уредба, а съвкупността от сградата и инсталираното в нея съоръжение се определя като трафопост, който е вид енергиен обект от вида на площадковите енергийни обект съгласно дефиницията, дадена в § 1, т. 41 от ДР на ЗЕ, а именно сгради и трайно прикрепените към тях или към ПИ енергийни съоръжения, без линейните им части, предназначени за осъществяване на дейностите по производство, пренос и разпределение на електрическа енергия. Същият е част и от електроразпределителната мрежа на страната по смисъла съответно на § 1, т. 22 от ДР на ЗЕ. Поради тези му характеристики по отношение на него е приложима регламентацията, съдържаща се в специалния закон - Закон за енергетиката, съответно действащите преди него и уреждащи аналогичната материя нормативни актове. Посочено е, че съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанството (обн. 1975 г., отм. 1999 г.), електрическите централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост, но според ал. 2 - кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация “Енергетика“ могат да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти по предходната алинея за задоволяване на собствените си нужди от електрическа енергия. Обосновал извод, че като държавно предприятие завод “Буря“ /съответно ДСО, в чийто състав е бил включено/ не попада в хипотезите на ал. 2, предвид което и не би могло да придобива собственост като самостоятелен правен субект върху трафопоста. Допълнил, че в чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от посочения закон са диференцирани ел. централи, уредби и мрежи като такива за общо ползване и такива с вътрешно-ведомствено предназначение - за първите е посочено, че се изграждат и поддържат от посочената по-горе Асоциация “Енергетика“, а вторите - от самите потребители. От изслушаната пред въззивната инстанция СТЕ и от останалия събран по делото доказателствен материал, съдът стигнал до извод, че процесният ТП е построен и е бил използван само от държавното производствено предприятие - цех “Буря“, с. Ряховци, намира се в стопанския двор на предприятието и е служел за задоволяване енергийните нужди на производствените сгради в същия. Нататък е посочено, че с построяването на трафопоста от държавното предприятие върху държавен терен собствеността върху трафопоста е придобита от държавата и съответно той е бил държавна собственост, предоставен за стопанисване и управление на предприятието. Няма твърдения и съответно няма доказателства трафопостът при въвеждането му в експлоатация или впоследствие да е бил заприходен в активите на съответното електростопанско предприятие - Предприятие “Електроснабдяване“-Габрово, последното към Стопански енергоснабдителен комбинат Горна Оряховица, същото преобразувано с РМС № 46/07.11.1991 г. заедно с множество други в “НЕК“ ЕАД. В тази връзка съдът взел предвид и молба от 22.07.2020 г. от процесуалния представител на “Електроразпределение Север“ АД - при отправено запитване от дружеството е получен отговор, че трафопост “Буря“ е чужд и е строен през 80-те години. НЕК не притежава никакви документи за него. Съдът продължил по-нататък като посочил, че режимът на енергийните обекти, конкретно трафопостове, които са били държавна собственост при действието на Закона за електростопанството (обн. 1975 г., отм. 1999 г.), а и по предходния Закон за електростопанството (обн. 1948 г., отм. 1976 г.), и са предоставени за стопанисване и управление на държавни предприятия (извън електростопанските такива) като изградени за техните нужди и цели, е диференциран от законодателя (спрямо останалите вещи, предоставени за стопанисване и управление на държавни предприятия, които впоследствие са преобразувани и приватизирани) с нормата на § 67, ал. 9 от ПЗР на ЗИДЗЕЕЕ /обн. 2001 г., отм./ и съответната й такава от последващия закон - § 4, т. 11 от ПЗР на ЗЕ - първата гласяща, че при приватизация на обекти, на чиято територия има изградени енергийни обекти, последните не се включват в предмета на сделката, ако чрез тях се снабдява с енергия повече от един потребител, като тези обекти се прехвърлят на енергийното предприятие по предвидения за това ред, а втората - че при приватизация на обекти, на чиято територия има изградени енергийни обекти, те не се включват в предмета на сделката, ако чрез тях се снабдява с енергия или природен газ повече от един потребител, като тези обекти се прехвърлят на съответното енергийно предприятие по реда на предходните алинеи. Изведено е, че следваният законодателен принцип е тези енергийни обекти, държавна собственост, които са били за общо ползване, да останат държавна собственост, като е изрично изключена възможността за придобиване на собственост върху тях по реда на чл. 17а от ЗППДОП (отм.), независимо от формалното изпълнение на предпоставките на този способ. Те продължават да бъдат държавна собственост и държавата ще ги прехвърли в предвидените в закона срокове на съответното лицензирано енергийно предприятие (така са създадени условия държавната собственост върху енергийните обекти, установена още с чл. 2, ал. 1 от ЗЕ, обн. 1948 г. и чл. 2, ал. 1 от ЗЕ, обн. 1975 г. да премине в собственост на енергийните предприятия, за да се спази принципът енергийните обекти да бъдат собственост на лицата, получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката). Изложени са съображения, че тези енергийни обекти, които са имали предназначението да задоволяват енергийните нужди само на един потребител (вътрешноведомствени централи, уредби и съоръжения), т. е такива, които не са били за общо ползване, а само на потребителя, за чийто нужди първоначално са изградени, и при наличието на останалите предпоставки за придобиване на собственост по реда на чл. 17а от ЗППДОП (отм.) могат да преминат в собственост от държавата към преобразуваното дружество с държавно имущество, което впоследствие се приватизира, а за съответното енергийно предприятие възниква задължението да изкупи обекта в предвидените първоначално в ЗЕЕЕ (отм.), а сега - в ЗЕ срокове. Съдът приел, че трафопостът до приватизацията на държавното предприятие през 1997 г. се е използвал само за задоволяване на неговите енергийни нужди (капацитетът му е бил достатъчен да захрани пълната инсталирана мощност в предприятието) и не е имал присъединени други абонати. След приватизацията вече не е използван с пълната му мощност, това е позволило част от капацитета му да се използва за захранване с ел. енергия и на други абонати, извън цех “Буря“, като конкретно в периода 2014 - 2019 г. са били присъединени 38 абоната. Допълнено е, че след като трафопостът е бил изграден за целите на държавното предприятие и е бил използван за задоволяване енергийните нужди само на един потребител - цех “Буря“ (обособена част от завод Буря, а после „Буря“ ЕАД – Габрово), а не за общо ползване, при наличието на останалите предпоставки по чл. 17а от ЗППДОП (отм.) собствеността върху същия е могла да бъде прехвърлена при приватизационната сделка, поради което и “Буря“ ЕАД се е легитимирало като собственик на ТП, съответно така и приобретателите по последващите сделки. Съдът е допълнил, че и преди предявяване на исковата претенция “Електроразпределение Север“ АД извънсъдебно не е твърдяло право на собственост върху трафопоста нито е оспорвало това право на “Биптан“ ЕООД. В развило се през 2018 г. административно производство пред КЕВР по подадени жалби от “Биптан“ ЕООД до КЕВР против ЕРП Север по повод начисляване цена за пренос през разпределителната мрежа ниско напрежение, която не е собственост на електроразпределителното дружество, в свое писмо от 01.03.2018 г. до КЕВР и до “Биптан“ ЕООД ЕРП Север е посочило, че обектът “Трикотажна фабрика“ с аб. № 1410061 се захранва от ТП Цех “Буря“ Ряховците, който не е собственост на “Електроразпределение Север“ АД, потреблението се измерва на ниво НН с монтирано в трафопоста СТИ, като се електрозахранват общо 36 клиента на ЕРП Север. В свое решение № Ж-825/09.11.2018 г. КЕВР е приела, че ТП Цех “Буря“ Ряховците е собственост на “Биптан“ ЕООД, като същевременно е енергиен обект и е част от електроразпределителната мрежа, защото чрез него се извършва транспортиране и преобразуване на ел. енергия до 36 абоната; на осн. § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ за ЕРП Север е възникнало задължение да изкупи енергийния обект. На осн. чл. 147, ал. 2 от Наредба № 3/21.03.2013 г. за лицензиране на дейностите в енергетиката КЕВР е дала на “Електроразпределение Север“ АД задължителни указания в едноседмичен срок да предприеме действия относно захранването на снабдяваните с ел. енергия клиенти на ЕРП Север от ТП Цех “Буря“ чрез енергийни съоръжения, собственост на ЕРП Север, както и да извърши необходимите действия за сключване на договор по чл. 117, ал. 8 от ЗЕ. Съдът посочил, че при ползване на енергийните обекти и съоръженията в тях, собственост на друго лице, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други потребители, различни от собственика, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по чл. 117, ал. 8 от ЗЕ (предишна ал. 7) и без наличието на друго основание, енергийното дружество следва да заплати обезщетение за ползването на енергийните уредби и съоръжения на техния собственик на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, което обезщетение следва да се определи на база приетата от КЕВР Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ; когато едно лице предоставя собственото си помещение или сграда на енергийното предприятие за монтиране в него на съоръжения за пренос или разпределение на ел. енергия, помещението има характер на материален ресурс по см. на § 1, т. 32 от ДР на ЗЕ, а ако като цяло обектът функционира като трафопост, то за предоставения достъп енергийното предприятие дължи обезщетение съгласно чл. 117, ал. 8 от ЗЕ, определено по цитираната методика на КЕВР. Съдът допълнил, че въведеният принцип на безвъзмездно ползване от енергийните предприятия на сгради или части от сгради, собственост на трети лица за монтиране на средства за измерване и други съоръжения, свързани с доставката на електрическа и топлинна енергия и природен газ и обслужващи потребителите в сградата - чл. 67, ал. 3 от ЗЕ, касае само монтирането на средства за измерване и други съоръжения, свързани с доставката на електрическа и топлинна енергия и природен газ и не е идентично с предоставянето на достъп през собствени уредби и съоръжения за преобразуване и пренос на електрическа енергия до други потребители, различни от собственика, като последното, според дадената законодателна уредбата в чл. 117, ал. 8 от ЗЕ, не е безвъзмездно. Съдът приел, че дължимото обезщетение за целия исков период е много по-високо от установеното само за периода 01.02.2015 - 30.06.2019 г. 9 390 лв., но доколкото предмет на въззивното производство е само тази сума, то уважил иска до претендирания размер. По направено възражение за изтекла погасителна давност съдът изложил съображения, че в настоящия случай по предявеният иск с пр. осн. чл. 59 от ЗЗД давностният срок е 5 годишен (т. 7 от ППВС № 1/79 г.) Исковата молба е подадена на 10.07.2019 г., т. е за периода 01.07.2014 г. - 09.07.2014 г., вкл. давността е изтекла, поради което за този период искът за сумата от 45,43 лв. е отхвърлен като погасен по давност. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезите на чл. 280, ал. 1, Т. 1 ГПК по следните въпроси: допустимо ли е въззивният съд да следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото при липса на обосновано оплакване във въззивната жалба; допустимо ли е, при оплакване във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по отношение на конкретно действие, въззивният съд да дава указания за извършване на други действия, за които оплаквания липсват – твърди се противоречие на въззивното решение с т. 2 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; допустимо ли е въззивната инстанция да дава указания за уточнение на твърдения при редовна искова молба, с ясни твърдения и липса на противоречие в същите; допустимо ли е въззивният съд служебно да насочва ищеца да уточни твърдения във връзка с възражения на ответника при редовна искова молба; ограничен ли е въззивният съд от посочените в жалбата оплаквания и допустимо ли е при подадена въззивна жалба, в която не са наведени изрични пороци на обжалваното решение и конкретни нарушения на съдопроизводствените правила, да извърши цялостна проверка на правилността на решението – твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 201/23.10.2015 г. на ВКС по гр.д. № 600/2015 г., III г.о; Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросите са неотносими, защото въззивният съд не е излязъл извън предмета на въззивното производство, нито служебно, извън допустимото по закон, е дал указания на ищеца. Първо, следва да се посочи, че предмет на въззивното производство е материалноправният спор, а не правилността на първоинстанционното решение. Въззивният съд е съд по съществото на спора, а не контролноотменителна инстанция, каквато е касационната, поради което и предметът на проверката се различава, както и структурата на съдебното решение. Въззивният съд продължава разглеждането на материалноправния спор – той има същите правомощия по преценка на доказателствата и фактите, както първата инстанция, защото предметът на делото и пред него е самото материално правоотношение, което е предмет на делото и пред първата инстанция (чл. 260, т. 5 и 6, чл. 263, ал.1, чл. 266 -269; чл. 271-273 ГПК). Ограниченият въззив, уреден с ГПК от 2007 г., не променя същността на производството, но ограничава страните в извършване на определени съдопроизводствени действия. В решаващата си по предмета на спора дейност, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, когато разглежда и решава материалноправния спор. В жалбата въззивникът иска друго решение по спора, като се обосновава с твърдението, че определени изводи на първоинстанционния съд са неправилни (извени в нарушение на определни процесуални нарушения и/или в противоречие с материалния закон, и/или са необосновани), като същевременно указва правилните според него фактически и правни изводи, които може да подкрепи и с нови доказателствени и фактически искания. Конкретните пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя обуславят обхвата на необходимите действия, които въззивният съд трябва да извърши, за да поправи неправилните изводи и да ги замени с правилни, когато постановява собственото си решение по спора. В случая, предмет на въззивното производство е решението на първостепенния съд, както във фактическите изводи, така и относно правните заключения. Въззивният съд е установил, че правото на собственост, претендирано от ищеца е производно, като за да се вземе решение, трябва да бъдат уточнени фактическите твърдения с оглед специалния режим по ЗЕ (отм.), ЗЕЕЕ (отм.) и ЗЕ, а именно бил ли е изграден и кога с чии средства и за задоволяване на чии енергийни нужди спорният обект; какво предназначение е имал до приватизационната сделка. Тези уточнения - на практика на исковата молба, служебно е трябвало да направи първостепенния съд съгласно чл. 143, ал. 1 ГПК и като не го е сторил, се е произнесъл без яснота относно твърденията на страните досежно фактите, релевантни за приложимите материалноправни норми. Това задължение е преминало върху второстепенния съд, доколкото той трябва да се произнесе по материалноправния спор, индивидуализиран по надлежен начин, чрез посочване на относимите юридичесски факти. Указанието относно тежестта на доказване е дадено от състава на апелативния съд за така новозаявените фактически твърдения, чрез които се изяснява предмета на спора. За следващите въпроси се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 270/19.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 7175/2013 г. IV г.о., решение № 133/10.11.2017 г. на ВКС по гр.д. № 4216/2016 г., I г.о.; решение № 97/29.03.2011 г. на ВКС по гр.д. 431/2010 г., II г.о.: длъжен ли е съдът да открие производство по чл. 193 ГПК при оспорване на съдържанието на официален документ; при разглеждане на спора по същество въззивният съд дължи ли произнасяне по направеното по реда на чл. 193 ГПК оспорване на доказателствената сила на документ, на който основава решението си и длъжен ли е да прецени оспорения документ във връзка с представените от насрещната страна доказателства. Въпросите са неточно зададени – производство по реда на чл. 193 ГПК се открива при оспорване истинността на документ – при оспорване на онази част от него, която се ползва с обвързваща съда доказателствена сила. Казаното се отнася и до официалните документи – важно е каква част от тях се оспорва. Независимо дали изрично цитира разпоредбата на чл. 192 ГПК, важното е съдът да извърши проверка на истинността на документа, като приложи правилата за тежест на доказване по чл. 192, ал. 3 ГПК и даде указания на страните за това съобразно цитираната разпоредба. Резултатът от оспорването може да бъде постановен в отделно определение, преди постановяване на съдебното решение, или направо в мотивите на последното, като съобразно това съдът цени или изключва оспорения документ. Когато се оспорва съдържание на документ, което не се ползва с обвързваща съда доказателствена сила, спорният факт се установява по правилата на чл. 154 ГПК, като не се открива производство по чл. 192 ГПК. В случая въпросите са зададени във връзка с акт за държавна собственост и отразените в него обстоятелства. Независимо дали съдът е трябвало или не да открива нарочно производство по реда на чл. 193 ГПК, в случая няма никакво съмнение, че той е установил по несъмнен начин удостоверените в акта спорни факти, като подробно, ясно и обосновано се е аргументирал. Въпросът, допустимо ли е при решаването на делото съдът да съобразява документи, които не са приобщени като доказателства по делото, е свързан с цитирани в нотариален акт № 55/97 г. разпореждане на комитета на стопанска координация към МС от 16.12.1970 г. и решение № 206/14.03.1996 г. на МС по чл. 3 ЗППДОП (отм.). В тази си част нотариалният акт е официален свидетелстващ документ, удостоверяващ с обвързваща съда доказателствена сила, че цитираните документи съществуват, те са били представени при съставяне на нотариалния акт и имат отразеното в същия съдържание. Изобщо липсва спор между страните относно съществуването и съдържанието на посочените актове на държавни органи, съответно разпореждане и решение, поради което не е имало необходимост от прилагането им по делото, за да ги има предвид въззивният съд. Следващият въпрос - следва ли съдебното решение да съдържа изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни е включен в последния - следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните от значение за правния спор, както и всички събрани доказателства по делото относно релевантните факти в тяхната взаимна връзка. Въпросите са относими и правно значими по всяко исково производство, като в случая обаче не се установява поддържаното противоречие с решение № 134/30.12.2013 г. на ВКС по т.д. № 34/2013 г., II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., II т.о., решение № 324/22.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1413/2009 г., IV г.о. и множество други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В обжалваното въззивно решение въззивният съд е изследвал по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, както и на логическите и житейски правила, възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, преценени са относимите доказателства и са изградени последователни фактически изводи, въз основа на които и са изложени правни съображения - логически следствия от дадени условия. Съдебният акт е ясно, точно и изчерпателно мотивиран. В изложението, като въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, са поставени: допустимо ли е ищецът да обжалва частично решение при изцяло отхвърлителен диспозитив и представлява ли същото разпореждане с правото на иск за необжалваната част или изменение на иска; при частично обжалване на решение с изцяло отхвърлителен диспозитив необжалваната част решението формира ли сила на пресъдено нещо между страните или подлежи на обезсилване. Въпросът е относим, доколкото ищецът е обжалвал пред апелативна инстанция решението на Варненския окръжен съд за част от исковата сума и, съответно част от спорния период от време, за което се претендира обезщетение по чл. 59 ЗЗД. Разглеждането му не е необходимо от касационната инстанция с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото, чрез допускане на касационно обжалване, защото отговорът е ясен и безспорен. Основно начало в гражданския процес е диспозитивното, въведеното в чл. 6 ГПК, което постановява, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. От тях зависи дали изобщо да обжалват неизгодно за тях невлязло в сила, обжалваемо решение, съответно в каква част. Институтите на изменение на иска, на отказ от иск и оттегляне на иск са различни и предприемането им има различни правни последици от частично обжалване на невлязло в сила решение. В последния случай има съществуващо в правния мир, стабилизирано, ползващо се с присъщите му правни последици, вкл. сила на пресъдено нещо, решение в частта, необжалвана пред по-горна инстанция част. И накрая, този въпрос не е и в интерес на касатора – необжалвалата и влязла по-рано част от решението на окръжния съд е с резултат в негов интерес. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът