Определение № 386 от 28.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 253/2026 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. против определение на Софийски градски съд /СГС/ № 18568 от 01.10.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 13894/ 2024 г., с която е потвърдено определение на Софийски районен съд /СРС/ от 04.10.2024 г. по гр.д.№ 42142/ 2024 г. и по този начин е върната искова молба с вх. № № 232885/ 16.07.2024 г. на Е. Д. М. срещу К. Г. Г. и е прекратено производството по делото. Жалбоподателят счита, че делото е прекратено поради злоупотреба с право. Сочи, че делото не е идентично с други заведени от него дела. Моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол служебно назначеният му по реда на ЗПП представител формулира следните въпроси: 1. Дали воденето на множество дела от страна на лишен от свобода Е. М., без конкретни доказателства за умисъл за увреждане на противната страна или забавяне на правосъдието може да се квалифицира като злоупотреба с процесуално право и да служи като основание за прекратяване на гражданско дело по чл. 3, ал. 1 ЗГП? 2. Представлява ли злоупотреба с право завеждането на множество дела ,когато те са с различни страни и предмет и целят обезщетение за вреди възникнали в различен период от време и представляват вреди в различен обем? 3. Дали посещаването на деловодството и запознаването с процесуални материали от лишен от свобода Е., при спазване на установения ред за достъп до правни материали по чл. 60 и следващи ЗИНП, може да се квалифицира като отклоняване от режима и да бъде основание за прекратяване на гражданско дело, без да се нарушава правото на ефективен достъп до съд по чл. 117, ал. 1 Конституция и чл. 6 ЕКЗПЧОС? 4. Дали разпоредбите на Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС) и Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) се прилагат в производството по искове по чл. 2в от Закона за отговорността на държавата и общините (ЗОДОВ) и гарантират ли правото на ефективен достъп до съд и справедлив процес на страните?". Касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, без да излага допълнителни съображения и без да сочи конкретни актове на ВКС /“решение № 123/2019, ГК“ не е проверимо твърдение за наличие на конкретен съдебен акт/. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от Е. М. срещу К. Г., предявен е осъдителен иск за сумата 24 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от дадена „лъжлива експертиза“ на ответника в качеството му на вещо лице. С определение от 04.10.2024 г. по гр.д.№ 42142/ 2024 г. СРС прекратил производството по делото. С обжалваното в настоящето производство определение на въззивния СГС преграждащото определение на първата инстанция е потвърдено по следните съображения: Правилно първоинстанционният съд приел, че е сезиран с недопустим иск, доколкото в исковата молба не се твърди, че по отношение на ответника има влязла в сила присъда за престъпление по чл.291 НК. Ищецът целял да бъде преразгледано даденото от вещото лице заключение в друго производство, но това било недопустимо, защото ищецът е имал възможност да защити правата си в процеса, в който ответникът е бил назначен за вещо лице. Въззивният съд добавил към мотивите на първата инстанция, че ХОПЕС е неприложима, тъй като ответникът не е прилагал съюзна правна норма /такива твърдения не били изложени от ищеца/. С предявяване на иска Е. М. не преследвал легитимен интерес и действието представлявало злоупотреба с право. Страните по делата били длъжни да упражняват правата си за задоволяване на собствените интереси, без обаче да надхвърлят и препятстват нормалното функциониране на обществото, в това число на съдебната система на държавата чрез предявяване на огромен брой сигнали, искания, жалби. Съдът се позовал на практика на ЕСПЧ, според която адресирането на съда в рамките на ограничен отрязък от време със стотици искове, жалби, голяма част от които са свързани с наложено с необжалваем съдебен акт наказание лишаване от свобода или мярка за неотклонение задържане под стража по висящи наказателни производства, разкрива процесуално поведение, изпълващо понятието за злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответна процесуална санкция, предвидена в ГПК – прекратяване на производството като недопустимо. Освен това, съгласно справка от ГД „Изпълнение на наказанията“ за периода от 01.01.2024 г. до 23.04.2025 г. жалбоподателят М. напускал пенитенциарното заведение, в което се задържа за изтърпяване на наложено му наказание лишаване от свобода за участие в инициирани от него съдебни заседания и запознаване с материали по образуваните от него дела множество пъти. С депозирането на стотици искови молби и жалби той се отклонявал от установения режим на изтърпяване на наложеното му наказание, предвид усилията на съда да гарантира правото му на справедлив процес. Така мотивираният въззивен съдебен акт не следва да бъде допуснат до касационен контрол по поставените въпроси, тъй като първият и третият от тях не са правни по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, вторият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а четвъртият не е обуславящ. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Формулираните под № 1 и № 3 питания на касатора са по правилността на обжалвания акт и касаят заведени конкретно от Е. М. други дела /600 броя, според собствените му твърдения във въззивната частна жалба/, поради това те не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият въпрос е правен, но не се установява да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Касаторът не сочи конкретни актове, които да го разрешават по начин, противоположен на възприетото от въззивния съд. Освен това този съд е изходил от конкретна практика на ЕСПЧ, за да обоснове извода си за злоупотреба с право, която е посочена в акта му и на която обжалваното определение не противоречи. Последният въпрос е необуславящ, тъй като по делото не е предявен иск по чл.2в ЗОДОВ. Разпоредбата е озаглавена „Ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз“ и с този иск се цели ангажиране на отговорността на държавата. Ответникът по настоящето дело обаче е физическо лице, а не държавен орган. Квалификацията на спорното право е задължение на съда, който не е обвързан от това, какво страните считат за приложимо. Когато ищецът цели ангажиране на отговорността на физическо лице, а не на държавата, искът не може да се квалифицира по чл.2в ЗОДОВ. По изложените съображения съдът намира, че няма основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол и