Определение № 1412 от 02.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 439/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, срещу въззивно решение № 2543 от 26.09.2022 г. по в. гр. д. № 15164/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20162424/23.07.2021 г. по гр. д. № 55979/2020 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от И. С. А. срещу касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, като е прието за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата 8 340. 93 лева, представляваща главница по сключен договор за кредит с „Обединена българска банка“ АД; сумата 255. 38 лева, представляваща договорна лихва; сумата 2. 72 лева – наказателна лихва, и сумата 572. 95 лева - съдебно-деловодни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 04.03.2009 г. по гр.д. № 7388/2009 г. на Софийски районен съд, поради погасяване на възможността за принудително събиране на вземанията с петгодишна давност. Касаторът поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно ППВС № 3/1980 г., според което давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането. Твърди, че даденото от ВКС различно разрешение на този въпрос с т. 10 от ТР от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС има действие занапред. Посочва също, че направеното ново искане за принудително изпълнение прекъсва давността, независимо че изпълнителното дело е било перемирано, поради което до датата на подаване на исковата молба, новата петгодишна давност не е изтекла. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят - ответник се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Навежда доводи, че неправилно въззивният съд е приел, че тълкувателното решение от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е произвело действие от момента на влизане в сила на тълкуваната норма, въз основа на което е счел, че същото се отнася и за заварените изпълнителни производства. Във връзка с това поставя следния правен въпрос, прецизиран от касационната инстанция съобразно правомощията й по т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: Тече ли погасителна давност докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?, който въпрос счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. №2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 51 от 21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о.. Ответницата по касационната жалба - И. С. А. подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че между „Обединена българска банка“ АД и И. С. А. е съществувало облигационно правоотношение, произтичащо от сключен договор за заем, както и че в полза на банката са били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по гр. д. № 7388/2009 г. на СРС, 35 състав, с които И. С. А. е осъдена да заплати на кредитора сумата 8 340. 93 лева, представляваща просрочена главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва, считано от 04.02.2009 г. до окончателното изплащане; сумата 255. 38 лева – договорна лихва за периода от 28.10.2008 г. до 03.02.2009 г.; сумата 2. 72 лева – наказателна лихва за същия период, както и сумите 174. 98 лева – платена държавна такса и 397. 97 лева – адвокатско възнаграждение в заповедното производство, и въз основа на тях е образувано изпълнително производство, а именно изпълнително дело № 20098380401607 от 22.04.2009 г. по описа на ЧСИ М. Б.. СГС е съобразил с оглед правната легитимация на ответника, че с молба с вх. № 45281/13.08.2019 г., взискателят „Обединена българска банка“ АД е уведомил частния съдебен изпълнител, че е прехвърлил процесните вземания на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Установил е, че по образуваното изпълнително дело е бил наложен запор на получаваното от длъжника И. А. трудово възнаграждение, в изпълнение на който работодателят 44 ОДЗ „Калина“ е превеждал суми, като последното плащане е било извършено на 04.02.2014 г.. Посочил е, че с молби от 11.12.2015 г. и 16.06.2016 г. взискателят е направил искане да бъдат предприети действия работодателят на длъжника да изпълнява задълженията си съгласно чл. 446 ГПК, като му бъде изпратено напомнително писмо, а на 03.10.2018 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение, получавано от И. С. А. от „Менпауър България“ ООД. Въззивният съд е взел предвид, че след 04.02.2014 г. не са предприемани изпълнителни действия по процесното принудително изпълнение в продължение на повече от две години, поради което изпълнителното производство следва да се счита прекратено, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, на 04.02.2016 г.. Посочил е, че извършените след прекратяване на изпълнителното производство изпълнителни действия, на 03.10.2018 г., не са валидни и поради това не са в състояние да прекъснат погасителната давност за вземанията. За неоснователни е намерил доводите на ответника, че през времетраенето на принудителното изпълнение, погасителна давност не е текла. Посочил е, че ППВС № 3/1980 г. е изгубило действието си с приемането на т. 10 ТР от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Заключил е, че тълкуването на нормите, дадено с посоченото тълкувателно решение, има значение от момента на влизане в сила на тълкуваната норма, а не от момента на постановяване на тълкувателното решение. С оглед на това и доколкото последното валидно изпълнително действие е било извършено на 04.02.2014 г., СГС е счел, че към датата на подаване на исковата молба - 09.11.2020 г. процесните вземания са погасени по давност, при което предявеният отрицателен установителен иск се явява основателен. Поставеният от касатора правен въпрос, преформулиран от касационната инстанция съобразно правомощията й съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е от значение за изхода на конкретния спор, доколкото решаващите изводи на въззивния съд в атакуваното решение са, че ТР от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС има действие от момента на влизане в сила на тълкуваната норма, а не от момента на постановяването му, поради което давностният срок не е спрял да тече в хода на образуваното през 2009 г. процесно изпълнително производство. Съгласно дадените в ТР № 3 от 28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разрешения, уеднаквяващи съществувалата преди приемането му противоречива практика на ВКС, погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно по поставения правен въпрос са осъществени както общото, така и допълнителното основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение