Определение № 2862 от 05.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3092/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Г. В. и Г. Е. С., подадена чрез пълномощника им адвокат П. Т. от САК, против въззивно Определение № 3835 от 24.03.2023 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 7922/2022 г. по описа на Софийски градски съд, ЧЖ-VІ-д състав. С обжалваното определение е потвърдено Определение № 20032758 от 28.04.2022 г. по гр.д.№ 75073/2019 г. на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск. Частната жалба е допустима, подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирани лица да обжалва същия, спазени са и другите изисквания за допустимост на частната жалба. На основание чл. 130, изр. 2 ГПК не се дължи връчването на препис от частната касационна жалба. Преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, съставът на ВКС дължи да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното: Въззивният съд е приел, че от жалбоподателите е предявен иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР срещу М. И. В., И. В. С., В. В. С. и А. В. С. за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата В. Г. В. е собственик на 1/2 ид.ч., а ищецът Г. Е. С. - на 1/4 ид.ч. от процесния поземлен имот, който, със Заповед № РД-18-32 от 01.04.2016 г. на Изпълнителен директор на АГКК, вместо да е нанесен изцяло като съсобствен, е нанесен като отделен поземлен имот с площ от 294 кв.м. и с идентификатор ***, а като собственици са записани М. И. В. и И. Г. В., при което е допусната грешка в кадастралната карта и кадастралните регистри. В представените по делото уточнителни молби от 21.01.2022 г. и от 19.04.2022 г. ищците са посочили, че грешката в кадастралната карта се състои в незаконосъобразно нанасяне на вътрешна граница в УПИ *-* от кв. 136, м. „З.“, м. „Ц.“, в резултат на което са създадени два отделни поземлени имота №№ * и *, нанесени в кадастралната карта с идентификатори № *** и ***. Посочили още, че това е станало въз основа на сключена на 07.02.1996 г. между страните съдебна спогодба по гр.д.№ 9351/1995 г. на Софийски районен съд, 53-ти състав. Въззивният съд е констатирал, че за прогласяване на нищожността на тази спогодба ищците завели друг иск, съединен с осъдителен иск по чл. 108 ЗС за собственост на процесния имот, по които е образувано гр.д.№ 37291/2019 г. на Софийски районен съд, 142 състав. Твърдяната от ищците грешка в кадастъра е обусловена от валидността на сключената по гр.д.№ 9351/95 г. на СРС, 53 състав съдебна спогодба, която задължава общинската администрация, а в последствие и кадастъра, да раздели урегулирания имот на два поземлени имот чрез нанасяне на спорната вътрешно-имотна граница. Предвид изложеното, за правилни са приети изводите на първоинстанционния съд за липса на правен интерес от предявения иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, тъй като при валидна съдебна спогодба от 1996 г. не би била налице нито непълнота, нито грешка в кадастъра - съгласно тълкуването на понятията, дадено с ТР № 08/2014 г. на ВКС, ОСГК, доколкото заснемането отразява установеното от съдебната спогодба. По направените оплаквания за наличие на основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на съдебното производство до окончателното приключване на гр.д.№ 37291/2019 г. по описа на СРС, 142 състав, въззивният съд е приел, че не са налице определените в закона предпоставки, тъй като изходът на това дело не е обуславящ за производството по предявения иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, който се поглъща от иска за собственост. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли администрацията при процедура по разделяне на регулиран имот в резултат на съдебна спогодба да прилага императивните разпоредби на устройствения закон (ЗТСУ /отм./ и ЗУТ), когато между тях и параметрите на одобрената съдебна спогодба са налице съществени разминавания, при които новообразуваните имоти не отговарят на нормативните изисквания за минимална площ и дължина на лицевата страна по границата с уличната мрежа?“; 2. „Допустимо ли е съдебната защита чрез иска по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР да се развива в исково производство, отделно от предявен в друг процес иск за установяване правото на собственост върху същия недвижим имот?“. Касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Първият поставен въпрос не е обуславящ за делото, доколкото въззивният съд не е взел отношение по него, поради което това питане не обективира общо основание за допускане на обжалването. Отговор на втория въпрос се съдържа в мотивите към т.т. 4 и 5 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, съгласно чиито разяснения предметът на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и предметът на отделно предявен иск за собственост на същия имот са идентични в установителната им част. По тази причина искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР се поглъща от иска за собственост, поради което и според особеностите на конкретния случай производството по иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР подлежи на прекратяване или съединяване за общо разглеждане в едно производство с иска за собственост. В случая иск за собственост е предявен в по-рано образуваното гр.д.№ 37291/2019 г. на СРС, 142 с-в, при произнасянето по който съдът ще е задължен да изследва дали е налице непълнота или грешка в кадастралната карта, и ако констатира такава - да съобрази произнасянето си, като в диспозитива на съдебния акт ще следва да установи правото на собственост, както и да посочи в какво се състои непълнотата или грешката в кадастралната карта. Съдебното решение, придружено от скица - проект, ще бъде основание за изменение на кадастралната карта от органите по кадастъра, както и за записване в кадастралния регистър на действителния собственик по реда на чл. 54, ал. 4 ЗКИР (т. 4 от ТР № 8/2014 г. от 23.02.2016 г.). Наличието на задължителна съдебна практика и съобразяването й при произнасянето на въззивния съд изключват допускане на касационното обжалване при условията както на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по, ал. 1 въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Като основание за допускане на касационно обжалване, дори и служебно, очевидната неправилност касае възможността ВКС да констатира пороци на обжалвания акт още в етапа на допускане на касационното обжалване без извършване на касационна проверка по неговото същество. Приема се, че това са случаи като прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Като основание по чл. 280, ал. 2 ГПК очевидната неправилност предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Всяко друго оплакване в касационната жалба или изложението към нея, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените процесуални действия на въззивния съд или страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В настоящия случай, след извършена служебна проверка, съдът не установява наличие на някое от основанията обосноваващи очевидна неправилност на обжалвания акт. Такива не са посочени и от касаторите. С оглед това, настоящия състав намира, че атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, както и не е очевидно неправилно. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение