Определение № 3360 от 06.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4263/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Г. Д. В. – П. против определение № 1613, постановено по ч. гр.д.№ 1632/2023 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено определение № 1875/13.02.2023 г. по гр.д. № 7465/2022 г. на СГС, в частта, в с която на частната жалбоподателка са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение над 1700 лева до 3662.14 лева. В частната касационната жалба се прави оплакване за необоснованост на изводите на съда, защото не са обсъдени и съобразени от съда всички обстоятелства, относими към преценка до колко да се намали адвокатското възнаграждение при направено възражение за прекомерност от противната страна, като например броя на отделните искове, доказателствата по тях и цената им към момента на предявяване на исковете. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърди противоречие със съдебната практика – основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, необходимост от разрешаване на въпрос, който е относим към спора и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответницата по частната жалба В. К. М. я оспорва, счита, че определението е съобразено с данните по делото и цената на предявения единствен иск след направеното уточнение. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил следното: В. К. М. е предявила против Г. Д. В. – П. първоначално с искова молба по гр.д. № 7465/2022 г. на Софийски РС и уточняващи молби, отрицателен установителен иск за собственост върху покривна тераса с паркоместа, като е твърдяла, че е собственик на 9.186% идеални части от 82.50% идеални части от поземлен имот, част от който била и посочената покривна тераса. С молба от 24.01.2022 г. ищцата е представила удостоверение за данъчна оценка, издадена на 14.01.2022 г. Целият имот е с оценка 145 605.60 лева, от които за собствените на В. Г. (М.) 0.09186 части същата възлиза на 13 375.30 лева. Подаден е подробен отговор на исковата молба с приложени доказателства на 29.04.2022 г. от частната жалбоподателка чрез адвокат И. Д.. В насроченото съдебно заседание пред СРС на 01.06.2022 г. ответната страна е представила данъчна оценка на терасата с паркоместата, която е в размер на 106 606,90 лв. В това съдебно заседание не е даден ход на делото, а то е изпратено по подсъдност на СГС. С разпореждане от 02.07.2022 г. СГС е дал възможност на ищцата да уточни правния си интерес от отричане правото на собственост на ответницата върху целия поземлен имот при положение, че твърди да е собственик само на идеална част от него. С молба от 05.09.2022 г. ищцата е уточнила, че предявява иска за установяване, че ответницата не е собственик на 9.186% идеални части от 82.50% идеални части от поземления имот. С молба от 07.11.2022 г. ищцата е потвърдила петитума на исковата си молба, като е посочила, че цената на иска за тази идеална част е 8079,15 лв. С молба от 18.11.2022 г. ищцата е направила отказ от спорното право – „отказва се от исковете си“. С определение от 30.11.2022 г. производството по делото е прекратено. Определението е връчено на ответницата на 09.12.2022 г. С молба от 16.12.2022 г. ответницата Г. В. – П. е поискала да бъде допълнено прекратителното определение в частта за разноските, като й бъдат присъди 4000 лева – платено адвокатско възнаграждение. Представила е договор за правна помощ, в който е уговорено заплащане на посоченото възнаграждение на две части – 1700 лв., платим в деня на подписване на договора /11.04.2022 г./, който се счита разписка за получаване на тази сума. Втората част в размер на 2300 лв. е платима най-късно в първото съдебно заседание. Такова не е проведено, но за втората част от възнаграждението към договора е представена разписка от 21.06.2022 г., подписана от адвокат Д.. В отговор на молбата по чл. 248 ГПК, В. М. е оспорила искането за присъждане на разноски и направила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. С определение от 13.02.2023 г., СГС е допълнил определението си от 30.11.2022 г., като е присъдил на ответницата 3 662.14 лева. По подадена въззивна частна жалба от В. К. М., Софийски апелативен съд е постановил обжалваното пред ВКС определение, с което е отменено определение № 1875/13.02.2023 г. по гр.д. № 7465/2022 г. на СГС, в частта, в с която на частната жалбоподателка са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение над 1700 лева до 3662.14 лева. Въззивната инстанция е приела, че е основателно своевременно заявеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК от ищцата след преценка фактическата и правна сложност на делото и съобразяване размера на минималното адвокатско възнаграждение. Въззивният съд е приел, че материалният интерес е цената на иска, определена, съгласно чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК от данъчната оценка на недвижим имот, предмет на предявения отрицателен установителен иск за собственост. След уточнението, направено с молбата от 05.09.2022 г. предмет на иска е правото на собственост на ответницата върху 9.186% идеални части от целия поземлен имот. Така при посочената данъчна оценка на целия имот, материалният интерес е равен на данъчната оценка за тези 9.186% идеални части. При отрицателен установителен иск предмет на спора е правото на ответника, което ищецът иска да отрече, поради което цената на иска се определя от данъчната оценка на терасата и паркоместата, представена от ответницата. При материален интерес 13 375.30 лева, /какъвто е приел въззивния съд/ минималното адвокатско възнаграждение според чл.7, ал.2 НМРАВ в редакцията, действала към 11.04.2022 г., когато ответницата е сключила договор за правна защита, въззивната инстанция е пресметнала минимален размер на адвокатското възнаграждение по НМРАВ в размер на 931 лв. Като е съобразил фактическата и правна сложност на делото и извършените до момента на прекратяването му процесуални действия, въззивният съд е приел, че справедливото адвокатско възнаграждение не надхвърля авансово заплатените от ответницата 1700 лева, /т.е. със 768 лв. над минималният размер по чл.7, ал.2, т.2 НМРАВ/. За разликата над този размер в частта, в която на ответницата са присъдени разноски над 1700 лева до 3 662.14 лева, определението на СГС е отменено, а е потвърдено за размер до 1700 лв. Първият въпрос, макар да не е точно и ясно формулиран, се отнася то това може ли по-късно да се променя цената на иска. Съгласно чл. 70 ГПК, цената на иска се определя от ищеца, но въпросът за цената на иска може да се поставя от другата страна и от съда най-късно в първото съдебно заседание. В случай не е проведено първо съдебно заседание. Пред СРС не е даден ход в насроченото съдебно заседание. СГС, на който делото е изпратено, е предприел действия по уточняване на исковата молба и цената на иска според предмета на спорното право по предявения отрицателен установителен иск. В процеса на това уточнение, ищцата е посочила, че предявява само един иск – отрицателен установителен с петитум само за частта, за която има правен интерес да иска отричане правото на собственост на ответницата. Не е последвало насрочване на делото и разглеждане в открито съдебно заседание, защото ищцата е заявила отказ от иска. Така не е настъпил момента, след който се преклудира въпроса за цената на иска. Поради това първият въпрос е неотносим към предмета на спора, повдигнат с частната жалба и по него не се допуска касационно обжалване. Цитираните определения от частната жалбоподателка са неотносими към настоящия спор предвид данните по делото. Не се констатира и противоречие с ТР № 3/2014 г. на ОСГТК. Цената на иска не е определена върху 1/4 от данъчната оценка, както предвиждаше отменения ГПК. Не кореспондира на мотивите на обжалвания акт доводът, че въззивният съд не е посочил от какви критерии се е ръководил, за да намали присъдените разноски от СГС. От изложеното по-горе е ясно, че при произнасяне па искането за присъждане на разноски и възражението за прекомерност от другата страна, съдът е изходил от цената на спорното право, уточнена последно след уточнението на иска и преди заявения отказ от иска. Присъденото възнаграждение от 1700 лв. е значително над минималният размер на адвокатските възнаграждения по НМРАВ в редакцията, действала към момента на сключване на договора, като е съобразено, че ответницата е подала отговор на исковата молба и доказателства към него и фактическата и правна сложност на делото, това че е имало уточнение на исковете, представени са множество доказателства, но и това, че делото не е разглеждано в открито съдебно заседание. Присъденият хонорар е значително над минималния по НМРАВ, а присъденият е приблизително двойно над минималният. Предвид изложеното, не се констатира противоречие на обжалваното определение с разясненията по т.3 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се иска допускане до касация по въпроса: съда обвързан ли е от официалния документ удостоверение за данъчна оценка на имота, предмет на иска при определяне миниламния размер на адвокатското възнаграждение. Въззивният съд се е съобразил с представеното удостоверение за данъчната оценка, по която се определя цената на иска, а тя определя и материалния интерес по НМРАВ. Целият имот, записан на ответницата по иска, който е предмет на предявения отрицателен установителен иск е с данъчна оценка 106606.90 лева. Ищцата по отрицателният установителен иск обосновава правният си интерес само за 9.186% и има правен интерес да иска отричане правото на собственост на ответницата само за такава идеална част, т.е. цената на иска е данъчната оценка на процесната идеална част /9.186% от 106 606 лв., което се равнява на 9792,82 лв. - по-ниска сума от определената от САС/ Така формулираният въпрос не кореспондира на мотивите на обжалваното определение, тъй като съдът е изходил именно от данъчната оценка. Затова този въпрос не определя изхода от спора и по него не се допуска касационно обжалване. Съдът не констатира и очевидна неправилност, тъй като не е налице нито прилагане на императивна правна норма в обратен смисъл нито неприлагане на такава норма. Спазени са и съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, решаване на спор за разноски, при зачитане равенството на страните. Не е налице и нарушение на основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение