Определение № 2226 от 18.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3880/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Ц. Ш., чрез процесуалния представител адвокат И. А. от АК-В., против решение № 708 от 31.05.2022 г. по в.гр.д. № 410/2022 г. на Варненския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 262840 от 22.11.2021 г., поправено с решение № 260044 от 17.01.2022 г., по гр. д. № 15855/2020 г. на Варненския районен съд, в частта, в която е уважен частично предявеният от К. П. Н. срещу касатора иск с правно основание чл.45 от ЗЗД - за осъждане на А. Ц. Ш. да заплати на К. П. Н. сумата в размер общо на 1200 лв., представляваща обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпяла ищцата, вследствие на разпространените неверни и клеветнически твърдения и обидни квалификации, публикувани в профила на ответницата, в сайта www.facebook.com в 12 броя статуси, написани, публикувани и разпространени от ответницата на следните адреси:

https://www.facebook.com/albena.shavel/posts/10218899693903066 от 10.09.2020г.;

https://m.facebook.com/story.php?story_fbid=10218898724758838&id=[ЕГН] от 10.09.2020г.;

https://www.facebook.com/albena.shavel/posts/10218983467117344 от 22.09.2020г.;

https://www.facebook.com/gгoups/bsppodkrepa/permaИnk/3457153910994298/ от 22.09.2020г.;

https://www.facebook.com/albena.shavel/posts/10219011924068750 от 26.09.2020г.;

https://www.facebook.com/albena.shavel/posts/10219011968309856 от 26.09.2020г.;

https://www.facebook.com/albena.shavel/posts/10219039288232837 от 30.09.2020г.;

https://www.facebook.com/albena.shavel/posts/10219060983175197 от 03.10.2020г.;

https://www.facebook.com/albena.shavel/posts/10219063502878188 от 03.10.2020 г.;

https://www.facebook.com/albena.shavel/posts/10219064078732584 от 03.10.2020г.;

https://www.facebook.com/albena.shavel/posts/10219077636911530 от 05.10.2020г.;

https://www.facebook.com/albena.shavel/posts/10219077219461094 от 05.10.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.10.2020 г. - датата на последната публикация до окончателното изплащане на задължението.В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за отмяната му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция бъде отхвърлена със законните последици.

Ответникът по касационната жалба – К. П. Н. е депозирала, чрез процесуалния си представител адвокат П. С., по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това, евентуално поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, и е подадена от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с осъдителен иск предявен от К. П. Н. срещу А. Ц. Ш. с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 15 000 лева, предявена като частичен иск от вземане в пълен размер от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпяла ищцата, вследствие на разпространените неверни и клеветнически твърдения и обидни квалификации, публикувани в профила на ответницата, в сайта www.facebook.com в 12 броя статуси. Посочено е, че в исковата молба са изложени твърдения, че в периода от 10-ти септември 2020 г. до 5-ти октомври 2020 г., ищцата е станала обект на публично злепоставяне пред неограничен кръг от хора, чрез изнесена невярна информация, клевети и обидни квалификации по отношение на личността й, публикувани в поредица от публикации, чиито автор е ответницата, като същите са разпространени в интернет пространството чрез профила на Шавель в социалната мрежа Facebook, вследствие на които е претърпяла сериозни неимуществени вреди, накърнени са доброто й име, честта и достойнството като в продължение на повече от месец е била непрекъснато обект на публично опозоряване.От своя страна ответникът е възразил, че ищцата е предприела действия за защита на доброто си име и репутация чрез парични искове с идентични основания срещу още поне три лица; че нито един от визираните в исковата молба статуси не съдържа предварително целени обидни и/или клеветнически твърдения, а били критични и конструктивни, насочени срещу политиките, които ищцата олицетворявала, а не срещу нейната личност; ответницата отправяла предложения и критични възражения срещу определени политики и съпътстващото ги лидерско поведение на ищцата, но не срещала взаимност и конструктивен диалог като вместо това, срещу нея, а и срещу всяка критика, се реагирало нервно, недиалогично и враждебно. Първоинстанционният съд е уважил частично предявения иск до размер на 1200 лв.

Въззивният съд е приел, че по делото са безспорни и ненуждаещи се от доказване фактите, че ищцата има завършено средно и висше образование, че членува в Б. и към исковия период от време е била лидер на същата партия, както и че ответницата е извършила процесните публикации в социалната мрежа Ф. през посочения в исковата молба период. Посочено е, че от заключението по съдебно - софтуерната експертиза, е установено, че Шавель е публикувала в социалната мрежа Ф. процесните статуси със съдържанието, цитирано в исковата молба, както и че не е известен броя на лицата, които са видели публикациите, а тези, които са изразили някаква реакция са десетки или повече.Статусите са публични и могат да бъдат видени от хора, които не са последователи на ответницата, но логиката на работа на Ф. умишлено не позволява да бъде видяна една публикация от голяма аудитория от хора, най- вече извън тези, които са в аудиторията на публикуващия.Констатирано е от събраните по делото гласни доказателства, че вследствие на публикациите, ищцата била гневна, същевременно тъжна, обидена и омерзена.Опасявала се как тези обиди ще се възприемат от семейството й и от останалите членове на партията.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че отговорността по чл. 45 ЗЗД за накърнена чест и достойнство от думи и изрази, възприети от пострадалия като унизителни и позорящи го, е деликтна. Изложени са мотиви, че в чл. 39, ал.1 от Конституцията на Република България е прокламирано правото на всеки български гражданин да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин, но това право не следва да води до нарушаване на други основни права или свободи на гражданите, каквото е правото на добро име и опазването на репутацията на другите, прогласено в чл. 41 от Конституцията.Посочено е, че съгласно съдебната практиката при колизия между две закрепени в основния закон на държавата права не може да се счита, че едното има примат пред другото, а съгласно установената практика на ЕСПЧ публичните личности са принципно обект на засилен критицизъм и следва да са по-толерантни към насочените срещу тях критики. Прието е, че в статусите на ответницата във Ф. са използвани нееднократно обидни думи и изрази, които са със силно изразено негативно съдържание за личността на ищцата и са възприети от нея като позорящи я. Посочено е, че в публикациите се съдържат и клеветнически изявления, които накърняват репутацията й на политически лидер без конкретните твърдения да са доказани като верни, поради което изявленията на ответницата са извън границите на добросъвестното упражняване на правото на изразяване и мнение. Изложени са мотиви, че е без значение, че обидите и клеветническите изрази са във връзка с политическата дейност на ищцата, тъй като същите са рефлектирали пряко върху личността на Н. и тя ги е възприела като опозоряващи доброто й име в обществото, накърнили са честта и достойнството й.Формиран е решаващ правен извод, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД за ангажиране на имуществената отговорност на ответницата, тъй като извършеното деяние - 12 броя публикации в социалната мрежа Ф. е противоправно, извършено е виновно, а фактът, че изявленията са направени в социална мрежа, в която могат да станат публично достояние на неограничен кръг лица, прави деянието вредоносно.От събраните гласни доказателства е установено, че вследствие на публикациите, К. Н. е била гневна, тъжна, обидена и омерзена.Опасявала се как тези обиди ще се възприемат от семейството й и от останалите членове на партията като ако тези публикации на ответницата не съществуваха, то за ищцата не биха настъпили неимуществените вреди, т.е. налице е причинно - следствена връзка между деянието и вредите.Изложени са съпътстващи мотиви, че възражението на Шавель, за това, че приблизително по едно и също време ищцата е завела идентични искове и срещу още лица може да даде отражение на интензивността на негативните преживявания на ищцата, но не и да отрече тяхното съществуване. Посочено е, че К. Н. като публична личност следва да понася по - висока степен на обществена критика, което не изключва правото й на защита, а е от значение за определяне размера на обезщетението.Прието е, че справедливият размер на обезщетението за процесните неимуществени вреди, определен съгласно чл. 52 ЗЗД, възлиза на сумата от 1200 лв. При определянето на този размер въззивният съд е взел предвид вида и характера на вредите, изразяващи се в накърняване на чувство за чест и достойнство на ищцата, както и че не се установява преживяното от ищцата негативно емоционално изживяване да е било с изключително висок интензитет или да е повлияло в някаква по-значителна степен на политическата й дейност. Посочено е, че е съобразено, че ищцата е известна обществена личност и политик, поради което обичайно е изложена на обществена или медийна критика в по-висока степен от обичайното, затова и осъждането на делинквента за причиненото непозволено увреждане има основен репарационен ефект, а не размерът на присъденото обезщетение.

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според касатора са от обуславящо значение за правилността на изводите на въззивния съд и произнасянето по които е в отклонение от задължителната практика на ВКС, респ. формирането на практика по тях от касационната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.Тези въпроси са следните:

1. Допустимо ли е да се претендират неимуществени вреди по пълномощие, без да са потвърдени лично от увреденото лице, без приложени към исковата молба обективни становища на експерти със специални знания и само на основание общи впечатления на периферни свидетели, както и при отсъствието на изрично упълномощаване с конкретно съдържание;

2. Чия е тежестта да обоснове чрез експертиза наличието на претендиралите психически и социално-психологически стресове - на ищцата или на ответницата, и допуснал ли е първоинстанционният съд процесуално нарушение като е отказал провеждането комплексна съдебно-медицинска, психиатрическа и психологична експертиза относно твърдените травмиращи отклонения от естествените преживявания на ищцата вследствие на публикациите на А. Щ.;

3. Правният интерес явява ли се функция на общественото положение на ищцата или следва да се обосновава и анализира предимно личният й мотив за предявяването на иска и ако претендираният деликт се консолидира в контекста на цялостната й обществена роля и отговорност като лидер на партия, следва ли съдът да се произнесе по въпроса дали интересът за завеждането на иска е правен или политически;

4. Длъжен ли е съдът да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква оценка, съответно дали фактите са позорни и неверни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КРБ;

5. Длъжен ли е въззивният съд да анализира и оцени всички твърдени факти и възражения, които са били предмет на въззивното обжалване;

6. Допустимо ли е съдът да приеме за установени претърпените от ищцата неимуществени вреди без надлежно констатиране на промени в психическото и физическото й състояние, при това в отсъствие на доказателства, че тя непосредствено е възприела постовете, възпроизведени от процесуалния й представител в исковата молба.

Допускането на касацията е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице.

Независимо от обстоятелството, че касаторът претендира допускане на касационно обжалване по първия въпрос по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, то следва да се приеме, че страната твърди недопустимост на обжалваното въззивно решение, доколкото надлежно учредената представителна власт е процесуална предпоставка за упражняване правото на иск.Исковата молба е подадена от ищцата К.Н., чрез процесуален представител, който е бил надлежно упълномощен за това.Представеното с исковата молба пълномощно е общо, а не изрично, което дава правото на пълномощника да представлява упълномощителя по неограничен кръг от дела, както и да предявява всички искове освен тези за гражданско състояние: дирене и оспорване на произход; за поставяне под запрещение; отмяна на осиновяване; брачни искове, тъй като тяхното предявяване е свързано с морална преценка от носителя на правото на иск.Предявяването на иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, които са били претърпени от деликт не попада в тази категория дела.

Не е налице противоречие на въззивното решение с посоченото в изложението решение №40/17.06.2011г. по гр.д.№2041/2020г. на ВКС, І г.о., тъй като съдът е преценил общите правила за разпределение на доказателствената тежест, които задължават пострадалия да докаже обективните елементи на състава на непозволено увреждане.Няма ограничение на доказателствените средства, чрез които ищецът може да докаже твърдението си за претърпени неимуществени вреди, в т.ч. и свидетелски показания.Искане от страните до въззивния съд за допускане на психологична експертиза, която да установи интензитета на търпените от ищцата болки и страдания не е правено, поради което не може да се постави въпроса за допуснато от негова страна процесуално нарушение.

Не е налице противоречие на въззивния съдебен акт с решение №192/11.03.2016г. по т.д.№1635/2014г. на ВКС, І т.о.За да възникне правото на иск трябва да е налице интерес от търсената с иска защита. Необходимост от изрично обосноваване на интереса е налице само при установителните искове, тъй като при другите искове интересът произтича от естеството на търсената защита.Наведените в исковата молба твърдения, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди от виновното и противоправно поведение на ответницата, която със свои публикации в интернет пространството е отправила обидни думи, изрази и клеветнически твърдения, които са със силно изразено негативно съдържание за нейната личност са обосновали интереса от предявяване на иск за заплащане на обезщетение за претърпените от тези действия вреди.

Постановеното въззивно решение е изцяло съобразено с посочената по въпрос четвърти от изложението съдебна практика.Въззивният съд е посочил, че в чл. 39 - 41 от Конституцията на РБ и чл. 10 от ЕКЗПЧОС е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация.В неговия обсег се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи или информация независимо от начина на изразяване.Това е едно от основните права на личността.Посоченото право не е абсолютно.Основания за ограничаването му се съдържат в разпоредбите на чл. 39, 40 и 41 от КРБ, които не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, както и в тази на чл. 57, ал. 2, която не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако накърнява права или законни интереси на другия.В обхвата на последните попадат присъщите на човешката личност чест, достойнство, добро име, които се накърняват при изнасянето на обидни изрази и клеветнически твърдения/съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму/.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по петия поставен въпрос, тъй като не е налице противоречие между решаващите изводи на въззивния съд и решение №62/06.03.2012г. по гр.д.№1376/2011г. на ВКС.Независимо от това, че обидите и клеветническите изрази са във връзка с политическата дейност на ищцата, същите са рефлектирали пряко върху честта и достойнството й.Въззивният съд е отчел, че когато става въпрос за публична личност е допустимо критиката да е в по-широки граници, което следва да рефлектира върху размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди.

В първата си част последния от поставените въпроси не е правен, а фактически, което е формално основание да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение по него.Във втората част въпросът е неотносим, тъй като за да е съставомерно деянието от обективна страна е необходимо да се установи, че пострадалият е в състояние да възприеме обидните изрази и клеветническите твърдения, както и да е способен да формира съзнание и чувство за лична чест и достойнство.Начинът по който изявленията на ответницата са достигнали до знанието на насрещната страна не е част от предмета на доказване.Отделно от горното такова възражение в срока за отговор на исковата молба от ответницата не е било направено.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация - К. П. Н., направените разноски в настоящото производство, а именно сумата 1500 лв. за адвокатско възнаграждение.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение