Определение № 351 от 04.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1250/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Б. против решение № 77/06.03.2023 г. по т.д.№ 764/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 250/06.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото решение е признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК, че Д. Н. Б. дължи на „ Вето тулинг„ ЕООД сумата от 53 682,10 лева, ведно със законна лихва върху същата, считано от 19.01.2021г., на основание запис на заповед от 10.04.2012 г., с падеж 10.04.2015г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 50/20.01.2021г. по ч.гр.д.№ 87/2021г. на Районен съд – Карлово, к а к т о и е осъден ответникът да заплати на дружеството – ищец сумата от 15 006,55 лева - обезщетение за забавено плащане, за периода 10.04.2018 г. – 15.01.2021г. върху главницата от 53 682,10 лева, за която му е отказано издаването на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК. Касаторът оспорва правилността на решаващия извод на въззивния съд, че от негова страна е заявен отказ от изтекла в негова полза погасителна давност, по арг. от чл. 113 ЗЗД. Страната оспорва коментираното от съда негово волеизявление - материализирано върху уведомлението за цесия на вземанията на кредитора му „Вето 2011„ ЕООД на основание процесния запис на заповед, в полза на цесионера и настоящ ищец „Вето тулинг„ ЕООД - да съставлява отказ от изтекла в негова полза погасителна давност, доколкото нито има такова съдържание / признанието на задължението, според страната, не е приравнимо на волеизявление за отказ да се ползва от последиците на изтекла погасителна давност /, нито е адресирано до кредитора по задължението към този момент – цесионера. Освен това, доколкото уведомлението за цесията касае и друго задължение към „Вето 2011“ ЕООД, то признатото вземане се явява неиндивидуализирано. Според касатора, отказът от изтекла погасителна давност следва да е недвусмислен и от съдържанието му да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците й по отношение конкретното парично задължение или част от него. Ответната страна – „Вето тулинг„ ЕООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните въпроси не кореспондират с решаващите мотиви на въззивния акт. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирнана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „Вето Тулинг„ ЕООД / с предходно наименование „Ауто плюс 1„ ЕООД / се легитимира като кредитор, на основание договор за цесия от 15.04.2020 г., с цедент „ Вето 2011“ЕООД, по силата на който му е прехвърлено вземане на цедента срещу ответника Д. Б., по запис на заповед от 10.04.2012г., за сумата 53 682,10 лева, с падеж 10.04.2015 г., предявен за плащане на 10.04.2018 г.. Записът на заповед е приет за редовен от външна страна, като съдържащ всички реквизити съгласно чл. 535 ТЗ. Цедентът е уведомил издателя на менителничния ефект за цесията, като в разписка за връчване на уведомлението ответникът е потвърдил получаването му на 04.05.2020г. и е признал вземането / дословен израз – „признавам вземането„ /. Уведомлението и разписката са на един и същ лист. В уведомлението са индивидуализирани по основание и размер две вземания, едното от които по процесния запис на заповед, и двете цедирани на настоящия ищец. На 12.05.2020г. ответникът е заплатил частично на цесионера сумата от 300 лева, с посочено от него основание „ вноска по договор за цесия от 15.04.2020г.„. Авторството на ответника относно направеното признание, предвид оспорването му, е установено с графологична експертиза. Въззивният съд е приел, че така направеното признание на вземането не прекъсва давността, доколкото към този момент същата е изтекла, считано от падежа 10.04.2015г., но следва да се приеме като отказ от изтекла в полза на длъжника погасителна давност, тъй като по същество съставлява признание, че се счита обвързан с дълга, независимо от изтеклата давност. След като ответникът знае или е могъл да узнае, че в негова полза е изтекла погасителна давност, но не се е позовал на нея, той извършва отказ от същата, което изявление не е обвързано със срок, нито с някаква специална форма за действителност. След достигане на това му изявление до кредитора, той не може да се позове на погасителна давност, заради вече извършения отказ от нея. Така е приет за основателен установителния иск за вземането по записа на заповед, а като обусловен от основателността му е уважен и акцесорния осъдителен иск, за законна лихва върху главницата, считано от датата на падежа по записа на заповед 10.04.2018 г. и до подаване на заявлението по реда на чл.417 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Може ли да се извърши отказ от давност с признаване на вземането, направено след изтичането на давността, в което признаване вземането не е индивидуализирано чрез посочване на неговия размер ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с приетото в решения по т.д.№ 2370/2019 г. на І т.о. и гр.д.№ 927/2012 г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността, на основание чл. 116, б.“а“ ЗЗД ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в идентична хипотеза, с приетото в ТР № 4/14.10.2022 г. по тълк.дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС. В евентуалност се сочи допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но само с формално цитиране на разпоредбата. Касаторът твърди и очевидна неправилност, на основание чл.280, ал. 2, пр. трето ГПК, без допълнително обосноваване. По въпроса за признанието на задължение от страна на длъжника е налице съдебна практика на ВКС / решение № 65 от 03.06.2011г. по т.д. № 600/2010г. на I ТО /, според която едно вземане винаги може да бъде признато, включително и след изтичане на погасителната давност, в който случай признанието представлява отказ от позоваване на вече изтекла давност. Признанието може да се извърши както изрично, така и с конклудентни действия, но несъмнено трябва да бъде установена волята на длъжника какво свое съществуващо задължение признава. За да е индивидуализирано задължението, следва да са ясни основанието, размера и периода, за който е натрупано / при периодични задължения /. В този смисъл са и решение № 170 от 29.11.2018г. по гр.д. № 3957/2011г. на III ГО, решение № 186 от 19.06.2013г. по гр.д. № 927/2012г., както и решение № 50167/09.11.2022г. по гр.дело № 4120/2021г. на ІІІ ГО на ВКС. Първият от въпросите акцентира на съдържанието на признанието, а не на възможността чрез признание на дълга да се манифестира отказ от изтекла погасителна давност. Съгласно горецитираната, а и посочена от касатора съдебна практика, признанието трябва да индивидуализира достатъчно ясно задължението, каквото индивидуализиране същият оспорва в случая. Възражение в този смисъл страната не е навела в хода на производството, вкл. с въззивната си жалба, поради което и произнасяне по този въпрос във въззивното решение липсва. Само на това основание въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. При това, с оглед материализиране на признанието в ясна относимост към съдържанието на полученото уведомление за цесия, възражението на страната би могло да е единствено, че признаването касае другото, а не процесното задължение, в противен случай би се зачело за всяко от цедираните вземания, защото не би могло напълно да се игнорира съществуването му. Дори да се приеме за удовлетворен общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, не се обосновава допълнителния такъв, с цитираните решения по гр.д.№ 927/2012г. на ІV г.о. и т.д.№ 2370/2019г. на І т.о. на ВКС, тъй като не дават отговори в търсения с въпроса смисъл: че изходящото от длъжника волеизявление, съдържащо признанието, следва самото то да индивидуализира признаваното задължение, доколкото в тези решения е обосновано и мълчаливо, с конклудентни действия признание, при което волята на страната, да се откаже от последиците на изтекла погасителна давност признавайки дълга си към кредитора, може да бъде извеждана и от съпътстващи факти и обстоятелства, какъвто в случая е материализиране на признанието във връзка с уведомление за цесията, индивидуализиращо вземането. Вторият от въпросите не кореспондира с решаващ мотив на въззивното решение, тъй като визира признание на дълга, прекъсващо погасителната давност, към което е относима разпоредбата на чл. 116, б.“а“ ЗЗД, както и цитираното в обосноваване на допълнителния селективен критерий ТР. Решаващият извод на съда, обаче, е основан на разпоредбата на чл. 113 ЗЗД, към която посоченото ТР не е приложимо. Само на това основание въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но преценим самостоятелно – не би бил удовлетворен и допълнителния, с цитираното ТР, тъй като то не дава отговор в конкретната хипотеза – на признание спрямо цедент и доколко в тази хипотеза признанието не ползва и цесионера, съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение