Определение № 5835 от 15.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3542/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Н., К. Н. и О. В., граждани на У., и тримата чрез адв. А. Д., срещу въззивно решение № 2957 от 15.05.2025 г. постановено по гр. д. № 512/2025 г. на Софийски градски съд. С обжалваното решение въззивинят съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 248 вр. чл. 233, ал. 1, изр.1 от ЗЗД, и като е приел, че искът за връщане на предоставения по заем за послужване имот е основателен, е потвърдил постановеното в същия смисъл решение на Районен съд - София. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 от ГПК. При твърдения за противоречие на въззивния акт с формираната казуална съдебна практика, се поставят въпросите: „Допустимо ли е страната да изложи своите оплаквания и доводи срещу първоинстанционното решение извън въззивната жалба и извън срока за обжалване, но преди изготвянето на доклада по делото? Длъжен ли е въззивният съд да разгледа допълнително изложените доводи за неправилност на обжалваното решение?“ както и „Длъжен ли е въззивният съд да посочи в доклада по делото кои от направените твърдения и доводи за порочността на обжалваното пред него решение няма да бъдат разгледани, тъй като са направени след установения преклузивен срок за това“. Наред с тях, като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото се поставя въпросът: „Следва ли да се счита развален договорът за заем за послужване поради неизпълнение от страна на заемополучателя, ако изявлението за това не му е било връчено лично и може ли да се приеме, че развалянето следва да се счита за надлежно, ако изявлението за това е достигнало за първи път до заемополучателя с връчване на препис от исковата молба за опразване на имота“. Насрещната страна „П.“ ЕАД, чрез адв. Ц., оспорва касационната жалба и моли да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да достигне до извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 248 вр. чл. 233, ал. 1 изр.1 ЗЗД за връщане на предоставения безвъзмездно за временно ползване апартамент № 15, на петия етаж в сградата на [улица] в [населено място], Софийският градски съд, действащ като въззивна инстанция, е приел, че страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение по неформален договор за заем за послужване на недвижим имот. Въззивният съд е заключил, че предявеният иск за връщане на имота е основателен, тъй като договорът между страните е бил прекратен с изтичане на срока, за който бил сключен, както и по изявление на заемодателя, което било достигнало до заемателите. Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. При посочените по-горе решаващи мотиви, формулираните от касаторите въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Това е така, защото те не са обуславящи крайния изход на спора. Първите два процесуални въпроса касаят допустимостта на извършеното от въззивната страна процесуално действие по излагане на допълнителни доводи срещу правилността на първоинстанционното решение, направени след подаване на бланкетна въззивна жалба и след изтичане на срока за обжалване. В решение № 48 от 12.06.2017 г. по т. д. № 408/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., на което касаторите се позовават, действително е посочено, че направените и след изтичане на срока за въззивно обжалване уточнения обвързват съда, доколкото съдържат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма, но само в хипотезата, в която съдът е дал на страната указания за уточняване на основанията за въззивно обжалване и страната е направила това в предоставения й от съда нов срок. Настоящият случай не е такъв. Нито първоинстанционният съд при администриране на подадените бланкетни въззивни жалби, нито въззивният съд са давали указания на жалбоподателите за уточняване на основанията за обжалване, поради което такова уточняване не е обсъждано от въззивиня съд. По отношение на молбите им от 24.04.2025 г. съдът е съобразил, че същите са депозирани повече от четири месеца след срока за въззивно обжалване, с оглед на което е приел, че с изтичане на срока за обжалване се преклудира правото на въззивната страна да релевира други пороци на решението, обуславящи неговата неправилност, с изключение на тези, отнасящи се до приложението на императивни материалноправни норми. Противно на твърденията в касационната жалба, тези молби са били докладвани в деня на съдебното заседание, проведено на същата дата, видно от съставения протокол, но и това обстоятелство няма съществено и решаващо значение за спора. В тях са оспорени изводите на първостепенния съд по фактите и доказателствата, които ги установяват, но без да се сочат нови доказателства, като развитите съображения не касаят нито валидността, нито допустимостта на обжалваното пред СГС решение, нито правилността му, обусловена от приложението на императивна материалноправна норма. На практика с така поставените въпроси касаторите изразяват несъгласие с крайните изводи на въззивния съд по фактите, т.е. навеждат оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, които пороци са относими към касационните основания по чл. 281, т.3 ГПК и биха подлежали на преценка едва в производството по чл. 290 ГПК, но не и в стадия по селектиране по чл. 288 ГПК. Не следва да бъде допускано касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК по последния въпрос от изложението. Въпросът, свързан с развалянето на договор за заем за послужване поради виновно неизпълнение, няма връзка с решаващите изводи на съда, изложени в обжалваното решение, с което искът по чл. 248 вр. чл. 233, ал.1 ЗЗД е уважен поради това, че уговореният срок за ползване на имота е изтекъл, както и поради това, че договорът между страните по делото е прекратен по изявление на заемодателя, надлежно достигнало до заемателите. Съгласно разпоредбата на чл. 249, ал. 2 ЗЗД, заемодателят може всякога да иска връщането на вещта, ако времето и целта на ползването не са били определени. Ето защо, какъвто и отговор да бъде даден на така поставения въпрос относно развалянето на договор за заем за послужване, той не би бил обуславящ изхода на спора, тъй като искът все пак би бил уважен като основателен поради това, че уговореният срок е изтекъл, или поради това, че заемодателят всякога може да иска връщане на вещта си, ако срок за ползването не е бил уговарян. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца „П.“ ЕАД следва да бъдат присъдени сторените пред касационната инстанция и своевременно претендирани разноски, които с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото следва да бъдат редуцирани до разумния размер от 1500 лв. Възраженията на касаторите по молбата им от 18.11.2025 г., че разноски на насрещната страна изобщо не се дължат, са неоснователни, като доводите, че такива не са сторени във връзка с настоящото дело, се явяват пряко опровергани от представените с отговора на касационната жалба фактура, банково извлечение и договор за предоставяне на правни услуги. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,