Определение № 60101 от 27.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3046/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частната касационна жалба на Н. Й. Н. против въззивното определение № 260405 от 19.11.2020 год. по ч. гр. д. № 846/2020 год. на Плевенския окръжен съд. С него е потвърдено определение № 486 от 23.10.2019 год. по гр. д. № 904/2019 год. на районен съд, гр. Червен бряг, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от жалбоподателя иск срещу Областна дирекция „Земеделие” /ОДЗ/, гр. Плевен. По съображения за процесуална легитимация на ответника ОДЗ, гр. Плевен по предявения иск и наличие на правен интерес от същия, подробно изложени в частната жалба, жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно и иска неговата отмяна. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил представените доказателства и уточненията на ищеца в тази връзка, обосновавайки търсената именно от този ответник защита на твърдяното от него право на собственост върху негов възстановен имот, представляващ част от процесния такъв от 121.75 дка, за който иска да се установи, че не е държавен /както го сочи ОДЗ в съставен документ/. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Ответната ОДЗ, гр. Плевен, в представен писмен отговор, оспорва наличието на релевираните основания по чл. 280 ГПК, респ. оспорва жалбата по същество с искане да се потвърди обжалваното определение. Преди да разгледа по същество подадената частна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допускане на касационното обжалване на въззивното определение с оглед наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, тъй като съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК обжалването на тази категория въззивни определения е факултативно. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосновано с довод за произнасяне по поставения въпрос „Дали въззивният съд при разглеждане на спора по същество е длъжен да обсъди в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти?” в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението. Така поставен, процесуалноправният въпрос не е обуславящ изводите на въззивния съд за недопустимост на предявения иск, поради което и не може да обоснове наличието на релевираното основание за допускане на касационно обжалване, независимо от произтичащото и от закона /чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК/, както и утвърдено в многобройната съдебна практика, задължение на съда да обсъди поотделно и в съвкупност доказателствата по делото, както и доводите на страните. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото, като е приел, че исковата молба е останала нередовна, въпреки неколкократно даваните на ищеца указания за отстраняване на нередовностите с оглед обосноваване на правен интерес от предявения иск срещу посочения ответник. Изложени са подробни съображения относно липса на хронологично и ясно посочване на обстоятелствата, на които се основава иска, липсата на твърдения за конкретни права върху конкретни имоти с оглед на предприетата защита, както и противоречие в твърдените факти относно признати права по ЗСПЗЗ и липса на спор с държавата. Съдът е констатирал, въз основа на изложените твърдения на ищеца, и липса на ясно формулиран петитум на иска, както и наличие на противоречие между същия и изложените обстоятелства. В изпълнение на дадените му указания, ищецът, сега жалбоподател, „е продължил да депозира многословни и неясни заявления, които не са спомогнали да се отстранят” нередовностите в исковата молба, което е обосновало извода за връщането й, прилагайки разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ГПК. С оглед на горното, решаващото съображение на въззивния съд за извода му за потвърждаване на определението на първоинстанционния съд за прекратяване на делото е нередовността на исковата молба, въпреки дадените на ищеца указания по чл. 127 ГПК относно обстоятелствата, на които се основава искът, страните, правния интерес, петитума на иска. По този относим въпрос съдебната практика е постоянна, в т. ч. задължителна, и е в смисъла, в който е произнасянето в обжалваното определение, а същото съответства и на закона – чл. 129, ал. 3 ГПК. Поставеният в изложението на жалбоподателя процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди доказателствата не е нито относим, нито обсъждан. Изводът на въззивния съд е основан на установения по делото факт на неизпълнение на указанията за уточняване на предявения иск с оглед правния интерес у ищеца и предявяването му срещу ответник ОДЗ, въз основа и на приетото противоречие в изложените обстоятелства. Подадената от последния частна касационна жалба не може да обоснове произнасянето на касационната инстанция при липса на основания за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, както и на тези по чл. 280, ал. 2, в частност това по предл. 3 ГПК. Същите са процесуална предпоставка за касационното разглеждане, поради което и при липсата им същото не следва да бъде допуснато. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, съдът