Определение № 3658 от 22.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1436/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца “Инженерконсулт” ООД (н.), ЕИК[ЕИК], против решение № 75/07.02.2025 г. по в.т.д. № 373/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, потвърждаващо решение № 272/21.02.2024 г. по т.д. № 709/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, 20 състав, с което е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу “Бе плюс” ООД, ЕИК [ЕГН], иск с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ за установяване несъществуването на предявените с молба с вх. № 77990/31.07.2020 г. вземания, произтичащи от договор за заем от 13.02.2014 г., както следва: за главница над сумата от 151 349,01 лева до 526 749 лева, за неустойка в размер на 11 563,32 лева, за законна лихва върху главницата и неустойка за периода 25.08.2015 г. – 31.07.2020 г. в размер на 310 940,99 лева, за разноски по изпълнението в размер на 15 146,50 лева и за законна лихва от 01.08.2020 г. до погасяването.

С касационната жалба се атакува въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Като процесуални нарушения се изтъкват недопускането на поисканата с въззивната жалба съдебно-счетоводна експертиза, както и необсъждане на въведени с въззивната жалба оплаквания. Добавя се, че в установената задължителна практика – Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че, когато за приложението на императивна правна норма е необходимо служебно събиране на доказателства (експертиза, оглед, освидетелстване), въззивният съд следва да ги събере, дори при липса във въззивната жалба на въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция. Счита се, че съставът на САС е споделил извода на първата инстанция, че не били настъпили условията, предвидени в сключеното между страните споразумение от 01.04.2016 г., и то не обвързвало ответника, без да изложи собствени мотиви за изпълнението и действието на останалите клаузи от съглашението. Оспорват се като неправилни изводите на въззивния съд за дължимите от ищцовото дружество суми, изградени въз основа на кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, изслушана пред първата инстанция. Акцентира се, че по този начин се е стигнало до възлагане в тежест на ищеца на прекомерно високи суми, надхвърлящи действителния размер на дълга. Длъжникът понася по-тежка санкция за неизпълнението, дори спрямо тази, която двете страни са предвидили в сключените между тях споразумения от 11.03.2016 г. и съответно от 01.04.2016 г. Подчертава се, че в хипотеза, в която самият кредитор е изразил съгласие за неспазване на реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД и се е отказал да търси лихви и неустойки, различни от законните лихви (съгласно §3 от споразумението от 11.03.2016 г.), и впоследствие саморъчно е декларирал, че приема плащането на 25.05.2017 г. на сумата от 126 749 лева за погасяване на главницата и на сумата от 7 494 лева за погасяване на лихвата за м. май 2017 г. (което писмено признание е игнорирано от съдилищата), тази воля следва да се зачете от съда на основание чл. 20а ЗЗД. Като не е сторил това, въззивният съд е нарушил основополагащия принцип в гражданския процес за установяване на обективната истина. Изразява се несъгласие и с приетото от решаващия състав, че с влизане в сила на решение по т.д. № 5418/2015 г. на СГС, водено между страните, неустойката за забава е установена със сила на присъдено нещо и настъпилите впоследствие обстоятелства и факти не могат да пререшават този спор. Поддържа се тезата, че сключените между страните споразумения от 11.03.2016 г. и от 01.04.2016 г. новират задълженията по влязлото в сила решение, защото изменят дълга (главница, акцесорни вземания за лихви, неустойки), както и сроковете за издължаване. Условията и договореностите на съществуващото правоотношение отпадат занапред и възниква ново задължение с нов предмет между същите страни. От това се извлича аргумента, че ответникът не може да се позовава на силата на пресъдено нещо по горецитираното решение, тъй като правоотношенията – предмет на произнасяне на съда, са вече погасени. По тези доводи се претендира отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения отрицателен установителен иск за несъществуване вземането на “Бе плюс” ООД, както и присъждане разноските по делото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се развиват доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. “Налице ли е необходимост от установяване на факт пред въззивната инстанция чрез допускане на събиране на нови доказателства, когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила?”.

По отношение на първото питане се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касацията – Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с аргументи, че не е допусната поисканата с въззивната жалба ССчЕ, необходима за доказване на извършените плащания по процесния договор за заем, неотчетени от съдилищата, както и че не е съобразен определеният от страните ред за погасяване на задълженията.

2. “Представляват ли спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД сключването на последващи споразумения по договор, по който има постановено съдебно решение, с които споразумения страните променят поредността на погасяване на задължението?”.

Вторият въпрос е поставен в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Развиват се доводи за обвързващата сила по чл. 20а, ал. 1 ЗЗД на договореностите между страните, в който смисъл се сочи казуална практика на ВКС – решение № 50035/15.06.2023 г. по гр.д. № 5039/2021 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 28/01.03.2017 г. по гр.д. № 60094/2016 г. на ВКС, IV г.о., както и за действието на сключена между страните спогодба по чл. 365 ЗЗД, разглеждано в решение № 742/13.12.2024 г. по гр.д. № 413/2024 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 134/21.06.2019 г. по гр.д. № 4255/2018 г. на ВКС, III г.о.

3. “Кога въззивна инстанция следва да допусне изготвяне на нова експертиза, която да установи промените, настъпили във фактите, въз основа на които е постановено първоинстанционно решение?”.

По третото питане се сочи, че е налице основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради отклонение на обжалвания съдебен акт от казуалната практика на ВКС - решение № 55/22.02.2018 г. по гр.д. № 984/2017 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 417/12.07.2010 г. по гр.д. № 788/2009 г. на ВКС, IV г.о., както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. “В кои случаи промените на един договор може да се характеризират като новиране на задълженията по договора и налице ли е обективна новация, когато се предоговаря размерът на главното задължение на лихвите и на неустойките, така че по съществото си старият дълг се заличава и на негово място възниква нов такъв?”.

По отношение на четвъртия въпрос се въвежда допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргументи, че относно приложението на чл. 107 ЗЗД е формирана противоречива практика на касационната инстанция - решение № 147/23.07.2012 г. по гр.д. № 627/2011 г. на ВКС, III г.о., и решение № 419/27.07.2017 г. по ч.т.д. № 770/2017 г. на ВКС, II т.о.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно, без конкретна аргументация в тази насока.

От ответника по касация “Бе плюс” ООД е подаден отговор, в който се изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационен контрол и на подадената касационна жалба. Изтъква се, че заключението на ССчЕ не е оспорено от ищцовата страна, не е заявено пред първата инстанция искане за допускане на повторна или допълнителна експертиза, поради което правилно въззивната инстанция съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК не е допуснала такава. Поддържа се тезата, че подписаното споразумение от 01.04.2016 г. не променя реда за погасяване на задълженията, който съвпада с уредения в ЗЗД – разноски, лихви, неустойки, главница, а и това споразумение не е породило действие поради неизпълнението на ангажимента на длъжника. Изпълненото споразумение от 11.03.2016 г. е съобразено от кредитора, като плащането от 60 000 лева е отнесено за погасяване на главницата по заема, не се начислява неустойка върху нея и тя продължава да се олихвява със законната лихва.

Не е постъпил отговор от П. М. – Г., синдик на “Инженерконсулт” ООД (н.).

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ищеца, е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно. Не е споделил доводите на страната, че първата инстанция не е взела предвид сключените между страните споразумения от 11.03.2016 г. и 01.04.2016 г., тъй като първоинстанционният съдебен акт е основан на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, в която подробно и ясно, чрез таблици са отразени всички извършени от ищеца плащания, включително и по посочените споразумения, както и остатъка от дълга към датата на изготвянето й. Аргументирал се е, че съгласно §3 от споразумението от 11.03.2016 г., плащането в срок от два работни дни от сключването му на сумата от 60 000 лева намалява главницата до 586 749 лева, която продължава да се олихвява със законната лихва. Споразумението от 01.04.2016 г. не се отразява на дълга, защото заемателят не е изпълнил задължението за внасяне в срок до 31.07.2016 г. на сумата от 370 000 лева, за да влязат в сила условията по него. Анализирал е заключението на ССчЕ, в което са отразени промените в отделните пера на дълга след всяко от двете споразумения. Видно е, че върху остатъка от 586 749 лева е начислявана единствено законната лихва за забава, без обременяване с други задължения, за които се твърди в жалбата като неустойки или възнаградителни лихви. Данни за това няма нито в съдебната експертиза, нито в други доказателства по делото, поради което изцяло несъстоятелни са възраженията за нищожност, основани на твърдението, че в сметките на ответника съществува възнаградителната лихва, начислявана върху главницата, като обезщетение за забавено изпълнение след падежа, както и за нищожност на същата, защото ответникът получава обезщетение, кумулирано с неустойка за забава. Допълнил е, че възнаградителната лихва от 67 785,05 лева и неустойката от 206 209,45 лева са част от установените със сила на присъдено нещо вземания, предмет на влязлото в сила решение № 424/29.02.2016 г. по т.д. № 5418/2015 г. на СГС, върху които съобразно решението се начислява законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане. На това основание, според данните в експертизата, вземанията са олихвявани от ответника по реда на чл. 86 ЗЗД.

Въззивният състав не е възприел и оплакването на ищеца, че процесните две споразумения обективират новация на установените с горецитираното решение вземания на ответника и според изразената в тях воля с намаляването на главницата (с платените 60 000 лева) задълженията на заемателя се свеждат само до главница и законна лихва. Освен задължителните предпоставки за новиране по чл. 107 ЗЗД, обективната новация предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото правоотношение трябва да засяга някой от съществените му елементи и новият елемент трябва да се отнася до предмета на задължението – длъжникът поема нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. В случая апелативният съд е намерил, че споразумението от 11.03.2016 г. не покрива фактическия състав на чл. 107 ЗЗД, тъй като с него е договорено само, че с платената сума заемодателят ще погаси главницата, вместо да спази реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД – погасяване на разноски, лихви, главница. Споразумението от 01.04.2016 г. също не доказва новиране на задължението, доколкото установява единствено опрощаване на сумата от 143 897,71 лева, представляваща част от задължението за неустойки от общо 206 209,45 лева, при плащане на сумата 370 000 лева от заемателя до 31.07.2016 г. Това условие не се е сбъднало и споразумението не е породило предвидените правни последици на чл. 108 ЗЗД. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Настоящият състав намира, че се обосновава допуск до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира допускане на касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на обжалваното въззивно решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС този тежък порок следва да може да бъде констатиран пряко от мотивите на въззивния съдебен акт и е налице, когато законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания, установими от съдържанието на атакувания съдебен акт, не се твърдят от касатора. Доводите му относно погасяване на кредиторовото вземане и изразеното несъгласие с мотивите на въззивния състав представляват оплаквания за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, която не може да послужи за селектиране на жалбата за касационен контрол на директното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

При това положение следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касатора първи и трети въпрос са хипотетични, поради което нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК разяснен в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Формулировката на първото питане предпоставя твърдение за факт, който не е установен по делото поради извършено нарушение на съдопроизводствените правила, а на третото – настъпила промяна в установените с първоинстанционното решение факти. Това съдържание на въпросите не кореспондира с доводите за допускане на касационно обжалване, свързани с неотчитане на определени плащания по договора за заем. Не се твърди и извършено погашение в хода на процеса, което би придало смисъл за спора на третия поставен въпрос.

Второто питане не е коректно зададено, тъй като не съответстват на решаващите мотиви на въззивната инстанция и не покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. В атакуваното решение апелативният съд не е изследвал характера на сключените между страните споразумения в аспекта на разпоредбата на чл. 365 ЗЗД. Обсъдил е съдържанието и изпълнението им. Приел е, че първото съглашение е изпълнено и с платената въз основа на него сума от 60 000 лева е погасена част от дължимата главница, което е съобразено от вещото лице в изготвената по делото ССчЕ. Относно споразумението от 01.04.2016 г. е стигнал до извода, че то не се отразява на дълга поради несбъдване на условията по него предвид неизпълнението от заемателя на задължението за плащане на сумата от 370 000 лева в предвидения срок до 31.07.2016 г.

Липсата на обосноваване по първите три въпроса на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно обсъждането на поддържаните от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК за допуск до касационна проверка.

Поставеният от касатора четвърти въпрос, свързан с приложението на чл. 107 ЗЗД за новиране на задължения по сключен между страните договор, е материалноправен. Обусловил е решаващата воля на въззивната инстанция и удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Относно приложението на чл. 107 ЗЗД е формирана казуална практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 69/30.03.2017 г. по т.д. № 602/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 175/25.02.2016 г. по т.д. № 2602/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 210/22.12.2014 г. по т.д. № 4090/2013 г. на ВКС, I т.о.). Приема се, че, за да е налице новация по смисъла на горецитираната норма, страните следва да се изразили ясна и недвусмислена воля за погасяване на породените от договора задължения и за поемане от длъжника на нов дълг с нов предмет или ново основание. Естеството на договора за новация предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществени елементи на договора. Доводът на касатора за противоречие между решение № 147/23.07.2012 г. по гр.д. № 627/2011 г. на ВКС, III г.о., и определение № 419/27.07.2017 г. по ч.т.д. № 770/2017 г. на ВКС, II т.о. (неправилно цитирано като “решение”), не може да бъде споделен, тъй като направеният краен извод се основава на съдържанието на обследваните конкретни съглашения, а не на противоречиви правни съждения за принципните постановки за института на обективната новация. Наличието на така формираната практика на касационната инстанция и липсата на аргументация на нуждата от нейното осъвременяване изключва хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Следва да бъде проверено обаче съответствието на въззивното решение с така формираната практика на касацията на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно “приложението на чл. 107 ЗЗД за новиране на задължения по сключен между страните договор”, уточнен и конкретизиран съобразно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, което обосновава осъществяване на касационна проверка.

Съгласно чл. 694, ал. 7, изр. второ ТЗ, държавна такса в настоящото производство не се внася предварително.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,