Определение № 820 от 02.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1264/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „МБАЛ Парк хоспитал“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 472 от 11.04.2023 г. по в. гр. д. № 386/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което след отмяна на Решение № 4096 от 05.12.2022 г. по гр. д. № 3218/2022 г. на Районен съд - Пловдив, е отхвърлен предявеният от касатора срещу Националната здравноосигурителна каса /НЗОК/ иск за заплащане на сумата от 20 874,03 лв., представляваща начислено за периода от 04.03.2019г. до 12.11.2020г. обезщетение за забавено плащане на сумата в общ размер от 121 204 лв. за извършена през 2016 г. болнична медицинска дейност по клинични пътеки. Със същото решение „МБАЛ Парк хоспитал“ ЕООД е осъдено да заплати на НЗОК сумата от 717,50 лв., представляваща направените разноски за първоинстанционното и въззивното производство.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се допуснато от съда нарушение при тълкуване на сключената между страните спогодба, в която няма изрично заявен отказ от законни лихви. Изразява се несъгласие с решаващия извод за недължимост на претендираното обезщетение за забава, който намира за несъобразен с практиката на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД. Касаторът поддържа, че се е запознал с Условия и ред № РД-НС-01-1 от 04.10.2021г. и приложенията към тях, преценил е, че има интерес да приеме доброволно плащане на спорната главница, вместо да чака присъждане в бъдещо дело, но това не означавало, че се е отказал от обезщетение за забавено плащане. Твърди, че в Приложение № 1 към Условията изрично е записано уреждането на извършените от ищеца и неплатени от ответника дейности. Не е договарян нов срок за плащане на главното вземане, който да дерогира настъпилата забава по договора по чл. 59 от ЗЗО.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Как следва да се тълкуват изразите „окончателно уреждане на отношенията“ и „нямат и няма да предявяват каквито и да е други претенции“ и дали те се отнасят само към предмета на споразумението ?“;

2. „По какъв начин трябва да бъде заявен отказът на кредитора от правото на обезщетение за забавено плащане, за да се приеме този въпрос за разрешен със сключването на споразумение ?“;

3. „Трябва ли съдът да се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и да не допуска подмяна на нейното съдържание ?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и в рамките на наведените в жалбата доводи ?“;

5. „Необходимо ли е съдът да подложи на тълкуване споразумение, по чието съдържание страните спорят, съобразно установените в практиката на ВКС правила и критерии ?“;

Допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обснован с аргумента, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, застъпена в: Решение № 144 от 14.11.2017г. по т.д. № 1084/2016г., I т. о.; Решение № 32 от 31.03.2015г. по т. д. № 485/2014г., II т.о. и Решение № 60152 от 27.04.2022г. по т.д. № 49/2021 г., I т.о. - по въпрос № 1; Решение № 144 от 14.11.2017г. по т. д. № 1084/2016г., I т.о.; Решение № 60152 от 27.04.2022г. по т.д. № 49/2021г., I т.о.; Решение № 32 от 31.03.2016г. по т.д. № 485/2014г., II т.о.; Решение № 144 от 14.11.2017г. по т.д. № 1084/ 2016 г., I т.о. и Решение № 60152 от 27.04.2022г. по т.д. № 49/2021 г., I т. о. - по въпрос № 2; Решение № 81 от 07.07.2009г. по т. д. № 761/2008г., I т. о.; Решение № 318 от 14.07.2011г. по гр.д. № 182/201г., IV г. о. и Решение № 80 от 08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010г., IV г.о. - по въпрос № 3.; ППВС № 7 от 27.12.1965 г.; ППВС № 1/1953г.; Решение № 1002 от 07.01.2010г. по гр. д. № 3800/2008г., IV г.о.; Решение № 217 от 09. 06.2011г. по гр.д. № 761/2010г., IV г.о.; Решение № 235 от 04.07.2011г. по гр.д. № 513/2010 г., IV г.о. и Решение № 25 от 06.03.2020г. по гр.д. № 1320/2019г. на ВКС - по въпрос № 4; Решение № 220 от 31.07.2014 г. по гр.д. № 6126/2013г., IV г.о. и Решение № 30 от 24.06.2022г. по гр.д. № 1883/2021г., IV г. о. - по въпрос № 5.

По третия въпрос се поддържа и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване с довода, че същият е „специфичен“ и по него липсва съдебна практика

Ответникът – НЗОК, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалвания резултат, след собствен анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане възраженията на страните, въззивният съд от фактическа страна е приел, че между страните бил сключен Договор № 164277 от 19.02.2015г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки /КП/, както и Допълнително споразумение № 29 от 27.05.2016г. за изменение и допълнение на първоначалния договор, по които за 2016г. от касатора – изпълнител е имало извършени и отчетени, но незаплатени дейности. В рамките на предвиденото заплащане съгласно § 1, ал. 4 от ПЗР на Закона за бюджета на националната здравноосигурителна каса за 2021г. и Условия и ред № РД-НС-01-2 от 20.10. 2020г., определени съвместно от Надзорния съвет на НЗОК и Управителния съвет на Българския лекарски съюз, след извършена проверка от контролните органи на НЗОК/РЗОК с Протокол от 18.09.2020г., касаторът е подал заявление от 23.10.2020г. за сключване на споразумение. Такова, в съответствие с образец Приложение № 1 към Условията, е било подписано на 04.11.2020г. Съгласно споразумението НЗОК се е задължила да заплати на касатора сума от общо 121 204 лева, отчетени, но незаплатени дейности, установени по реда на § 1, ал. 4 от ПЗР на ЗБНЗОК за 2020г. и преминали успешно през логически контрол в информационната система на НЗОК през 2016г. Договорено е, че плащането трябва да се осъществи в срок до 30 дни от подписване на договора. Страните са заявили, че със споразумението окончателно са уредили задълженията си и за в бъдеще нямат никакви претенции по предмета, описан в т. 1. Посочената в споразумението сума е била платена в рамките на уговорения срок - на 13.11.2020г. Към посочените Условия е имало още Приложения № 2 и № 3 (образци за споразумения), касаещи лечебни заведения за болнична медицинска помощ, но предявили искове срещу НЗОК за неплатени суми за извършена болнична медицинска дейност. В същите се съдържа отказ от законни лихви за забава, по правило дължими при срочния характер на задължението на НЗОК като възложител да заплаща извършената и отчетена дейност за оказаната от лечебните заведения медицинска помощ.

Позовавайки се на уредените в разпоредбата на чл.365 ЗЗД възможности за уреждане на спорни правоотношения, включително и за изменение на съществуващи договорки, въззивният съд е приел, че с процесното споразумение страните са определили нов падеж на задължението за плащане на възнаграждението за извършените надлимитни дейности. Съобразявайки, че плащането е осъществено преди този падеж, окръжният съд е приел, че не е налице забава в изпълнението, за която да се дължи обезщетение в размер на законната лихва. Според съда, употребеният в споразумението израз, че страните са уредили окончателно задълженията си и за в бъдеще нямат никакви претенции един към друг по предмета, описан в т.1, означава, че всички претенции, свързани с подлежащите на заплащане дейности, са окончателно разрешени, включително и акцесорната претенция за мораторна лихва за период преди датата на определения нов падеж. След като страните са уговорили нов падеж на задължението, то забава би могла да съществува, ако до този нов падеж длъжникът не осъществи плащане, каквото обстоятелство, според съда, в случая не е налице.

След съобразяване с практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД, съответно цитирана, Окръжен съд – Пловдив е приел, че в случая е налице ясно изявена воля на двете страни по споразумението досежно определяне размера и дължимостта на главното задължение, както и по отношение срока за неговото плащане. Отчетено е, че в споразуменията по Приложение № 2 и Приложение № 3 изрично е предвидено, че съответното лечебно заведение се отказва от претенцията за обезщетение за забава в случаите, когато това е заявено в съответното съдебно производство. Липсата на подобна разпоредба в споразумението по Приложение № 1 не може да обоснове извод, че тази акцесорна претенция не е предмет на същото. Счетено е, че посочените обстоятелства не променят направените изводи относно обективираната обща воля на страните относно установяване размера на задължението и определянето на нов срок за изпълнение.

Поради несъвпадане в правните изводи на двете инстанции, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения иск по чл.86 ЗЗД.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

След съобразяване с възприетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, че касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на един или повече правни въпроси, които трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, настоящият състав намира, че по начина, по който са формулирани първите два въпроса не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Същите изхождат от защитната теза на касатора за липса на изричен отказ от правото на обезщетение по чл.86 ЗЗД, която обаче не съответства на решаващите за изхода на спора мотиви на въззивния съд за постигнато със споразумението изменение в падежа на вземането и че всички претенции, свързани с подлежащите на заплащане дейности, са окончателно разрешени, включително и акцесорната претенция за мораторна лихва за периода преди датата на определения нов падеж.

Третият и петият от поставените материалноправни въпроси са относими към задължението на съда да изследва действителната воля на страните по договора съобразно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, поради което имат характеристиката на правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите изхождат от несъгласието с направеното от въззивния съд тълкуване на сключеното между страните споразумение от 04.11.2020г., обусловило извода, че то касае уреждане на всички отношения между страните във връзка с дължимата сума за извършени от касатора – лечебно заведение надлимитни дейности през 2016г. (главница и изтекли лихви за забава). Въпросите обаче не е удовлетворяват допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като при постановяване на решението въззивният съд не се е отклонил от посочената от касатора практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, съгласно която на тълкуване по реда на чл. 20 от ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните. Съдът при тази своя дейност, която е обективна, се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. Тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД – отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. На тази, обективирана в множество съдебни решения, практика въззивното решение не противоречи. Изрично страните са постигнали уговорка за уреждане на отношенията си във връзка с отчетени, но неплатени медицински дейности през 2016г., като споразумението, типово, по образец, е било сключено в рамките на предвиденото заплащане по § 1, ал. 4 от ПЗР на Закона за бюджета на националната здравноосигурителна каса за 2020г./отм./, при съобразяване на определените съвместно от Надзорния съвет на НЗОК и Управителния съвет на Българския лекарски съюз Условия и ред № РД-НС-01-2 от 20.10.2020г. При тези типови споразумения не е предвидено заплащане от НЗОК на изтекли лихви за забава нито за лечебните заведения, образували съдебни дела за събиране на дължимите им суми за надлимитна дейност, нито за тези, които, както касатора, не са предявили такива искове. В споразуменията е предвиден нов падеж за плащане, като забава би могла да съществува в случай на неплащане до този нов падеж. Следователно, въззивният съд е преценил обстоятелствата, при които е било сключено споразумението между страните, както и поведението на страните при сключването му, съгласно изведените от практиката изисквания. За изчерпателност на изложението следва да се посочи, че въпрос на преценка на съответното лечебно заведение е дали да сключи споразумението при предвидените в същото условия.

За неустановено се преценява и допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК по третия въпрос. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането или за да бъде тя осъвременена. Такива конкретни обстоятелства в касационната жалба и изложението не се сочат и не се установяват.

Четвъртият процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията във въззивната жалба и да анализира всички събрани по делото доказателства, в контекста на заявеното в касационната жалба оплакване, че въззивният съд не е обсъдил основни доказателства и доводи на касатора – ищец, е въпрос от значение за изхода на делото. Но и по този въпрос не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в същия смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване. В случая въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото и възраженията на касатора в подадения от него отговор на въззивната жалба. При обосноваването на въпроса се сочи, че съдът не е съобразил съдебната практика относно възможен отказ от права със спогодба и не е обсъдил обстоятелството, че ответникът не е считал, че е в забава към датата на сключване на споразумението. Съобразяването на съдебната практика по чл. 20 от ЗЗД е във връзка с приложението на материалния закон и правилността на изводите на въззивния съд в решението му, а становището на ответника за това дали е в забава за плащане към датата на сключване на споразумението от 04.11.2020г. не води само по себе си до еднозначен извод за изразената воля относно вземането за обезщетение за забава в споразумението. Наред с това, макар да се позовава на необсъдени доказателства, приложени към исковата молба, касаторът не сочи кои доказателства с конкретното им съдържание не са били съобразени от въззивния съд и са от значение за изхода на спора.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25а, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 81 от ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на 300 лева, при съобразяване на обжалваемия интерес по делото – 20 874,03 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК