Определение № 57 от 02.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1682/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Й. Д. Г., подадена чрез процесуален представител адв.М., срещу въззивно решение от 19.02.2020г. по в.гр.д.№5/2020г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 05.11.2019г. по гр.д.№2609/2018г. на Пловдивски окръжен съд за отхвърляне иска на Й. Д. Г. срещу Р. Г. Г. с правно основание чл.27, пр.4 ЗЗД във вр. с чл.29 ЗЗД. Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, и по ал.2, пр.3 ГПК на въззивното решение. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск. В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба Р. Г. Г., чрез процесуален представител адв.П., който счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска на Й. Д. Г. срещу Р. Г. Г. с правно основание чл.27, пр.4 ЗЗД във вр. с чл.29 ЗЗД. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че процесният договор за покупко-продажба не е бил сключен от ищцата при наличие на измама чрез въвеждането й от ответника умишлено в заблуждение, че след това той ще се грижи за нея и ще я подпомага, мотивираща волята й, поради което договорът е действителен, а предявеният иск по чл. 27, пр. 4 от ЗЗД във вр. с чл. 29 от ЗЗД е неоснователен и недоказан. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е вероятно недопустимо като постановено по непредявен иск, каквито доводи се навеждат в касационната жалба. В касационната жалба се сочи, че „твърдените от ищцата обстоятелства в исковата молба са съвсем различни от разгледаните от съда, а именно че ответникът с поведението си преди сключването на процесната сделка се е представил като личност с изключително позитивно отношение спрямо ищцата, така че ищцата да го възприеме като „син“, проявяващ грижа за нея, вкл. карал я на почивки, тя е присъствала на семейни сбирки в дома на ответника, което негово поведение след сделката престава да бъде такова, без каквато и да е основателна причина, т.е., че предметът на спора е относно измамливо поведение на ответника преди сключване на процесната сделка, което сключване е мотивирано в ищцата от погрешно създадената от ответника представа за действителността относно неговата личност и отношение спрямо нея като „син“, проявяващ грижа и подкрепа за нея“. Настоящият касационен състав намира, че доводите на касатора са неоснователни и че съдът се е произнесъл по предмета на делото - спорното материално субективно право, претендирано от ищцата, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Прието е за установено, че страните по делото са били в отлични отношения към 27.10.2016 г., когато е била сключена атакуваната сделка, самата Й. Г. предложила на племенника си да му прехвърли апартамента в П., тя определила продажната цена и я получила от него в деня на подписване на договора, съконтрахентите се уговорили, че прехвърлителката ще си запази правото на пожизнено и безвъзмездно ползване на имота с цел да го отдава под наем и да получава доходи, а допълнителни уговорки не били правени, впоследствие ищцата поискала да се развали сделката, тъй като очаквала спрямо нея да бъдат полагани грижи, и това влошило отношенията им. Въззивният съд е приел, че фактът, че Й. Г. чувствала ответника като много близък човек, който ще продължи да се грижи за нея и занапред, въпреки липсата на уговорки в тази насока, не се отразява върху опорочаване на волята й като резултат от създадена и/или поддържана от Р. Г. погрешна представа, а са резултат на нейните субективни очаквания, които не са намерили външно изражение като предварителни уговорки между страните и не могат да рефлектират върху основателността на иска. Твърденията на касатора в жалбата за очевидна неправилност на решението относно релевираното измамно мотивиране на сключването на договора за продажба, не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно. Въззивният съд е приел, че твърдяното измамно мотивиране за сключване на договора не е доказано. Настоящият състав не намира въззивното решение да е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1“Дали умишленото създаване на невярна представа за действителността като елемент на фактическия състав на измамата по смисъла на чл.29 ЗЗД се отнася само до факти относно фактическия състав на сделката или нейните правни последици, или създаването на такава невярна представа за действителността може да е насочена към мотивиране за сключване на сделката като включва и факти, обективирани в измамно поведение“; 2“Съобразен ли е от въззивния съд като основен критерий за наличие на предпоставките по чл.29 ЗЗД това че измамата като основание за унищожаемост на сделките следва тъй да е опорочила волята на лицето, че ако последното би действало съзнавайки действителното положение никога не би сключило такава сделка, т.е. ако ответникът имаше спрямо ищцата това поведение и отношение към нея каквито е демонстрирал спрямо нея след сключването на оспорената сделка, ищцата дали би била мотивирана отново да я сключи с ответника“; основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: 3“Дали измамата по смисъла на чл.29 ЗЗД трябва задължително да е словесна или погрешната представа за действителността може да бъде предизвикана от поведението на автора на измамата спрямо измамения“; на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 4“Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички събрани доказателства в тяхната пълнота, а именно да съобрази в цялост показанията на свидетеля М., включително в частта му за поетия ангажимент от ответника за грижи спрямо ищцата в съвкупност с останалите показания на свидетелите, както и да обсъди всички доводи на ищцата относно поведението на ответника преди и след сключването на процесната сделка във връзка с процесната измама“. Първите два от поставените въпроси касаторът отнася към доводите си, че въззивният съд „не се е произнесъл в мотивите си относно правното значение на измамното поведение на ответника, насочено към мотивиране на ищцата да сключи процесната сделка“, а третият въпрос предпоставя в себе си по делото да е прието за установено, че „с поведението си до момента на сключването на сделката ответникът е създал невярна представа за себе си и действителното му отношение спрямо ищцата, която невярна представа е мотивирала в нея решението й да прехвърли имота си в негова собственост, възприемайки го като „син“, демонстриращ загриженост и подкрепа в трудни за нея моменти“. Както се сочи и от касатора, в практиката на ВКС се приема, че умишленото заблуждение се предприема главно с оглед на това да предизвика или засили мотивационните процеси, които са причина за осъществяване на опороченото волеизявление. Въззивният съд не е отрекъл, че погрешната представа може да се отнася до чисто субективни подбуди за извършването й, нито, че такава погрешна представа може да е вследствие на поведението на ответника преди сключване на сделката, а е приел за недоказано по конкретното дело наличието на такава погрешна представа, която да е вследствие на умишлено заблуждаване. Несъгласието на страната с изводите на въззивния съд не може да обоснове достъп до касационно обжалване. Четвъртия от поставените въпроси касаторът отнася към доводите си, че „ако беше изпълнил това свое процесуално задължение, то тогава съдът би стигнал до извод, че има и вербално подвеждане на ищцата за грижи спрямо нея от ответника“. Според касатора „въззивният съд не е обсъдил и доводите на ищцата, че именно това съзнателно и целенасочено поведение на ответника и ангажимент да се грижи, създаваща невярна представа за действителното положение в отношенията им, са подвели ищцата в мотива й да сключи процесната сделка, след което в кратък период от време тя разкрила, че е измамена предвид на непровокираната по никакъв начин рязка трайна промяна в поведението на ответника, която се установява от свидетелите“. Т.е. предпоставя да е приета за установена различна от приетата за установена фактическа обстановка по делото от въззивния съд. Според касатора по поставения въпрос въззивното решение е в противоречие с „т.19 от ТР №1 от 2001г. по описа на ВСК ОСГК“. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.19, е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е в противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика относно правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение. Що се отнася до доводите на касатора, че ако биха били възпроизведени във въззивното решение показанията на посочения от насрещната страна свидетел, буквално в тяхната пълнота, те биха разкрили /преценени заедно с показанията на посочената също от насрещната страна свидетелка – негова дъщеря/, друга фактическа обстановка, различна от приетата за установена от въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че такова обосноваване на поставения правен въпрос, което налага дотолкова навлизане в проверка на извършената преценка на свидетелските показания поотделно, в тяхната съвкупност и с останалите доказателства по делото, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е от значение за правилността на въззивното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните по делото доказателства. Както се посочи, правилността на въззивното решение не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 843лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.