Определение № 2111 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2621/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Е. А. Д., подадена чрез адв. И. И., срещу въззивно решение № 275 от 12.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2604/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд. С него е частично отменено решение № 784 от 17.02.2023 г. по гр. д. № 7916/2021 г. на Софийски градски съд и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Е. А. Д. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигнато обвинение за престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда, както и сумата от 4 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – разноски във връзка с воденото наказателно производство, ведно със законната лихва върху тези суми от 21.04.2020 г. до окончателното изплащане. С въззивното решение са отхвърлени исковете за разликите над присъдените суми до сумата от 300 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди и до сумата от 7700 лева - обезщетение за неимуществени вреди. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която предявеният от Е. А. Д. иск е отхвърлен за разликата над 300 000 лв. до 350 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Също така въззивното решение в частта, в която са уважени предявените искове, не е обжалвано от Прокуратурата и е влязло в сила. Касаторът сочи, че решението е незаконосъобразно, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваните отхвърлителни части и за уважаване на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да се мотивира как поотделно всяко едно от установените в хода на производството обстоятелства рефлектира върху крайния размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ?, 2/ Личностната характеристика на търсещия обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ определяща ли е за преценката на съда относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на повдигнато му обвинение за извършено тежко умишлено престъпление, по което е оправдан с влязла в сила присъда?; 3/ Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, да обсъжда мотивите към оправдателната присъда по наказателното дело, водено срещу ищеца, по отношение стила му на управление в периода, когато е заемал длъжността административен ръководител, спрямо колегите и служителите в съда, на който е бил ръководител и който период е различен от релевантния времеви период по конкретното настоящо дело?; 4/ При наличие на противоречиви доказателства: косвени доказателства, извлечени от мотивите към оправдателната присъда по наказателното дело и преки доказателства - свидетелски показания, дадени в производството по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, свързани с личностната характеристика на ищеца, на кои от доказателствата съдът следва да даде превес при обосновката си относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди?; 5/ След като въззивният съд приема, че според гласните доказателства „които съдът кредитира и не намира основание да изключи като предубедени или недостоверни“, следва ли да е в правото си да мотивира решението си, без да ги обсъжда, в ущърб на търсещия от съда справедливост?; 6/ Трябва ли въззивният съд при постановяване на решението си да направи собствен пълен анализ на всички доказателства, събрани от първоинстанционния съд, в това число да обсъди и обстоятелства, съдържащи се в събраните доказателства, които не са били обсъдени от първоинстанционния съд в мотивите му към решението, както и на други налични и релевантни доказателства, които не са били обсъждани от първоинстанционния съд?; 7/ Длъжен ли е въззивният съд да посочи в решението си кои факти и кой период от време счита за правнорелевантни и въз основа на какви доказателства?; 8/ Когато въззивният съд формира извод за прекомерност на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и определи друг, драстично по-нисък размер, следва ли да обоснове и мотивира този свой извод, както и да посочи конкретно с кои изводи на първоинстанционния съд не е съгласен и кои обстоятелства и доказателства са дали превес при определяне размера на обезщетението по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД?; 9/ Следва ли съдът, определяйки глобален размер на обезщетението за неимуществени вреди, да посочи конкретно каква пропорционална или реална част от него е определена заради неразумната продължителност на процеса, от който ищецът търпи вреди?; 10/ Следва ли при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да бъдат съобразени всички обстоятелства, имащи отношение към размера му и в тази връзка допустимо ли е съдът да съпоставя релевантни факти и обстоятелства, свързани с принципа за справедливост, с ирелевантни такива, но съдържащи се в общия доказателствен материал, за да обоснове драстично намаляване на размера на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 за неимуществени вреди, съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД и съдебната практика?; 11/ Трябва ли съдът, при приложение на нормата на чл.162 ГПК, да определи сам размера на имуществените вреди, свързани с транспортните разходи на ищеца - обвиняем и подсъдим - в наказателното производство, при липсата на писмени доказателства за извършени такива разходи, както и трябва ли да приеме за доказани такива разходи, установени със свидетелски показания, когато поединично или общо тяхната сума не надвишава 5000 лева?; 12/ Допустимо ли е въззивният съд да редуцира размера на заплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение за един адвокат, като не се съобрази с чл.14, ал.1 от действащата към момента Наредба № 1/2014г. на ВАС за заплащане на отделно възнаграждение на адвоката по наказателно дело за всяко следващо след първото съдебно заседание? В тази връзка, допустимо ли е съдът да намалява доказания с писмен документ разход за заплатено адвокатско възнаграждение, като го редуцира до размера на минималното адвокатско възнаграждение съобразно последната редакция на чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 2004 г. към приключване на наказателното производство, без да съобразява разумния и обичаен размер?; 13/ Допустимо ли е въззивният съд, без да излага мотиви, да редуцира адвокатското възнаграждение, дължимо от ответника по чл.38 ЗА, до произволен размер, според немотивирана негова преценка и законосъобразно ли е да се приеме, че изменението от въззивния съд на решението на първоинстанционния съд в частта за определяне на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА влиза в сила с произнасянето на въззивния съд?, 14/ Как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди и кои обстоятелства се вземат предвид, наред с примерно изброените в т. II от ПП № 4/1968 на ВС на РБ, когато незаконното обвинение е за тежко умишлено престъпление в област, свързана с професионалната реализация на ищеца /подсъдим в наказателното производство/? Касаторът сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие на задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/1968 г.; Тълкувателно решение № 1/2022 г. от 27.11.2023 г. на ОСГК на ВКС; решение № 50194/13.10.2022 г. по гр. д. № 4756/2021 г. на ВКС, Ш г.о.; решение № 267/2013 г. от 26.06.2013 г. по гр. д. № 820/2012г. на ВКС, IV г.о.; решение № 174/12.12. 2018 г. по гр. д. № 546/2018 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 25/01.03.2019 г. по гр. д. № 1367/2018 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 50/14.03.2018 г. по гр. д. № 2896/2017 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 50087/11.07.2023 г. по гр. д. № 3431/2022 г. на ВКС, Ш г.о.; решение № 215/18.11.2014 г. по гр. д. № 1284/2014 г. на ВКС, Ш г.о.; решение № 50097/22.06.2023 г. по гр. д. № 2983/2022 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 50072/23.06.2023 г. по гр. д. № 2418/2022 г. на ВКС, Ш г.о.; решение № 26/10.02.2019 г. по гр. д. № 1467/2018 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 222/19.06.2018 г. по гр. д. № 2896/2017 г. на ВКС, IV г.о., във връзка с решение № 50/14.03.2018 г. по гр. д. № 2896/2018 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 79/09.08.2023 г. по гр. д. № 3564/2022 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 71/11.07.2023 г. по гр. д. № 3713/2022 г. на ВКС, IV г.о.; решение 344/24.11.2014 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 50750/20.10.2022 г. по гр. д. № 1326/2022 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 144/09.03.2022 г. по в. гр. д. № 3065/2021 г. на ВКС, както и в противоречие на установена практика на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба – Прокуратура на Република България не взема становище по нея. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване. Въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 27.11.2014 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем и му е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1 НК за това, че на 05.09.2013 г. в качеството си на съдия в РС Раднево се заканил с убийство спрямо длъжностно лице- съдебен деловодител, като това могло да предизвика основателен страх за осъществяването му и спрямо него е била взета мярка за неотклонение „подписка“. Оправдателната присъда е протестирана, но е потвърдена от САС и ВКС, и е влязла в сила на 21.04.2020 г. Производството е продължило 5 години и 4 месеца, като ищецът се е явявал активно в откритите съдебни заседания и не се установява да е възпрепятствал хода на производството. Няма спор, че случаят е бил обсъждан в медийното пространство и е бил обект на множество публикации. С решение на ВСС от 17.12.2014 г. по искане на главния прокурор на РБ ищецът е бил отстранен временно от длъжност „съдия“. По делото са изслушани показанията на свидетелката Д., съпруга на ищеца, която разказва, че производството продължило дълго поради смяна на съдебните състави. През това време ищецът се е чувствал разстроен, унижен, уплашен, безпомощен, станал некомуникативен, бил е отстранен временно от работа като съдия, а по-късно, докато е траел процесът, са го освободили от длъжността. В правната общност е бил изолиран, а приятелският му кръг, който бил предимно от колеги, са спрели да комуникират с него. Преди всяко съдебно заседание не е можел да спи и в семейството им е имало изключително напрежение, а големият им син е получавал паник атаки. След обвинението е останал безработен, правил е опити да започне работа и несвързана с правото, но са му отказвали. От момента на отстраняването му семейството е разчитало изцяло и само на доходите на съпругата му и фактът, че не може да осигури финансово семейството си, много му е тежал. Свидетелят Г., колега и приятел на ищеца, разказва, че Д. е бил весел, дружелюбен, с чувство за хумор, уважаван от колегите си. По наказателното дело свидетелят е бил един от защитниците му, представлявал го е до приключване на първата инстанция. С предявяване на обвинението ищецът е рухнал психически, променил се е тотално. В началото колегите му са го подкрепяли, но постепенно всички са се отдръпнали от него и затова той се е затворил в себе си, изгубил вяра, всичко се отразило в семейството му. Случаят е имал изключителен отзвук в медиите. При така установените данни въззивният съд е приел, че се касае за лице, заемащо ръководна длъжност на държавна институция със значими функции, на което е повдигнато обвинение за престъпление, наказуемо с лишаване от свобода до шест години. Ищецът се е опасявал от осъждане, воденото срещу него производство е засегнало честта и достойнството му, като е било и широко дискутирано в медиите. Съдът е приел, че безспорно обвинението срещу лице с обществено значима професия има по-голям отзвук и по-силно рефлектира върху емоционалната му сфера. От друга страна, за конкретния случай е взето предвид обстоятелството, което е отразено и в мотивите на оправдателните присъди, че ищецът е бил възприеман като авторитарна фигура, с арогантен стил на управление, проявяваща особен стил на комуникация с подчинените и колегите, с употреба на речников резерв, който съдържа обръщения и фрази с укоримо съдържание от гледище на морал и етика. За един от основните стресови фактори за ищеца е прието оставането му без работа и отстраняването му от съдебната система, в която той е работил продължително време (приблизително 20 години), вкл. на управленски пост. Според съда съобразно доказателствата по делото причина за напускането на заеманата длъжност обаче не е процесното обвинение, а наложеното дисциплинарното наказание „освобождаване от длъжност“ във връзка с друга проява на неговото поведение, за което е приложено окончателно решение от 13.07.2016 г. на ВАС по адм.д. №6227/2016 г. Самото уволнение пък се дължи на поведение, съставляващо тежко нарушение на нормите на Кодекса за етично поведение на българските магистрати. Несъмнено именно това обстоятелство е дало изключително силен негативен ефект върху ежедневието, професионалния статут, финансовото състояние, семейния баланс и бюджет. Затова според съда не може да се счете, че наказателното преследване (пък било и то незаконно) е единствената причина за изживените притеснения, неудобства, стрес и тревоги от ищеца и не може и да се възложи на прокуратурата отговорността в цялост да репарира с парична сума претърпените вреди. Освен това спрямо ищеца са се развивали и други наказателни производства, които също са дали своето негативно отражение. Въззивният съд е посочил още, че наказателното производство срещу ищеца е продължило 5 години и 4 месеца, преминало е през досъдебна фаза и са проведени над 25 открити съдебни заседания. Констатирано е, че наказателното дело не се е характеризирало със завишено или изключително ниво на сложност, поради което е приел, че е надхвърлен разумния срок за воденето му. Също така постановената оправдателна присъда на първоинстанционния съд е била протестирана, което е довело до развитие на производството пред три съдебни инстанции. От друга страна, отчетено е и че продължителното времетраене е било обусловено от прилагане на законоустановени принципи, а именно промените на съдебния състав поради отводи, за което поведението на ответника е ирелевантно. Предвид изложеното, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на 30 000 лв. По отношение на имуществените вреди съдът е посочил, че по делото е представена разписка от 15.06.2015 г., за която не е доказано, че съставлява неистински или подправен документ и която съставлява доказателство за извършеното плащане по договор за предоставяне на правна услуга. За неоснователно е прието оплакването на Прокуратурата, че представителството се е осъществявало само от адв. Г. и поради тази причина адв. Петров не следва да получава възнаграждение. Безспорно адв. Петров е бил упълномощен да оказва правно съдействие на ищеца, поради което последният има право да получи обезщетение за направените от него разходи за хонорара му, без значение от колко защитници е бил представляван в наказателния процес. За ирелевантно е прието и кога е извършено плащането – в началото, по време или след края на наказателния процес, от значение е само факта на плащането, тъй като с него настъпва вредата за ищеца. По отношение размера на адвокатския хонорар съдът е съобразил Тълкувателно решение № 1 от 2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК на ВКС, където е прието, че изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, са имуществена вреда. В настоящия случай е отчетена последната редакция на чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 2004 г., към приключване на наказателното производство, според която дължим хонорар за защита е сумата от 1000 лв. Съдът е приел, че такъв е бил договарян за досъдебното производство и за всяка от трите инстанции (по аргумент от чл. 2, ал. 4 и чл. 12 от Наредбата), поради което общата сума възлиза на 4000 лв. За разликата претенцията е отхвърлена. За неоснователно е прието искането за присъждане на сумата от 2700 лв. като средства, заплащани за гориво с оглед явяването по дела, доколкото липсват данни колко пъти са извършвани пътувания, с какви превозни средства, какъв е бил техния разход, заплащан ли е той от ищеца. Отхвърлено е и възражението за погасителна давност, доколкото съдебната практика приема, че вземането срещу Прокуратурата за обезщетение по ЗОДОВ става изискуемо от настъпване на някое от основанията, посочени в закона – в случая от влизане в сила на оправдателната присъда. Затова съдът е приел, че нито една от исковите претенции не е погасена по давност – оправдателната присъда е влязла в сила на 21.04.2020 г., а искът е предявен на 22.06.2021 г. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: За да се допусне касационно обжалване, е необходимо да бъдат установени кумулативно общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2010 по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС общата предпоставка изисква формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Допълнителната предпоставка изисква по поставения въпрос въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС. В случая, на първо място, следва да се отбележи, че доколкото част от цитираната от касатора практика е на Софийски апелативен съд, а друга - представлява определения, постановени в производство по чл. 288 ГПК, същите не са задължителна практика по смисъла на горепосочения тълкувателен акт, поради което не следва да бъдат взети предвид. По отношение на поставените въпроси следва също така да се посочи, че предвид големият им брой, при разглеждането им настоящата инстанция следва да ги е обособи в няколко групи, доколкото обобщено и по същество смисълът им се припокрива. Първата група въпроси в изложението /2, 3, 9, 14/ са свързани обобщено с определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД. По тези въпроси следва най-напред да се посочи, че съгласно т. 11 от ППВС № 4/68 г. обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В случая съдът е обсъдил всички релевантни обстоятелства – продължителността на производството, взетата най-лека мярка за неотклонение, разгласяването на случая в медиите, отражението на случващото се върху емоционалното състояние на ищеца, наличието на други наказателни производства срещу ищеца, причината за уволнението му, която не е воденото наказателно производство, а поведение, съставляващо тежко нарушение на нормите на Кодекса за етично поведение на българските магистрати. Съдът е взел предвид и че се касае за личност, към която очакванията за високо ниво на морал и етичност са завишени, поради което наказателното преследване е довело до по-критично обществено отношение, а това на свой ред е дало по-негативно отражение върху авторитета и достойнството на ищеца. Това обстоятелство, макар логично да обосновава присъждане на по-голям размер на обезщетение, само по себе си не води неминуемо до такъв извод, тъй като не следва да му се придава извънредна тежест и да се обсъжда изолирано, а наред с останалите данни по делото. Следва да се отбележи още, че позоваването на мотивите на оправдателната присъда и направените там заключения относно личността на ищеца в професионалните среди е лаконично и не е обусловило самостоятелно решаващите изводи на съда относно размера на обезщетението за неимуществени вреди. Само за пълнота на изложението следва да се добави, че настоящият състав споделя приетото в решение № 714/28.11.2024 г. по гр.д. № 997/2024 г. на ВКС, IV г.о., че мотивите на присъдата, с която пострадалият е оправдан, не са задължителни за гражданския съд, но те не са правно нищо. В тази връзка, както е посочено в цитираното решение влязлата в сила присъда или решение по наказателно дело е съдебен акт, издаден от компетентен да осъществява правораздаването в страната съдебен орган и неговите констатации не са ирелевантни. Влезлите в сила съдебни актове се ползват с презумпция за законосъобразност, а мотивите на влезлите в сила присъди и решения по наказателни дела могат да се ползват от гражданския съд, когато разрешава спорове за гражданските последици от деянието, за установяването или неустановяването на което тези присъди са постановени. Като е взел предвид всички горепосочени критерии, въззивният съд се е съобразил с посочената практика, поради което допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е изключена. Втората група въпроси касае задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства и да обоснове решението си (въпрос номер 1, 4, 5, 6, 7, 8, 10). Както константно се приема в трайната практика на ВКС, въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви към решението си, като обсъди събраните доказателства и доводи и възражения на страните. В случая съдът е направил самостоятелен и обективен анализ на събраните по делото доказателства и е изградил на база на тях и своите изводи. Съдебният състав е мотивирал определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е отчел релевантните именно за процесния случай обстоятелства, които вече бяха изброени – продължителността на производството, взетата най-лека мярка за неотклонение, разгласяването на случая в медиите, отражението на случващото се върху емоционалното състояние на ищеца, наличието на други наказателни производства срещу ищеца, причината за уволнението му, която не е воденото наказателно производство, а осъществено дисциплинарно нарушение. Именно във връзка с последните две обстоятелства съдът е акцентирал, че наказателното преследване (пък било и то незаконно) не е единствената причина за претърпените притеснения, неудобства, стрес и тревоги от ищеца и не може и да се възложи на прокуратурата отговорността в цялост да репарира с парична сума вредите от всички търпени от ищеца безпокойства, опасения и ежедневни затруднения. В този смисъл не съществува неяснота защо е присъдено обезщетение в съответния размер, макар и той да е значително по-малък от този на първоинстанционния съд. Липсва и противоречие между изложеното в мотивите на оправдателната присъда и събраните по делото свидетелски показания – разпитаните по делото свидетели нямат преки впечатления от поведението на ищеца на работното му място и показанията им не могат да бъдат ценени в тази част. Освен това, както вече се посочи, възприетото в мотивите на оправдателната присъда не е в основата на изводите на съда, който е присъдил обезщетението, като е отчел множество други конкретни обстоятелства, посочени по-горе и които при преценката им в съвкупност и отчитайки особеностите на конкретния случай, включително и за личността на увредения са обосновали извод за размера на обезщетението за неимуществени вреди изхождайки от обществения критерий за справедливост и предвид съществуващите в страната обществено-икономически условия за живот. Поради изложеното липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване и по тази група въпроси. Последната група въпроси (под номер 11, 12, 13) се отнасят до претендираните от ищеца имуществени вреди от незаконното обвинение. В случая следва да се уточни, че нормата на чл. 162 ГПК е приложима тогава, когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер. В случая обаче се касае за различна хипотеза, при която ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване основанието и размера на претенцията си – тоест реализирането на всяко от твърдените пътувания и извършените за него разходи. Затова цитирана норма не може да намери приложение. На следващо място, за да редуцира размера на претендираните разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, съдът се е позовал на ТР № 1/2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ВКС, ОСГК, където е разяснено, че при възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. Ползвайки за ориентир на Наредба № 1 от 2004 г., за да редуцира размера на обезщетението, съдът не е извършил нарушение, налагащо допускането на решението му до касационно обжалване в тази част. Следователно и по третата група въпроси липсва основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изложеното, въззивното решение в атакуваната част не следва да се допусне до касационно обжалване. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,