Определение № 1269 от 08.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1966/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. Р. А. срещу определение №684 от 01.11.2023 г. по в.ч.т.д.№838/2023 г. на САС. С обжалваното определение е потвърдено определение №2511 от 26.07.2023 г. по т.д.№1334/2023 г. на СГС, с което е върната предявената от Р. Р. А. против „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ искова молба и е прекратено производството по делото. В жалбата са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като в изложение по чл.284, ал.3 от ГПК се сочи, че определението е постановено в нарушение на чл.6 от ЕКПЧОС, като е налице позоваване и на чл.280, ал.2 от ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел за правилни изводите на първоинстанционния съд, че след влизане в сила на съдебното решение, уважаващо иска на синдиците на „КТБ“ АД /н/ срещу „Агро – Ж.А.“ ООД за обявяване на недействително на прихващането с процесното вземане, цедирано от ищеца Р. Р. А. на „Агро – Ж.А.“ ООД, вземането на цесионера „Агро – Ж.А.“ ООД е включено на основание чл.64, ал.2 от ЗБН в списък на приети вземания срещу банката в несъстоятелност, а твърденията на ищеца, че е титуляр на това вземане поради разваляне на договора за цесия, могат да обусловят право на съдебна защита по реда на чл.66 от ЗБН срещу цитирания списък на приети вземания на кредитори на банката (сроковете за упражняване на това право на ищеца са изтекли преди датата на исковата молба), но не и право на съдебна защита по общия исков ред. Установил е, че с исковата молба, по която е образувано делото, е предявен иск за признаване за установено, че ищецът има вземане към ответника КТБ АД /н/ и за осъждане на ответника да включи ищеца в списъка на приетите вземания с това вземане. Посочил е, че след като ищецът претендира наличие на вземане към ответника, то следва да предяви осъдителен иск за претендираната сума, а не установителен иск, а и в случая се иска установяване съществуването на факт с правно значение /наличието на претендираното вземане/, каквато правна възможност не е предвидена в законодателството. Счел е, че с оглед твърденията на ищеца за наличие на вземане, не може да се направи каквато и да било връзка с разпоредбата, на която се позовава ищеца - чл.90 от ЗБН, съгласно който трето лице, чието право е засегнато от действията по осребряване, може да предяви иск срещу банката за установяване на правото си. Изложил е съображения, че в исковата молба не се съдържат твърдения, насочващи към фактическия състав на чл.90, ал.1 от ЗБН - че ищецът е трето за ответната банка лице и че негови имуществени права са засегнати от действия, предприети в процеса по осребряване на имуществото на банката, като няма каквото и да било позоваване на действия по осребряване имуществото на банката, които да са проведени против интереса на ищеца. Изразил е становище, че процедурата по съставяне на списъка на приетите вземания е подробно регламентирана в глава Пета от ЗБН „Предявяване на вземанията“, където не е предвидена процесуалната възможност посредством осъдителен иск едно вземане да бъде включено в съставения списък на приетите вземания. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и/или процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изложеното и поради обстоятелството, че в случая не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в частната касационна жалба и в изложението съображения за нарушение на закона при постановяване на определението и за противоречието му с ЕКПЧОС не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право/, а съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационните жалби - правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба и в изложението, настоящият състав намира, че обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение