Определение № 5211 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4119/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците Т. П. И. и М. П. И., заедно представлявани от адв. М. Б., срещу решение № 413 от 19.07.2024 год. по въззивно гр. д. № 277/2024 год. на Великотърновския окръжен съд, с което се потвърждава изцяло решението от 12.02.2024 год. по гр. д. № 320/2022 год. на Районния съд в гр. Елена.

С посочените решения е прието за установено по отношение на касаторите, на основание чл. 124 ГПК, че ищецът М. С. М. е собственик на основание дарствена правна сделка /чл. 77, пр. 1-во ЗС, чл. 225, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 1 ЗЗД/ на реална част от поземлен имот, заснет с идентификатор *** по КККР на [населено място], обл. В. Т., с обща площ 2 535 кв. м., без предишен идентификатор с пл. номер по предходен план *, която реална част е с площ 1 200 кв. м., подробно описана по съседи и изобразена на приложената скица на л. 6 от приетото заключение на вещо лице в първоинстанционното производство, обявено за неразделна част от съдебното решение. Като последица от това е постановена и отмяната, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, на нотариален акт № 186 от 13.10.2020 год. в частта му, с която ответникът Т. П. И. е признат за собственик на основание давностно владение върху спорната реалната част от ПИ *** с площ 1 200 кв. м.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима – отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, подадена е в срока по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирани лица и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Касаторите поддържат оплаквания за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Считат, че погрешно са интерпретирани събраните по делото доказателства, без да се обсъдят противоречията в изслушаните показания на доведените от ищеца свидетели и без да се съобразят всички изложени от тях възражения.

Ищецът М. С. М., чрез пълномощник адв. Ст. Н., оспорва касационната жалба в писмен отговор в срок. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което не следва да се допуска до касационен контрол по същество. Претендира разноски за адвокатска защита съобразно договор за правна защита и съдействие от 08.10.2024 год.

Като взе предвид доводите на страните и с оглед събраните по делото доказателства, настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ г. о., намира, че не са обосновани предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съображенията за този извод са следните:

За да обоснове решението си въззивният съд се е позовал на представените титули за собственост от ищеца - нотариален акт за дарение № 32 от 23.03.2005 год., по силата на който Р. М. Р. дарява на сина си М. С. М. собствения си неурегулиран поземлен имот, представляващ празно дворно място с площ от около 1 500 кв. м. при граници: улица, С. И. П. и Р. И. М., С. И. С., н-ци Р. С. и н-ци П. Р. /дядо на ответника Т. И./; и нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство № 31 от 23.03.2005 год., с който Р. М. Р. е призната за собственик на същия този имот въз основа на извършена обстоятелствена проверка. Позовавайки се на показанията на свидетелите съдът е приел, че дядото на ищеца е осъществявал фактическа власт върху спорната реална част от ПИ с идентификатор *** за период повече от 10 години, като след смъртта му владението е преминало в неговата дъщеря - майката на ищеца Р. Р.. Намерил е, че показанията в тази насока на свидетелите Д. К., С. П. и Р. П. са категорични, логически последователни и непротиворечиви, като първите двама са свързани от млади с местността и отлично познават с преки наблюдения намиращите се в нея имоти, границите им и хората, обществено възприемани по несъмнен начин като техни стопани и собственици. Изтъкнал е, че дори двама от доведените от ответниците свидетели /И. К. и отчасти М. Я./ опровергават поддържаните от самите тях твърдения за своене на процесното дворно място. При тези данни и липсата на доказателства за изгубване на фактическата власт от страна на наследодателите на ищеца въззивният съдебен състав е възприел за необорена презумпцията на чл. 69 ЗС – намерил е, че имотът е придобит по давност от тях на основание чл. 79, ал. 1 ЗС и съответно валидно е прехвърлен на ищеца със сделката - дарение от 2005 год. В допълнение е посочил, че тезата на ответниците за придобиване на спорната реална част от имота въз основа на договор за покупко-продажба от 1932 год., сключен от П. Р., не се подкрепя от събраните доказателства, а освен това е и житейски нелогична, доколкото в този случай, не би следвало ответникът Т. И. да основава правата си на давностно владение, а на наследствено правоприемство. Като недоказано е отхвърлено и възражението за реституиране на дворното място с решение на поземлената комисия.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните въпроси:

1. „ Допустимо ли е издаване на нотариален акт по чл. 483, ал. 2 ГПК от нотариус без същият да извърши проверка, дали заявителят притежава всички необходими документи, доказващи правото си на собственост? “;

2. „ За приложението на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, която е приета и публикувана в ДВ бр. 107 от 18.11.1997 год., тече ли придобивна давност до постановяване на решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и издадено въз основа на него решение? Във връзка с приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ тече ли придобивна давност в хипотезата, при която имотът не е бил заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и установените в чл. 11 от същия закон /срокове/ са изтекли, както и за началния момент на придобивната давност? “.

Конкретно изложените съображения по отношение на така формулираните въпроси са свързани с позицията на касаторите относно фактите, които следва да се приемат за установени по делото и следващите от тях правни изводи. Конкретно аргументирано становище по смисъла на чл. 284, ал. 1, т. 3 вр. чл. 280 ГПК не е съставено – най-общо е посочено в заглавната част на изложението, че същото е такова по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, а в заключителната му част са цитирани, но неприложени решение № 105/2014 год. по гр. д. № 1193/ 2014 год. на ВКС и решение № 153/2013 год. по гр. д. № 889/2012 год. на ВКС.

По смисъла на дадените задължителни разяснения в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, за да удовлетворяват критериите на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, формулираните правни въпроси трябва да са обусловили решаващите правни съображения на съда по предмета на спора, да са от значение за крайния изход по конкретното дело и да почиват на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Не представляват правни въпроси по смисъла на посочената разпоредба тези, които са съотносими към правилността на обжалваното решение и касаят възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събрания по делото доказателствен материал. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. Задължението за точно и ясно мотивирано изложение се отнася и към обосновката на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК. Посочените изисквания се разглеждат като проявление на принципа на диспозитивното начало и неизпълнението им е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, тъй като Върховният касационен съд не разполага с правомощието служебно да изведе/формулира правен въпрос от доводите на касатора.

В случая и двата поставени въпроса не удовлетворяват установения от закона селективен критерий по смисъла на чл. 280 ГПК. Първият от тях е неотносим към конкретно зададените рамки на правния спор, доколкото законът /чл. 587, ал. 2 ГПК/ допуска издаването на констативен нотариален акт за собственост и при липса на писмени доказателства, които да установяват претендираното от молителя право на собственост, в който случай нотариусът извършва обстоятелствена проверка за придобиване на собствеността по давност чрез разпит на трима свидетели – именно по този ред е съставен издаденият на името на праводателката на ищеца констативен нотариален акт. А що се отнася до втория въпрос, той почива на фактически твърдения на ответниците по предявения иск /сега касатори/, които твърдения не са възприети от съда при разглеждане на спора. И двете инстанции не са приели спорната реална част от поземления имот да е била одържавена по реда на чл. 1 или чл. 2 ЗВСОНИ, така че по отношение на нея да е приложима забраната по чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Следователно същите не са съобразявали този закон, а също и ЗСПЗЗ, при постановяване на решенията си и поставеният по отношение на неговото приложение втори правен въпрос не е обусловил решаващата им воля по предмета на спора. Както вече беше посочено, правните въпроси, мотивирани с различна от възприетата от съда фактическа обстановка, имат значението на доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като тяхната основателност е изключена от проверката по чл. 288 ГПК.

В разглежданата хипотеза не се констатират и пороци от категорията на визираните в чл. 280, ал. 2 ГПК – въззивното решение е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на съда. Произнасянето е извършено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба, съобразно очертания от страните обхват на проверката и след обсъждане на релевираните оплаквания и доводи. В този смисъл не се констатират такива нарушения, които да налагат осъществяване на касационна проверка поради съмнение за вероятна нищожност или недопустимост на обжалвания съдебен акт.

Не е налице и очевидна неправилност, тъй като не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика.

При този изход на производството ответникът по касация има право на сторените от него разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на сумата 1 600 лева – заплатено в брой адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.