Определение № 613 от 10.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2483/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №5811/26.04.2024г. на [община], чрез юк. А. срещу Решение №146/19.03.2024г. по в.гр. дело №861/2023г. по описа на Окръжен съд -гр. Благоевград, с което частично се отменя Решение № 186/05.07.2023 г. на РС- Сандански, като се признава за установено по отношение на [община], че ищците Н. Т. М., Б. Т. М., В. Т. М. и Р. Т. М. са собственици на основание наследствено правоприемство на по 1/4 идеална част за всеки от реалната част от 213,61 кв.м., от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], общ. С., целият с площ от 374 кв.м. Според касатора решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. На първо място счита, че при постановяване на съдебния си акт, съдът не е анализирал всички писмени и гласни доказателства, събрани по делото, което е в противоречие с решение №22 от 09.03.2021г. по гр. д. №1857/2020г. на ВКС и други, цитирани в него, в които се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди в цялост всички събрани доказателства и доводите на страните. На следващо място излага, че ищците не разполагат с годни писмени доказателства за собственост на процесния имот, а ангажираните от тях свидетелски показания не дават основание да се приемат за доказани твърденията относно осъщественото давностно владение. Излага, че в мотивите е посочено, че имотът не представлява земи по чл. 19, но не е коментирано приетото протоколно Решение №9 от 25.07.2008г. на комисията по чл.19, ал.2 от ЗСПЗЗ, одобрено със Заповед №РД 10- 118/25.07.2008 г на Директора на Областна дирекция „Земеделие“- [населено място], която не е била оспорена в законоустановения срок, влязла е в сила и представлява официален документ. По изложените съображения моли въззивното решение да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът твърди наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 от ГПК, както и ал. 2 пр. последно. Счита за очевидно неправилен изводът на въззивния съд, че не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер и могат да запазят селищния си характер без да бъдат включени в ТКЗС. Излага, че въззивното решение не разкрива истината чрез средствата на процесуалния закон за спорното субективно материално право и не съответства на действителното фактическо и правно положение. На следващо място счита, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и практиката на ВКС, касационно основания по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. Има ли задължение общината преди да ѝ бъдат предадени земите по чл. 19 да изследва дали са подлежали на възстановяване или не по смисъла на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи?

2. В случай, че тези земи не попадат в обхвата на чл. 19 от ЗСПЗЗ, но са предадени като такива на общината, за тях съществува ли забрана за придобиване по давност?

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? По този въпрос касаторът твърди противоречие с ППВС №1/1953г.; ППВС №7/1965г.; ППВС №1/1985г.; ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение №212/01.02.2012г. по търг. д. №1106/2010г. на ВКС; решение №17/23.07.2014г. по търг. д. №811/2012г. на ВКС; решение №111/03.11.2015г. по търг. д. №1544/2014г. на ВКС; решение №222/27.03.2018г. по търг. д. №505/2017г. на ВКС и др. В заключение счита, че поставените въпроси са важни за правото и в този смисъл са от съществено значение за точното прилагане на закона, чрез което и по който начин се развива правото. Излага, че липсва и конкретна съдебна практика за идентични случаи, което е още едно основание за допускане на обжалването.

Ответниците по касационната жалба – Н. Т. М., Б. Т. М., В. Т. М. и Р. Т. М., чрез депозирания писмен отговор, оспорват същата. Излагат, че не са налице посочените основания за допускане до касационно обжалване, тъй като въззивното решение е валидно и допустимо, а по съществото си - правилно и обосновано, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон, и подробно мотивирано. По изложените съображения считат, че касационно обжалване не следва да се допуска. В случай, че такова бъде допуснато, ответниците молят касационната жалба да бъде отхвърлена, а въззивното решение- потвърдено, като им бъдат присъдени разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск по чл.124, ал. 1 ГПК, предявен от Н. Т. М., Б. Т. М., В. Т. М. и Р. Т. М. против [община], за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание наследствено правоприемство от техния баща Т. Н. М., а при условията на евентуалност на основание давностно владение, осъществявано от 12.08.2000г. до настоящия момент на по 1/4 за всеки от ищците на поземлен имот с идентификатор №20345.22.40 по КККР на [населено място], общ. С., обл. Благоевград, одобрена със Заповед №РД-18-109/15.01.2018г. на изпълнителния директор на АГКК.

Ответникът – [община] оспорва иска, като твърди, че имотът е частна общинска собственост, включена във фонда за земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, и предаден на общината с решение №9 от 25.07.2008г., одобрено със заповед на директора на Областна дирекция по земеделие – Благоевград от 25.07.2008г. Оспорва наследодателят на ищците, съответно самите те да са придобили имота по давност предвид съществуващата забрана за придобиване на този имот по давност. Сочи, че съседният на този имот, а именно ПИ [№] е бил включен в рег. план на [населено място] със заповед от 1964г. и от 1983г. тъй като границата на регулацията минава по средата на ПИ [№]. Процесното място от 374 кв.м. е извън регулация, поради което е останало със земеделско предназначение и като такова е подлежало на реституиране, но тъй като не е било заявено от бившия собственик и не е била възстановена собствеността на бившия собственик, имотът е бил предаден на общината.

От фактическа страна въззивният съд е приел, че с нотариален акт за собственост №75, дело №215/1983г., наследодателят на ищците Т. М. е признат за собственик на основание делба и давностно владение на парцел I, пл. № 17 от кв. 5 по РП на селото с площ от 410 кв.м., парцел II, пл. № 17 от кв. 5 по РП на селото с площ от 410 кв.м., дворно място, съставляващо имот пл. № 20 от парцел III в кв. 5 по РП с площ от 288 кв.м. В разписния лист към проекта за дворищна регулация по отношение на имот пл. № 17 като собственик е записан Т. Н. М.. Видно от удостоверение изх. № ГСР-9/01.06.2022 г., издадено от [община], Т. Н. М. е починал на 12.08.2020г. и е оставил за свои законни наследници: София Л. М. – съпруга /починала на 09.05.2013г./, Н. Т. М. – син, Б. Т. М. – син, В. Т. М. – дъщеря и Р. Т. М. – син, които са придобили по наследство притежаваните от наследодателя им недвижими имоти. Същите с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по обстоятелствена проверка №156, том I, рег. №1698, дело №136/2006г., са признати за собственици на основание наследство и давностно владение върху недвижим имот, представляващ поземлен имот с планоснимачен номер №17, в кв. 2 по плана на [населено място], общ. С., обл. Благоевград, целия с площ от 370 кв.м., при граници: улица, имот пл. №7, имот пл. №13, имот пл. №14, имот пл. №16 и имот пл. №19. Посочил е, че констативният нотариален акт като резултат от специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост, притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота, в което всъщност се изразява легитимиращото му действие за принадлежността на правото на собственост. От заключението на назначената във въззивното производство съдебно-техническа експертиза се установява, че по КП от 1958г. процесният имот с идентификатор [№] по КККР за неурбанизираната територия на [населено място], е част от имот пл. №17, в строителните граници на селото. По РП от 1964г. имот попада извън границите на одобрената регулация, в терен отреден „за озеленяване“, т.е. за отчуждаване, което също е предвиждане на регулационния план, но поради незатворени граници като парцел, се приема, че попада извън границите на одобрената регулация. По КП от 1988г. процесният поземлен имот с идентификатор [№] е част от имот пл. № 17 в строителните граници на селото. По КПР на [населено място] от 2005г. имотът по КККР за неурбанизирана територия на [населено място] е част от имот [№], с площ на имота от 273 кв.м., урбанизирана територия, територии, заети от населени места извън регулация. В разписния лист към проекта за дворищна регулация по отношение на имот пл. № 17 е записано ливада, като имотът попада в кв. 5 и за него са отредени парцели I-17 и II-17, записан първоначално Т. Н. Н. /по н.а. №75/18.04.1983г./, по-късно дописани Р. Т. М., Б. Т. М. и В. Т. М. /по н.а. № 133/23.12.2010г./. Имот №022014 по картата на възстановената собственост застъпва имот пл. №17, който по КП попада в строителните граници на [населено място], като отнема от него част с точна площ от 213,62 кв.м. Това застъпване се дължи на КВС, която е изработена до границите на одобрената регулация, без процедиране на контактна зона между урбанизирана и неурбанизирана територия. За процесния поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на неурбанизираната територия на [населено място] от 2018г. като част от имот пл. №17 по КП няма подавано заявление за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и други реституционни закони, по причина, че от 1958г. той попада в територията на населеното място.

От правна страна, съдът е изложил, че не всички земи, намиращи се извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Посочил е, че има случаи, при които части от едно населено място, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, остават извън регулационния план или пък биват изключени от него по силата на ПМС № 216/61г., но въпреки това те могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд. Ако владеещите ги лица са били членове на ТКЗС, те са могли да запазят в реални граници собствеността върху тези имоти в размера и при условията, посочени в ТР №104/26.06.64г. на ОСГК на ВС. Ако не са били членове на ТКЗС и земите не са им били фактически отнети, те са запазили собствеността върху тях изцяло. Такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, предвид което за тях не се прилага и разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, нито могат да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ доколкото в него влизат само земите, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. Ако лицата, които владеят такива земи, не притежават документ за собственост, те могат да се снабдят с нотариален акт по обстоятелствена проверка или пък да се позоват на придобивна давност в хода на един съдебен процес. За тези земи не е съществувала забраната на чл. 86 ЗС за придобиването им по давност, включително и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/1990 г., доколкото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени. Въззивният съд е посочил, че страната, оспорваща в съдебния процес възможността за придобиване на такъв имот по давност, следва да установи правоизключващото си възражение, като например докаже, че имотът е бил част от кооперативното земеползване или е бил одържавен или отнет по друг начин и следователно е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ. При липсата на такива доказателства, не може само поради това, че имотът се намира извън регулационния план на населеното място, да се прави извод, че той е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ, и след като не е бил заявен за възстановяване в законните срокове, попада във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ.

Въззивният съд е посочил, че по делото не са налице данни имотът, за който ищците са се снабдили с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка №156, дело №136/2006г. да е бил включен в ТКЗС. От кредитираното заключение на СТЕ се установява, че за процесния поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на неурбанизираната територия на [населено място], като част от имот пл. № 17 по КП няма подавано заявление за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и други реституционни закони, тъй като от 1958г. същият попада в територията на населеното място. Посочил е, че този извод кореспондира на показанията на свидетелите А. и П., преценени като последователни и взаимно допълващи се, според които наследодателят на ищците Т. М. и ищците са ползвали имота и по време на ТКЗС.

При тези данни, въззивният съд е приел, че ищците са собственици по наследствено правоприемство от техния баща Т. М. на 213,62 кв.м. от поземлен имот с идентификатор [№]по КККР на [населено място], м. „Оградата“, общ. С., целият с площ от 374 кв.м.-ливада, стар номер 022040, при граници: имот [№] и имот [№], тонирани в жълт цвят на скица Приложение №23 от заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза. По отношение на останалата част от поземления имот, е изложил, че ищците не са доказани придобиването ѝ нито по наследство, нито по давностно владение. Посочил е, че от заключението на вещото лице се установява, че останалата част от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] попада част от имот пл. №13 по КП, част е пустеещо място, като в тази част попада и напоителен канал, а от гласните доказателства не може да се направи извод, че ищците са владели и тази част. Съдът е приел за неоснователни възраженията в отговора на въззивната жалба, като е посочил, че не е имало основание процесният имот да бъде включен в остатъчния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ, който се образува само от бивши кооперирани земеделски земи и невъзстановени по реда на ЗСПЗЗ, тъй като по делото не е доказано собствеността върху него да е следвало да бъде възстановявана по реда на ЗСПЗЗ.

Предвид изложеното, въззивният съд частично е отменил първоинстанционното решение, като вместо това е признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на [община], че Н. Т. М., Б. Т. М., В. Т. М. и Р. Т. М. са собственици на по 1/4 идеална част за всеки на основание наследствено правоприемство от баща им Т. Н. М., починал на 12.08.2000г. на 213,61 кв.м. от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], общ. С., с адрес в [населено място], м. „Оградата“, целият с площ от 374 кв.м., и която реална част от 213,61 кв.м. е отразена като защрихована част /тонирана в жълто, на скицата на страница №89 от настоящото дело, приложение № 23 към заключението на СТЕ. Потвърдил е решението в останалата обжалвана част, в която искът е отхвърлен за разликата над уважения размер площ от 213,61 кв.м. до претендирания с исковата молба размер от 374 кв.м.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за касационното обжалване на решението по следните съображения:

Въззивното решение не е очевидно неправилно- посочено от касатора като основание по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК за допускане до касационно обжалване. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетото по делото заключение на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му виждане имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл. 280, ал.1, ГПК е обусловено от посочване от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК / ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл.288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

По първите два въпроса в обобщен вид касаещи земеделския характер на процесния имот и приложението на чл. 19 ЗСПЗЗ, не се установява наличието на основание за допускане до касационно обжалване. По тези въпроси, касаторът не е цитирал съдебна практика, в противоречие с която счита, че въззивния съд се е произнесъл. Напротив, следва да се отбележи, че произнасянето му е в съответствие със следната относима практика на ВКС:

В решение №50024 от 11.07.2023г. на ВКС по гр. д. №1761/2022г. се посочва, че при предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот страната, която оспорва правата на предявилото иска лице, навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, носи по правилото на чл. 154 ГПК, тежестта да докаже наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца. Ако ответникът твърди, че ищецът не може да придобие по давност правото на собственост по причина, че имотът попада в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ, негова е тежестта да докаже, че същият е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, т. е., че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Ищецът не носи доказателствената тежест да установи обстоятелството, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. че не са били налице предпоставките за издаване на акт за общинска собственост / решение № 798/16.11.2010 г. по гр. д. № 3303/2008 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 21/04.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 249/04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, І-во г. о. /.

С решение №249/4.07.2011г. по гр. д. №621/2010г., решение №488/19.12.2011г. по гр. д. №1403/10г. и решение №88/17.07.2015г. по гр. д. №6225/2014г. на ВКС, се приема, че могат да бъдат придобивани по давност имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото владеещите ги не са станали членове на ТКЗС, не са изгубили реалните си граници, респективно върху тях не е установено кооперативно земеползване, поради което такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респективно за тях не се прилага и разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ. Щом тези земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, те не могат да бъдат включени във фонда по чл.19 от ЗСПЗЗ. В този фонд влизат само земите, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. Целта на реституцията, уредена в ЗСПЗЗ е да възстанови правото на собственост, което юридически не е отнето, но фактически владението върху него е отнето, като обособи обекта, върху който се възстановява това право като установи съществуващите реални граници, или ги възстанови /когато това е възможно/, а когато старите граници не са запазени и не могат да бъдат възстановени, да обособи имоти в същата местност, върху които да се възстанови собствеността. ЗСПЗЗ, като реституционен закон няма за цел да отнема правото на собственост, чието упражняване е продължило и след колективизацията. Запазването на собствеността в реални граници за имотите в строителните граници на населеното място дори да са за селскостопанско ползване е предвидено в Примерните устави на ТКЗС от 1958 г. /Обн., Изв., бр. 14 от 18.02.1958 г. и от 1968 г., ДВ, бр. 83 от 25.10.1968 г./ чл. 10, ал. 3, съответно чл. 11, т.е. има и имоти, за които нормативно е предвидена възможността и реално е запазено владението върху тях, не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.

След като е обсъдил и съобразил събраните доказателства, именно в съответствие е цитираната практика, въззивният съд е развил решаващите си мотиви, че по делото не е установено собствеността на процесния имот да е следвало да бъде възстановявана по реда на ЗСПЗЗ, съответно не е имало основание да бъде включена в остатъчния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ, който се образува само от бивши кооперирани земеделски земи и невъзстановени по реда на ЗСПЗЗ.

Във връзка с третия въпрос досежно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допсутими и относими аргументи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, следва да се отбележи, че въззивният съд не е допуснал соченото от касатора нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираните съдебни решения. Напротив, съобразявайки се със съдебната практика, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. на показанията на свидетелите и заключението на СТЕ, като след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил подробни собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Въззивният съд е очертал установената фактическа обстановка въз основа на събраните доказателства, като е формирал свои изводи за основателност на предявения иск. В решението са направени фактически изводи въз основа на събраните доказателства досежно идентичността на имота и наличието на твърдяното от ищците придобивно основание. Въззивният съд е изложил мотивирани съображения, че независимо, че по кадастралната карта процесният имот попада извън регулацията на селото и представлява земеделска земя, той не попада в остатъчния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ, тъй като липсват данни имотът да е бил включен в ТКЗС. Заключението на СТЕ е преценено с оглед останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства.

Въпреки, че не е обсъдил конкретно представената от ответника заповед по чл. 19 ЗСПЗЗ, нейната доказателствена сила е преценена в съвкупност с останалите събрани доказателства, като въззивният съд подробно се е мотивирал защо по отношение на процения имот процедурата по чл. 19 ЗСПЗЗ е неприложима. Доколкото този извод на съда е в пълно съответствие с посочената по-горе съдебна практика на ВКС, то основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК не се установява.

Не се установява и соченото в изложението основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че за да е налице същото, освен посочването на текста на законовата разпоредба, касаторът следва да изложи аргументирани съображения защо счита, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Предвид наличната, цитирана по-горе практика по приложението на чл. 19 ЗСПЗЗ, не може да бъде направен извод, че поставените въпроси в тази връзка са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, касаторът следва да заплати на ответниците по касационната жалба разноски в претендирания от последните размер от 2000лв., за които са представени списък, пълномощно и договор за правна помощ.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение