Определение № 2432 от 30.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2190/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД срещу решение № 151/19.04.2024 г. по в. гр. д. № 62/2024 г. на Окръжен съд Хасково, с което е потвърдено решение № 379/2023 г. по гр. д .№ 1628/2021 г. за установяване нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 7 от договор за ипотечен кредит от 28.08.2007 г., сключен между Е. Х. и „Банка ДСК“ АД, както и клаузата, съдържаща се в т. 25.3 от общите условия към договора, и клаузата, съдържаща се в чл. 7 от договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 г., сключен между Е. Х. и „Банка ДСК“ АД, както и клаузата, съдържаща се в т. 25.3. от общите условия към договора. В касационната жалба се заявяват основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се оплаквания за неправилно приложение на материалния закон – чл. 14 ЗЗП, чл. 145, ал. 2 ЗЗП, и чл. 146 ЗЗП, както и допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, осигуряващи обсъждане на всички заявени от страните възражения и твърдения. Израдява се становище, че уговорките, обективирани в чл. 7 на всеки от двата договора за кредит, са ясни и разбираеми, поради което не се явяват неравноправни. В евентуалност се сочи, че не е налице основание за обявяване нищожността на цялата клауза на чл. 7, тъй като в частта за определяне размера на дължимата лихва към датата на сключване на договора клаузата установява по ясен начин дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, представляваща цена за ползваната парична сума. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се навежда основанието за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се въпроси, които според касатора са обусловили изводите на въззивния съд и са включени в предмета на спора, а именно: 1.„Дали констатираната нищожност по чл. 146 ЗЗП на клаузата от договор за банков кредит, отнасяща се до дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва в случаите, когато същата е определена от два компонента: базов лихвен процент с точно определен размер към датата на подписване на договора за кредит, и договорна надбавка с предвидена възможност банката кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, свързана с промяна на базовия лихвен процент, обуславя ли нищожност на клаузата и в частта й относно заплащане на възнаградителната лихва от страна на кредитополучателя с конкретно определен размер ?“ 2.„Длъжен ли е въззивният съд да изложи свои собствени мотиви към решението си, като обсъди всички твърдения и възражения на страните, от и във връзка с които те черпят своите права, както и правните им доводи, относими към тях?“ 3.“Длъжен ли е въззивният съд да направи цялостна и самостоятелна преценка на всички правно-релевантни факти, от които произтичат спорните по делото права, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към тези релевантни за спора факти, на които страните се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото, както и да изложи подробни мотиви кои доказателства кредитира и кои не кредитира, и защо?“ По първия въпрос се твърди отклонение от решение № 92/2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на II т.о. По процесуалните въпроси се твърди отклонение от ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС и доразвиващата го практика по чл. 290 ГПК. При изложените съображения се заявява искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, а вместо него постановено друго такова, с което предявените срещу банката искове да бъдат отхвърлени с присъждане на разноски. Ответникът по касация Е. С. Х. оспорва касационната жалба като неоснователна и заявява становище, че не са налице основанията за достъп до касационен контрол на въззивното решение, тъй като поставените от касатора въпроси не покриват общата характеристика по чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендира въззивното решение да не бъде допускано до касационен контрол, евентуално да бъде потвърдено като се присъди адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38 ЗАдв. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Производството по делото е образувано по искови молби на Е. С. Х. против „Банка ДСК“ ЕАД съединени за общо разглеждане, обективиращи искане за прогласяване нищожността на чл. 7 от договори за ипотечен кредит, сключени с ответника на 28.08.2007 г. и 27.02.2008 год., както и на т.25.3 от общите условия към договорите. За да потвърди решението на Районен съд Хасково и да уважи предявените от Е. С. Х. искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на клузите, обективирани в чл. 7 на двата договора за ипотечен кредит и т.25.3 от общите условия към тях, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът е приел да получи отпуснатите от банката суми срещу поето от негова страна задължение да заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определяна периодично от банката, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“. Лихвеният процент по кредита от 28.08.2007 г. към датата на сключването му е определен в общ размер на 7.29 %, а по кредита от 27.02.2008 г. - в размер на 10.99 %. Договорите са сключени при общи условия, които в т.25.3 предвиждат, че кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, при наличие на някое от следните условия: изменение от поне 1 % за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; при изменение от поне 1 % за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; при изменение от поне 0.5 % за месец на индекса на потребителските цени за България; при въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху банковата система и/или върху Банка ДСК; при промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; при изменение от поне 10 % за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявявани в Централната банка; при съществена промяна в паричната политика на Централната банка като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите. Като безспорно съдът е приел и обстоятелството, че към момента на приключване на устните състезания срокът на действие и на двата договора не е бил изтекъл. Кредитирайки приетата в първоинстанционното производство икономическа експертиза, съдът е установил, че от банката са извършвани промени на приложимия лихвен процент, чийто размер е нараснал. Констатирал е, че изводът на първоистанционния съд относно наличието на качеството потребител в полза на ищеца по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП не е било оспорено от банката. Мотивирал е изводите си за основателност на предявените искове с довода, че уговорката, с която правото на банката да променя едностранно и периодично включения като компонент на лихвата базов лихвен процент, е неравноправна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като не е уговорена индивидуално между страните в кредитното правоотношение. Изтъкнал е, че посочването на условията, при които банката кредитор може да променя едностранно лихвения процент по двата кредита не е достатъчно, за да се отрече неравноправния характер на цитираните договорни клаузи. Липсата на указана в договора конкретна методика за промяна на лихвения процент, доведена до знанието на кредитополучателя към момента на сключване на договора, според състава на окръжния съд създава възможност банката да променя лихвата по своя субективна преценка, нарушавайки изискването за добросъвестност, както и равновесието между правата и задълженията на кредитора търговец и кредитополучателя потребител. Освен това, посочените клаузи не предвиждат при настъпване на обстоятелства, предпоставящи изменение на лихвения процент, да последва промяна в лихвата в посока намаляване, а не само в посока увеличаване, нито установяват право на кредитополучателя да се откаже от договора в случай на несъгласие с извършеното от страна на банката едностранно изменение на лихвата. Решаващият състав е отчел и това, че нито в договорите, нито в общите условия към тях са посочени обстоятелства, стоящи извън контрола на банката, при наличието на които може едностранно да се увеличи базовия лихвен процент. Достигайки до изводите, до които е достигнал и първоинстанционният съд, въззивната инстанция е препратила към мотивите, изложени в обжалвания пред нея съдебен акт. Първият въпрос удовлетворява сочения от касатора критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивната инстанция. Практиката, на която касаторът се е позовал, а именно решение № 92/2019 г. по т. д .№ 2481/2017 г. на II т.о. на ВКС, е относима към казуса. На състава служебно са известни и решение № 50058/14.07.2023 г. по т. д. № 1004/2022 г. на I т.о., решение № 60095/16.08.2021 г. по т. д. № 663/2020 г. на II т.о., решение № 50053/18.07.2023 г. по т. д. № 614/2022 г. на II т.о., ВКС, които дават разрешение на подобни спорове. В съгласие с разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, въпросът следва да бъде уточнен в следния смисъл: Обуславя ли нищожност на цялата договорна клауза уговорка в договор за банков кредит за дължимост на възнаградителна лихва в конкретен размер, който едностранно може да бъде променян от банката кредитор? Въпросите, касаещи допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, свързани с изясняване на спора и обсъждане на всички наведени от страните твърдения и възражения, ще бъдат разгледани с акта по същество на спора. В приложение на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да представи доказателства за платена държавна такса в размер на 80 лв. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС