Определение № 127 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2106/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. П. У., [населено място], чрез адвокат М. И., срещу решение № 813 от 11.02.2025 г. по в.гр.д. № 4559/2024 г. на Софийския градски съд, с което след частична отмяна на решение № 2726 от 16.02.2024 г. по гр.д. № 6024/2022 г. на Софийския районен съд на основание чл. 127, ал. 2 СК е определен нов режим на лични отношения на касатора с дъщеря му на пет етапа с постепенно разширяване на режима, като майката М. Т. Ц. е задължена да организира воденето и вземането на детето до и от контактния център за осъществяване на първите тридесет срещи на територията на Детски контактен център, а тримата - бащата С. П. У., майката М. Т. Ц. и дъщеря им Ц. С. У. на основание чл. 138а, ал. 3 СК са задължени да ползват социална услуга „Психологическа подкрепа“ чрез индивидуално консултиране в контактната услуга, а при преценка на терапевта - чрез провеждане на фамилно консултиране при честота и продължителност, определени от доставчика. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалите му части, с които упражняването на родителските права върху детето е предоставено на майката, при нея е определено местоживеенето му и баща е осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 1500 лв. В подадената касационна жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от М. Т. Ц., [населено място], чрез адвокат П. Т., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество подадената жалба е неоснователна. Не се претендират разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта на жалбата до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното:

Съдът е приел, че исковата претенция, с която е сезиран, е с правно основание чл. 127, ал. 2 СК и касае определянето на местоживеенето на общото на страните дете, упражняването на родителските права спрямо него, личните отношения с него и издръжката му. Установено е, че страните не са сключвали граждански брак, като в периода на фактическото им съжителство на 26.09.2009 г. е родена дъщеря им Ц.. И двамата родители са полагали грижи за детето при неговото отглеждане по време на съвместно съжителство на страните, а след раздялата им през 2013 г. всеки от тях самостоятелно е обгрижвал детето в значителен период от осем години до 2021 г. при споделено упражняване на родителските права и равно време, посветено на подрастващата. След 04.03.2021 г. и понастоящем тези грижи се полагат от майката, което съдът е приел, че не следва да се преценява в ущърб на бащата, доколкото той е лишен от тази възможност, поради съпротива на детето. От събраните доказателства – приетите в двете инстанции експертизи, както и обясненията на всеки един от родителите, съдът е приел, че и двамата родители изразяват желание и готовност да упражняват родителските права по отношение на непълнолетната им дъщеря и притежават съпоставим родителски капацитет, преценен през призмата на способността да предоставят адекватни и достатъчни родителски грижи и през тази на възпитателските им качества, както и зачитане на ролята и приноса на другия родител, но при дефицит в директната комуникация помежду им. При нито един от тях не са констатирани данни за преки и абсолютни рискови фактори за отглеждането на детето. Посочено е, че е налице сходство в битовите условия при майката и бащата, както и при възможностите финансово да посрещнат нуждите на детето, въпреки установения значително по-висок доход на бащата. Не е установено родителите да имат брачни партньори или да живеят във фактическо съжителство, а във връзка с възможността за подпомагането им от близки е посочено, че при майката живее пълнолетната еднокръвна сестра на детето, но неговата възраст изключва потребността от постоянна и пряка подкрепа в битов план или нужда от непрестанен надзор над детето. Съдът е направил извод въз основа на преценката на критериите за пол и възраст, че за удовлетворяване интереса на детето упражняването на родителските права следва да бъде възложено на майката. Аргументирал се е, че момичето в тийнейджърска възраст има необходимост от среда, в която да намира опора и разбиране от майка си в ежедневен план и да следва в по-голяма степен женския модел за поведение, който се отличава от бащиния такъв. За да обоснове извода си, съдът е обсъдил и привързаността на детето към всеки един от родителите му. Според заключението на комплексната психологична и психиатрична експертиза не е налице емоционално отчуждение от бащата, доколкото детето е емоционално ангажирано с този родител, макар проявата на това да е чрез самозаявяващо се и протестно поведение. Вещите лица са направили извод, че актуалните отношения между дъщерята и бащата не са резултат от вмешателство на майката, а от съчетанието между промени в идентитета, комуникацията и взаимоотношенията на момичето в контекста на пубертетна криза и недостатъчно гъвкавия подход и неподходяща комуникация на бащата. Въз основа на посоченото, както и с оглед данните от изслушването на момичето по реда на чл. 15 ЗЗакрД, съдът е приел, че спрямо бащата момичето заема защитна позиция, има протестно поведение и проявява значителна критичност към личността му без това да прераства в отчуждение и отричане на бащината фигура. Съдът е приел липсата на отчуждение за установена и от приетата при първоинстанционното разглеждане на производството психологическа експертиза, разпита на вещото лице, констатациите в докладите от Фондация „Психологическа подкрепа“ и от Институт по социални дейности и практики. При формиране на извода му за причините за поведението на момичето, съдът е отчел освен сложния комплекс от фактори, свързани с израстването на детето и натрупване на предходни неразбирателства по повод конкретни случки с бащата, и поведението на бащата в контекста на споделеното при изслушването на детето за записването му с камера от бащата и отказа му да се съобрази с нейното нежелание за това, засилващ усещането ѝ за липса на разбиране и незачитане на волята му като самостоятелна личност. В тази връзка при разрешаването на родителския спор е взето предвид и желанието на момичето, което поддържа твърд и последователен възглед къде желае да живее и има предпочитания към майката. Съдът е посочил, че изводът му за предоставяне на упражняването на родителските права на майката е съобразен и с установения от експертизата риск значителни промени и несъобразяване с желанията на детето да се възприемат от него като принуда и да проявят негативен си ефект върху отношенията с бащата. Доколкото не е установено отчуждително поведение на майката, то ограничаването на контактите между нея и детето или изолирането ѝ от живота на подрастващата не би повлияло положително на връзката баща – дъщеря, към чието запазване следва да се насочат усилията на страните.

Предвид извода за предоставяне упражняването на родителските права на майката, съдът е пристъпил към определяне на режим на лични отношения на детето с бащата. За преодоляване на комуникационните затруднения между бащата и непълнолетната му дъщеря, предвид продължителния период на тяхното развитие, спецификите във възрастта на детето и отсъстващи проявления на гъвкавост при бащата в подхода му, е прието за необходимо контактите помежду им да преминат през преходни периоди с тенденция за увеличаване на интензитета и намаляване и изключване на супервизията на фона на продължаваща терапевтична работа с баща и дъщеря. Според съда преходните периоди ще осигурят възможност на бащата да открие път за адаптиране на комуникацията с дъщеря му съобразно нейните нужди, а на детето – да се почувства по–сигурна в комуникацията с бащата. Определил е, че през първия етап контактите следва да продължат да се осъществяват в познатата на девойката контактна услуга, където тя споделя да чувства сигурност и приема осъществяване на срещите, при същия график, разписан при постановяване на привременните мерки. Съдът е споделил мнението на вещите лица, че не следва да бъде предвиждан контакт между бащата и дъщеря му в присъствие на трето лице, доколкото не е установена ефективността на този подход. С оглед постигането на постепенно разширяване на режима на контакти съдът е определил на втория приходен етап срещите да протичат по установения до този момент график, но вече без наблюдение от специалист, а през третия етап да бъдат включени и срещи в неприсъствен ден при увеличаване на продължителността им, което да прерасне в съсредоточаване на срещите през уикенда с плавно преминаване към контакти с пълноценна продължителност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора?“.

2. „При иск за режим на лични отношения следва ли съдът служебно да следи за интереса на детето и да определи режима на личните отношения именно в защита на интереса на детето?“.

3. „Следва ли при въззивната проверка на първоинстанционното решение въззивният съд да приложи императивна правна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване? Ограничена ли е въззивната инстанция до посоченото във въззивната жалба, когато следи за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършили пълнолетие деца при произнасяне относно мерките за упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката им?“.

4. „Задължен ли е съдът при разрешаване на спор за родителски права и режим на лични отношения да вземе предвид отчуждаващото поведение на един от родителите, упражнено върху детето?“.

5. „Следва ли съдът да вземе предвид неизпълнението на определения режим на лични отношения от единия родител, когато определя окончателен режим на лични отношения, както и да предвиди преодоляване на риска за детето?“.

6. „Задължен ли е съдът служебно да следи за наличието на опасност или вреда, която е причинена на детето, или има вероятност да му бъде причинена?“.

7. „Длъжен ли е съдът да анализира комплекса от предпоставки, обуславящи интереса на малолетните и непълнолетните деца при определяне режим на лични контакти с родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, и при настъпило родителско отчуждение спрямо родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, респективно длъжен ли е съдът да определи мерки за преодоляването му, както и да съобрази режима на лични отношения с тази цел?“.

8. „Задължен ли е съдът служебно да следи за интереса на детето, съобразявайки и изследвайки новонастъпилите в хода на делото факти и обстоятелства, в това число поведението на родителите?“.

9. „Задължен ли е въззивният съд служебно да следи, да анализира и да се произнесе по въпроса за ефективността на действащия в рамките на производството режим на лични отношения между детето и родителя, неупражняващ родителски права спрямо детето?“.

10. „Задължен ли е въззивният съд да следи за наличието на опасност и възможност за настъпване на дълготрайно отчуждение у детето спрямо неотглеждащия родител в резултат на и по време на действащия в рамките на производството режим на лични отношения между него и детето?“.

11. „Кои критерии е длъжен да съобрази съдът при преценката си относно предоставяне упражняването на родителските права и определяне на режим на лични отношения, и длъжен ли е при извършването ѝ, ръководейки се от интересите на детето, да вземе предвид всички обстоятелства, установени по делото?“.

12. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички допуснати от него доказателства в производството заедно и поотделно?“.

13. „При спор за определяне на родителски права и режим на лични отношения между детето и всеки един от родителите му, длъжен ли е съдът, при отчитане на интересите на детето като основен принцип, да възпроизведе в решението си пряко и безусловно мнението на детето, изразено от същото в рамките на правото му на изслушване?“.

14. „Длъжен ли е съдът да анализира степента на зрялост на детето с оглед зачитане мнението му, изразено в рамките на правото му на изслушване, и да обоснове защо възприема пряко и обосновава решението си с мнението на детето?“.

15. „Мнението на детето и изразеното от него по време на изслушването му нежелание да поддържа пряк и непосредствен контакт с неотглеждащия родител дерогира ли задължението на съда да прецени всички обстоятелства от значение за интереса на детето?“.

16. „Мнението на детето и изразеното от него по време на изслушването му нежелание да поддържа пряк и непосредствен контакт с неотглеждащия родител задължава ли съда да постанови акт, възпроизвеждащ това желание на детето?“.

Поддържа се още наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, поради следните съображения:

Повдигнатите в изложението въпроси, доколкото касаят задължението на въззивния съд да следи за интереса на детето и критериите, които следва да възприеме при преценката какъв е този интерес във всеки конкретен случай при определянето на режима на лични отношение с неупражняващия родителските права родител, както и задължението му да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, са обусловили изхода на спора, но те са разрешени в съответствие със задължителната практика, обективирана в ППВС № 1/1974 г., както и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена въз основа на нея. Според приетото в нея при спор за упражняването на родителските права и за определянето на режим на лични отношения с родителя, на когото не са предоставени за упражняване родителските права, съдът се ръководи от интересите на децата, преценени с оглед конкретните обстоятелства по делото - родителски качества; полагане грижи и умения за възпитание; подпомагане подготовката за придобиване знания, навици и др.; морални качества на родителя; социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на детето; привързаност между детето и родителя и др. Съдът е задължен служебно да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца, когато се произнася относно упражняването на родителските права, местоживеенето, издръжката и личните отношения на детето с неупражняващия родителските права родител. Конкретната преценка, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за това какъв е най-добрият интерес на детето, следва от редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са изброени примерно в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от действащия СК. В ППВС № 1/12.11.1974 г. е пояснено, че мнението на детето не е задължително за съда, а се обсъжда на общо основание, като се вземат пред вид комплекса на онези обстоятелства, изразяващи интересите на децата, които съдът е длъжен да защити. В този смисъл е и съдебната практика, създадена въз основа на цитираното постановление – така решение № 184 от 7.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2019 г., III г. о., ГК, в които е прието, че в спора за определяне на режима на лични отношения съдът не е обвързан нито с желанията на детето, нито с предложенията на родителите. При извършената конкретна преценка за релевантните обстоятелства за решаването на спора между родителите за упражняването на родителските права и определянето на режим на лични отношение въззивният съд е обсъдил мнението на дъщерята на страните, без обаче да го третира като обвързващо за крайните му изводи. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е съобразил всички факти, които в конкретния случай са от значение за определяне на най-добрия интерес на детето. Положил е максимални усилия, за да бъдат установени във възможно най-пълен обем тези обстоятелства, които в конкретния случай са от значение за интересите на детето, във връзка със служебното начало, което има превес пред диспозитивното и състезателното начало в процеса, щом се касае за интересите на дете. Изрично е посочено, че от събраните по делото доказателства – множество експертизи, както и свидетелски показания - не са установени данни за отчуждаващо поведение на майката, нито пък данни за вреда или вероятно от увреждане на детето при предоставяне упражняването на родителските права на майката. Единствената вероятна опасност, която вещите лица посочват, е именно в хипотезата на принудително установяване на момичето при бащата, при която по думи на детето то би избягало, включително и е обмисляло различни варианти в тази ситуация.

По отношение на задължението на въззивния съд да обсъди всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните, да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона като конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои – не, кои възприема и кои – не, също е налице трайна практика на ВКС – Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС, решение по гр. д. № 2296/2019 на ВКС, III г. о., решение по гр. д. № 4566/2018 на I г. о., решение по търг. д. № 2857/2013 г. на ВКС, I т. о., решение по гр. д. № 1411/2019 г. на III г. о. и др.

Предвид всичко изложено не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените в изложението въпроси, като съдът е съобразил трайната съдебна практика при спорове между родители за упражняването на родителските права и определянето на режим на лични отношения с детето. За да стигне до решаващите си изводи относно определения режим на лични отношения между детето и баща му, съдът е взел предвид всички установени обстоятелства по делото с оглед най-добрия интерес на детето, като е изложил подробни мотиви за направената преценка на доказателствения материал, от които е видно как е формирал вътрешното си убеждение. Несъгласието на касатора с изводите на съда не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, а направените доказателствени искания и представени доказателства са неотносими към дейността на съда в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационните жалби.

По отношение на петия въпрос се твърди, че същият е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, без да са изложени съображения за това по смисъла на т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което същото не следва да се преценява от съда.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Въззивният съд е доразвил правните изводи на първоинстанционния по отношение на наведените от страните възражения за правилността на решението, следвайки правилата на формалната логика и съобразно установената фактическа обстановка. В допълнение, очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, в каквато връзка е аргументацията на касатора в изложението.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.