Определение № 305 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4897/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 9145/15.10.2019 г., подадена от Т. Р. Т. и М. Р. Т., чрез адвокат К. С., срещу решение № 320 от 1.10.2019 г. по гр. д. № 65/2017 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателите за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 84 от 6.03.2017 г., постановено по същото въззивно дело. За да отхвърли молбата по чл. 247 ГПК, съдът е изложил, че с решение № 84/6.03.2017 г. (влязло в законна сила), по делото е прието за установено по отношение на ответниците (сред които са Т. Р. Т. и М. Р. Т.), че ищците са собственици по наследство на следния недвижим имот: 104/132 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-97/28.10.2008 г. на изп. директор на АГКК, целия с площ от 373 кв. м. С молба вх. № 5873/28.06.2019 г. Т. Т. и М. Т. са поискали поправка на съдебното решение по реда на чл. 247 ГПК, като в молбата се твърди, че по регулационните планове на [населено място] от 1959 г. и от 1981 г. имот пл. № * в кв. 300, който имот участва в УПИ *-,,Жилищно строителство, магазин и трафопост“, е посочен с размери 260 кв. м; твърди се, че в нотариален акт № 160/23.07.2004 г. и нотариален акт № 182/25.05. 2006 г. имотът е посочен със същия размер от 260 кв. м; твърди се, че ищците са придобили по наследство имот с площ от 260 кв. м, а не от 373 кв. м, както е заснет имотът с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-97/28.10.2008 г. на изп. директор на АГКК; сочи се от молителите, че по-голямата площ на имота при заснемането му в КККР на [населено място] е в резултат на това, че сградата, заснета с идентификатор ****, построена в западната част на имота, попада в обхвата на улицата, като увеличената площ от 113 кв. м е за сметка на част от улицата от запад; твърди се, че тази част от имота е общинска собственост. С молбата се прави искане да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението на съда, като се посочи, че ищците са придобили по наследство 104/132 ид. ч. от недвижим имот с размери 260 кв. м, който имот представлява част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-97/28.10.2008 г. на изп. директор на АГКК, целия с площ от 373 кв. м. Въззивният съд е намерил молбата по чл. 247 ГПК за неоснователна, като е приел, че в случая не е налице допусната в акта му очевидна фактическа грешка. Като се е позовал на правната теория и утвърдената съдебна практика, съдът е посочил, че очевидна фактическа грешка представлява всяко несъответствие между волята на съда, която е формирана в мотивите и в диспозитива на решението, и нейното външно изразяване в текста на решението. Визирал е, че обективните проявления на очевидната фактическа грешка са: т ехнически грешки, допуснати от съда при изписването на цифри, думи и при аритметични пресмятания (напр. погрешно посочване на границите на спорния имот, размера на присъдената сума, имената на страните, погрешни пресмятания на суми); пропускане на съда да отрази в диспозитива на решението становище, което е формирано в мотивите (напр. непроизнасянето на съда в диспозитива на решението по един от обективно съединените искове, по солидарното осъждане на длъжниците, по отхвърлената част от иска, за което обаче в мотивите на решението съдът е формирал воля). Заключил е, че в случая не е налице нито една от изброените хипотези, тъй като с молбата по чл. 247 ГПК не се иска да бъде поправена погрешно изписаната, а иначе правилно формирана воля на съда относно размерите на дворното място, а се иска да бъде поправена неправилно формираната воля на съда по отношение на това обстоятелство, като последният приеме, че наследствените права на ищците следва да се определят върху 260 кв. м, а не върху цялата площ на имота от 373 кв. м. Касае се за въпрос, който е относим към същността на спора, а именно - върху каква част от имота се простират наследствените права на ищците. Ако съдът действително е формирал неправилна воля по отношение на този въпрос, тя следва да се поправи по реда на обжалване на решението, а не по реда на чл. 247 ГПК. Отделно съдът е посочил, че не е формирал погрешна воля по отношение размерите на дворното място и наследствените права на ищците в имота, като е изложил, че въз основа данните по делото и събраните доказателства е направил извод, че наследствените права на ищците се простират върху действителните размери на имота (373 кв. м), а не върху погрешно посочените от ищците в исковата молба. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд по чл. 247 ГПК за незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Т. Т. и М. Т. се позовават, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса: може ли да бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК очевидна фактическа грешка, когато съдът е уважил иск за собственост на един имот, а е отменил със същото решение нотариалния акт по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК и е признал относителна недействителност по реда на чл. 76 ЗН за по-малка част от тази, за която е признал права на ищеца. Излагат, че съгласно приетото в решение № 64/19.05.2017 г. по гр. д. № 3346/2016 г. на ВКС, І г. о., отмяната на констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК е правна последица от уважен срещу титуляра по този нотариален акт иск за собственост на същия имот, като от това следва и изискването за съответствие между признатите права на ищеца и отмяната на нотариалния акт. Сочат, че възприетото в цитираното решение е аргументирано със следните решения: ТР № 3/29.11.2012 по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 178/30.06.1986 г. по гр, д. № 185/1985 г. на ОСГК на ВС, решение № 326/14.12.2011 г. по гр. д. №1580/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 23/2.02.2011 г. по гр. д. № 316/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., в които нотариалните актове са отменени в части, съответстващи на признатото право. Жалбоподателите твърдят, че в нарушение на посочената практика на ВКС въззивният съд в мотивите си е приел, че в исковата молба ищците са индивидуализирали имота по действащите КККР на [населено място], но погрешно са посочили размера на имо та. Считат, че е останало извън вниманието на съда, че с допълнителна молба от 16.06.2015 г. ищците са изложили допълнителни фактически обстоятелства, че след като закупил имота, Т. Т. през 2006 г. извършил пристрояване на старата наследствена къща от 36 кв. м, с идентификатор ****, както и че ищците твърдели още, че дворното място е с идентификатор *** и предмет на делото е част от него в размер на 260 кв. м, а не площта от 373 кв. м, посочена в схемата, издадена от СГКК № 15-216688/26.05.2015 г. Жалбоподателите считат, че обосноваващият извод на съда, че по отношение на сочената от тях грешка в решението процедурата по чл. 247 ГПК е недопустима, е неправилен и в противоречие с практиката на ВКС - решение № 64/19.05.2017 г. по гр. д. № 3346/2016 г. на ВКС, І г. о. На второ място, Т. Т. и М. Т. се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на решението. Твърдят, че ако искането им по чл. 247 ГПК действително е било недопустимо и процедурата по чл. 247 ГПК – неприложима в настоящия случай, то съдът следвало да остави молбата им без разглеждане, а не да я отхвърля (оставя без уважение). След като съдът се е произнесъл по съществото на спора считат, че искането е допустимо и основателно. Жалбоподателите твърдят, че в обжалваното от тях въззивно решение е налице особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция, без да е необходим конкретен анализ или излагане на съображения за наличието на конкретни предпоставки за отмяна на обжалваното решение от касационната инстанция. Излагат, че съдът е допуснал явна необоснованост, довела до грубо нарушаване на формалната логика. Насрещните страни не са подали отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение, подлежащо на касационно обжалване. Въз основа на изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се явява ирелевантен. Това е така, защото в случая в основното въззивно решение, с което са уважени предявените по делото искове, не е налице несъответствие, под формата на допусната очевидна фактическа грешка, между приетите за установени права на ищците и отмяната на нотариалния акт, от който черпят права насрещните страни Т. Т. и М. Т., по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, доколкото – видно от решение № 84 от 6.03.2017 г. по гр. д. № 65/2017 г. на въззивния съд – признатите на ищците права възлизат на 104/132 ид. ч. от спорния имот и нотариалният акт е отменен до размера именно на тези права. Същевременно, в цитираното решение Окръжен съд – Пазарджик изрично се е аргументирал защо приема, че спорният имот е с действителна площ от 373 кв. м, а не 260 кв. м (съгласно нотариалните актове), като тези му мотиви изключват възможността да е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК (несъответствие между формираната воля на съда и външното й писмено изразяване). Ако изводите на съда относно площта на имота са погрешни, единствената възможност за „поправянето“ им е по реда на инстанционния контрол, след подадена касационна жалба, а не по реда на чл. 247 ГПК. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. В частност, въззивният съд не е приел, че молбата по чл. 247 ГПК е процесуално недопустима, за да я остави без разглеждане. Същият е бил надлежно сезиран с молба за поправка на очевидна фактическа грешка на постановеното от него решение по спора, поради което е следвало да разгледа същата и съгласно разпоредбите на чл. 247 ГПК да се произнесе с решение дали същата е основателна. Именно така е процедирал Окръжен съд – Пазарджик, който с решение е оставил без уважение, като неоснователна, подадената от Т. Т. и М. Т. молба за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 84 от 6.03.2017 г. по гр. д. № 65/2017 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,