Определение № 282 от 09.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3967/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. С. П. против решение № 11831 от 10.08.2020 г., постановено по въззивно гражданско дело № 262 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, ГО, XII състав, с което е потвърдено решение № 8423 от 10.12.2019 г. по гр. д. № 9275 по описа за 2017 г. на Софийския градски съд, I ГО, трети състав, в частта, с която Ц. С. П. е осъден да заплати на В. А. И. 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане на основание чл.45 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 26.11.2014 г.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност, както и т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Подлежи ли на изследване в гражданския процес причинната връзка между противоправното деяние на ответника и липсата на процесния зъб, за който се претендира обезщетение по делото? Според касатора даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос противоречи на практиката на ВКС, според която установените от наказателния съд факти, които са извън изчерпателно посочените в чл.300 от ГПК обстоятелства, не са задължителни за гражданския съд.

2. Възможно ли е вещото лице да изготви експертно заключение по медицинска експертиза, без да има достъп/преглед до увреденото лице, нито до медицинската документация? Може ли експертно заключение по едно дело да се основава на заключение изготвено в друго съдебно производство?

3. Относно критериите, въз основа на които е определено обезщетението за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане. Касаторът смята, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и решение от 28.10.2010 г. по гр. д. № 1716/2009 г. на III ГО на ВКС, тъй като уврежданията на пострадалия заздравяват за срок от две, три седмици.

От ответника по касационната жалба В. А. И. не е постъпил отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В. А. И. е изложил в исковата молба, че с влязла в сила присъда ответникът Ц. С. П. е бил признат за виновен за причинената му средна телесна повреда на 26.11.2014 г. около 11 часа в [населено място] на [улица]до обръщалото на автобусна линия № 16 в комплекс „Златен рог“. Средната телесна повреда се е изразила в травматично избиване на горния десен централен резец с кръвонасядания и натъртвания на меките тъкани, придържащи зъба, наличие на кръвни съсиреци в дъното на алвеолата на зъба. В резултат от инцидента ищецът претърпял силни физически болки и страдания и тежък психологически стрес, страдал от безсъние, чувствал се унизен от нанесения му на публично място побой. Ето защо е поискал ответникът да бъде осъден да му заплати 26 000 лв. обезщетение за причинените му неимуществени вреди.

В отговора на исковата молба особеният представител на ответника е оспорил обстоятелството, че в резултат от инцидента ответникът е загубил зъб. Позовал се е на първоначалния медицински преглед на ищеца веднага след побоя, при който липса на зъб не е констатирана. Такава липса е отразена едва при повторен преглед, извършен шест часа след произшествието, поради което загубата на зъб може да е станала в резултат от друго произшествие.

Софийският градски съд е осъдил ответника да заплати 20 000 лв. обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди и е отхвърлил иска над тази сума до пълния предявен размер. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната част. Приел е за неоснователно възражението на ответника за недоказаност на причинната връзка между нанесения от ответника побой и травматичното избиване на горния десен централен резец, тъй като причиняването на това увреждане се включва в обстоятелствата, които гражданският съд е задължен да приеме за установени съгласно чл.300 от ГПК. Счел е, че размерът на обезщетението е правилно определен, съобразявайки се с вида на травматичните увреждания, продължителността на болките и страданията за период от около 10-15 дни, обстоятелствата, че липсата на централен резец създава козметичен дефект, затруднява дъвченето и говоренето и налага болезнена стоматологична интервенция за ново изграждане. Посочил е, че освен от физическите страдания, размерът на обезщетението е обусловен от психическите последици от побоя. Ищецът бил замаян, дезориентиран, станал неспокоен и имал проблеми със съня, говорът му се е променил, което допълнително го притеснило.

Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния й смисъл или несъществуваща правна норма.

Отговорът на първия въпрос на касатора е от значение за изхода на спора, тъй като въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.300 от ГПК, за да отхвърли основното възражение за недоказаност на загубата на зъба в резултат от нанесения побой. Даденото разрешение от въззивния съд обаче съответства на приложимата практика на ВКС. С влязлата в сила присъда № 31 от 27.02.2017 г. по НОХД № 1268 по описа за 2016 г. на Ямболския районен съд касаторът е признат за виновен, че на 26.11.2014 г. е причинил средна телесна повреда на ищеца, изразяваща се в травматично избиване на горния десен централен резец, довело до затрудняване на дъвченето и говоренето. Квалификацията на престъплението е съобразена с дефиницията на средната телесна повреда, съдържаща се в чл.129, ал.2 от НК. Следователно избиването на горния десен централен резец е обстоятелство, което се включва в състава на престъплението, за което касаторът е признат за виновен. В този случай деянието, предмет на присъдата, е идентично с деянието, което е предмет на доказване в гражданския процес по иска с правно основание чл.45 от ЗЗД, поради което се прилага разпоредбата на чл.300 от ГПК. Ето защо влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който е длъжен да приеме, че касаторът е извършил деянието, като е избил горния десен централен резец на ищеца. В този смисъл е практиката на ВКС, съдържаща се в решения № 241 от 12.01.2018 г. по т. д. № 2261/2017 г. на I ТО, № 25 от 17.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 211/2009 г. на II ТО и много други. Практиката, на която се позовава касаторът, касае други случаи, при които елементи на деянието, което следва да се установи пред гражданския съд, са извън състава на престъплението, установено с влязлата в сила присъда/решение № 289 от 14.11.2016 г. по гр. д. № 261/2016 г. на IV ГО, № 569 от 27.09.2010 г. по гр. д. № 1243/2009 г. на III ГО, № 166 от 3.08.2011 г. по гр. д. № 1065/2010 г. на III ГО и др./. Затова по първия въпрос на касатора касационно обжалване на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

Същият извод следва и за разрешението по третия въпрос на касатора. Критериите, които въззивният съд е възприел, за да потвърди размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, са конкретни и са съобразени с указанията, съдържащи се в раздел II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. Не се установява принципно противоречие по този въпрос с цитираното от касатора решение от 28.10.2010 г. по гр. д. № 1716/2009 г. на III ГО на ВКС, в което размерът на обезщетението е определен съобразно особеностите на случая. Следва да се добави също, че с нанасянето на побой над ищеца пред очите на детето и приятелката му са създали у ищеца усещане за безпомощност, срам и унижение. Тези неимуществени вреди, посочени в исковата молба и доказани по делото, не позволяват намаление на присъдения размер на обезщетението.

Вторият въпрос на касатора се базира на обстоятелството, че съдебно-медицинската експертиза е изготвена въз основа на данните, съдържащи се в приетото по делото медицинско удостоверение № 708 от 2014 г. Това обстоятелство не води до извода за допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд. Удостоверението е било прието по делото, съдържа достатъчно подробни сведения за причинените на ищеца увреждания и не е оспорено от ответника. Вещото лице се е позовало освен това и на данните, съдържащи се в решението по наказателното дело, което е било прието като документ в гражданския процес. Нито съдилищата, нито вещото лице са използвали експертиза, приета по друго дело, както погрешно се твърди във формулировката на третия въпрос. Нещо повече-ответникът не е оспорил медицинската експертиза пред първоинстанционния съд и не е поискал в тази връзка нови доказателства пред въззивната инстанция. Следователно не е имало процесуални пречки въззивният съд да се позове на медицинската експертиза при постановяване на решението си. Ето защо отговорът на третия въпрос, който е формулиран при превратно тълкуване на процесуалните действия на съда, не може и да промени изхода на спора.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение