Определение № 3967 от 11.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2609/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „КолПойнт Ню Юръп“ ЕАД, чрез процесуалния представител, срещу решение № 224 от 16.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 141/2024 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, IХ състав, с което е потвърдено решение № 4551 от 13.11.2023 г., постановено по гр.д. № 5340/2023 г. по описа на Районен съд - Пловдив, VIII състав, с което са уважени предявените от Д. Б. Г. срещу „КолПойнт Ню Юръп“ ЕАД обективно кумулативно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ и уволнението му, извършено със Заповед № 12087/22.02.2023 г., е признато за незаконосъобразно, като заповедта е отменена, както и му е присъдено обезщетение за оставането му без работа вследствие незаконното уволнение за периода от 25.02.2023 г. до 25.08.2023 г., в размер на 15 157,74 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Твърди се, че съдът не е извършил цялостен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, като не е взел предвид приетата по делото техническа експертиза, представените доказателства за комуникацията между ищеца и прекия му ръководител Х. С. и показанията на свидетелката Г. Б.. Излага се твърдение, че установените в експертното заключение „логвания“ на ищеца в системата били инцидентни, в часове, извън работното му време, и не били с цел извършване на конкретна работа. В жалбата се съдържа искане съдът да отмени изцяло въззивното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Прави се искане съдът да присъди направените пред трите инстанции разноски.

Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 280, ал.1 ГПК, в което са формулирани следните въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички представени по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти, заявени своевременно, и може ли да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства?“. Посочени са решения на ВКС, с които се твърди, че е налице противоречие на даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос, както и се поддържа, че същият е от значение за правилното прилагане на закона.

2. „В случай, че е налице вписване/логване в системи на работодателя при условия на работа от разстояние от дома на служителя, но не е извършена и отчетена каквато и да е трудова дейност, може ли да се приеме, че служителят се е явил на работа?“;

3. „В случай, че е налице доказано пълно неизпълнение на възложената работа и липса на каквато и да е трудова дейност при условията на извършване на работа от разстояние от дома на служителя, може ли да се приеме, че е извършено дисциплинарно нарушение „неявяване на работа“?“.

Във връзка с втория и третия въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и допълнително е релевирано основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност.

Ответникът по касационната жалба – Д. Б. Г., в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител, поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По същество твърди, че обжалваното решение е правилно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1, ал. 2 и ал. 3 ГПК.

Въззивният съд е приел, че решаващият мотив на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на наложеното на ищеца най-тежко дисциплинарно наказание „уволнение“ кореспондира със събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност. Посочил е, че при оспорване законността на наложено дисциплинарно наказание в доказателствена тежест на работодателя е установяването на неговата правомерност, като в конкретния случай е приел, че фактическите основания за налагане на атакуваното дисциплинарно наказание са били опровергани от безспорно установените по делото обстоятелства, а именно, че ищецът се е „логвал“ в два последователни дни от процесния период от 15.02.2023 г. до 17.02.2023 г. по указания от работодателя начин в служебния си акаунт. По отношение на конкретните възражения, наведени във въззивната жалба на дружеството работодател: че на 10.02.2023 г. ищецът не е отговорил на писма, получени на служебната му електронна поща, както и че след 07.02.2023 г. спрял да отговаря на съобщения в служебния му чат, а установените от експертното заключение „логвания“ на 15.02.2023 г. и 16.02.2023 г. са инцидентни и без да цели извършване на действителна работа, съдът е приел, че същите не са били надлежно въведени в производството в отговора на исковата молба, поради което са преклудирани на основание чл. 266, ал. 1 ГПК. Независимо от приетото, е изложил допълнителни съображения, като е посочил, че дори тези възражения да бъдат разгледани, то формулираното в уволнителната заповед дисциплинарно нарушение, касае неявяването на ищеца на работа в по-късен период, поради което наведените едва във въззивната жалба твърдения за други нарушения, извършени в период извън посочения в уволнителната заповед, са неотносими към предмета на доказване, поради което не следва да бъдат обсъждани. Приел е, че с оглед формулираното в уволнителната заповед основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност на работника, спорните обстоятелства в производството са се отнасяли до наличие на данни за явяване или неявяване на работа от страна на служителя по начина, определен със заповедта на работодателя за работа от разстояние в условията на пандемия. В тази връзка като неотносими са определени и въведените от работодателя твърдения за причините за въвеждане на организация на работа от разстояние в условията на пандемията. С оглед изложените съображения, въззивният състав е направил заключение, че изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца е правилен, поради което правилно е уважен и обусловеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за сумата от 15 157,74 лв., съобразно заключението на счетоводната експертиза.

Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, поради следните съображения:

Първият въпрос за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички представени по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти, заявени своевременно, е относим към решаващата воля на съда, но е решен съобразно създадената задължителна практика на ВКС, включително и посочената в изложението. Съгласно приетото в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС въззивната инстанция при самостоятелната преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните следва да изложи собствени мотиви по същество на делото. В случая, независимо, че е споделил решаващият извод на първата инстанция за основателността на предявените искове, въззивният съд е изложил и собствени мотиви по отделните оплаквания за неправилност на решението, като е обсъдил събраните доказателства и твърденията на страните и е дал отговори на спорните между тях въпроси. Противно на твърденията на касатора, въззивният състав е обсъдил всички доказателства, които са относими към предмета на спора – оспорена е законосъобразността на заповед за дисциплинарно уволнение, издадена на основание чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ - неявяване на работа на служителя в течение на повече от два последователни работни дни – 15, 16 и 17.02.2023 г. В този смисъл не е налице произнасяне по произволно избрани доказателства. Изрично въззивният съд е посочил, че всички твърдения и събрани доказателства, които не се отнасят до конкретно посоченото от работодателя в процесната заповед за дисциплинарно уволнение нарушение са ирелевантни и не следва да бъдат предмет на обсъждане. Касаторът е аргументирал този въпрос с оплаквания, свързани именно с тези доказателства, които не са били разгледани от съда, поради приемането им за неотносими. Недопустимо е касационното обжалване да бъде допускано по правни въпроси, които не се основават на обжалваното въззивно решение и не са във връзка с приетото в него.

В изложението се сочи, че първият въпрос е и от значение за точното прилагане на закона. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Също там е посочено, че отстраняването на евентуално допуснатите при постановяване на обжалваното въззивно решение нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, в каквато насока са твърденията на касатора, засяга съдебното производство по конкретна касационна жалба при разглеждането ѝ по същество, докато точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се отнася до изменение на задължителна практика и практика по отделни казуси, с оглед преодоляването на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба. В изложението не са изложени твърдения, от които да бъде направен извод, че допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Пловдив по посочения въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона. Наличието на такава обосновка е задължително, тъй като без нея не може да бъде направен извод за верността на твърдението на касатора, че обжалването трябва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на касатора, като при това съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. Затова липсата на обосновка е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение по така формулирания от касатора правен въпрос.

Останалите два въпроса, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също не обосновават допускането на касационното обжалване. Въззивният съд е приел, че доколкото посочените в уволнителната заповед нарушения на трудовата дисциплина, обусловили налагането на наказание, касаят неявяването на ищеца на работа, то твърденията за неизвършването на работните му задължения в посочения или предходен период са неотносими към спора между страните, поради което изобщо не ги е разглеждал. Предвид посоченото, така зададените въпроси не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са разрешени от съда и не са решаващи за спора, доколкото в хода на производството не е изследвано дали и как ищецът е извършвал служебните си задължения и дали е налице неизпълнение на възложената работа.

Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика, противно на доводите на жалбоподателя.

С оглед изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както и с оглед направеното в отговора на касационната жалба искане, на ответника по жалбата /ищец по иска/ се дължат доказаните като реално направени от него разноски в размер на 1600 лв., представляващи заплатено по банков път адвокатско възнаграждение.

При тези мотиви, Върховният касационен съд, ГК, състав на IV ГО