Определение № 3728 от 07.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1819/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Я. Д., Я. Д. Я. и К. Д. Я., заедно представлявани от адв. Д. А. от АК - Х., срещу решение № 507 от 17.12.2024 г. по въззивно гр. д. № 575/2024 г. на Хасковския окръжен съд.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК, от процесуално легитимирани страни и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането й по реда на чл. 288 ГПК.

Оплакванията на касаторите са за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по смисъла на чл. 281, т.2 и 3 ГПК.

В изложение към жалбата се твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност, както и на тези по ал. 1, т. 1 и т. 3 от същата разпоредба. Уточнени и конкретизирани съобразно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, поставените въпроси, за които се твърди да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, се свеждат до:

1. Правомощията на въззивната инстанция като съд по същество на спора и изискванията за мотивираност на постановения съдебен акт по смисъла на чл. 12 и чл. 235 ГПК, а именно задължението му да формира свои собствени изводи по предмета на спора след като обсъди относимите и допустими доказателства и изложи конкретни съображения по доводите и защитните тези на страните;

2. Разпределението на доказателствената тежест между страните в спор за собственост, както и възможността съдът да се позове на надлежно оспорени частни документи, чиято доказателствена стойност не е доказана по несъмнен начин и без същите да са представени в оригинал по делото;

3. Задължението на съда да тълкува договорите съгласно чл. 20 ЗЗД;

4. Задължението на съда да обсъди противоречивите свидетелски показания и да обоснове преценката си с оглед на останалите събрани по делото доказателства;

Формулирани са и въпроси, разглеждането на които се твърди да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. За правното значение и правна стойност по иск за собственост от наследник на земеделски земи/негов наследник, на договор за доброволна делба, сключен между наследниците на земеделски земи, които се възстановяват;

2. Може ли страна по договора/негов наследник да се позовава на този договор като начало на давностно владение, при какви условия и от кой момент;

3. Има ли действие и значение такъв договор за доброволна делба преди възстановяване на правото на собственост с окончателно решение по чл. 18ж ЗСПЗЗ при наличие на решение /протокол за възстановяване на правото на собственост на наследниците;

4. Получаването на рента от друг наследник и страна по договора за делба, което е действие на управление, представлява ли пречка за наследника по този договор за делба, да се позове на придобивна давност по чл. 79 ЗС за частта от имотите, които му се дават в дял и доказва ли намерението му да свои имотите по отношение на другите наследници и техните наследници, които се възстановяват съобразно постигнатата договорка за тяхното разделяне в този договор;

5. Представлява ли договорът за делба и/или констативният нотариален акт в този случай основание за кратка придобивна давност по чл. 79 и чл. 70 ЗС;

6. Допустимо ли е съдът да основе изводите си за получаване на рента от наследник и да прави фактически и правни изводи в решението въз основа на частни документи, които са оспорени от ответника и които следва да се изключат като доказателства след като не са представени техните оригинали;

7. Налице ли е нарушение на чл. 20 ЗЗД след като съдът не е тълкувал договора съобразно действителната обща воля на страните по него и следва ли да го направи, включително при обсъждане на намерението за своене на имота от наследодателя/неговите наследници по отношение на частта от имотите, които се възлагат в техен дял, и дали този дял и дяловете на останалите наследници, които са само по 8 дка, следва да се зачете съразмерно върху земеделските земи, които са възстановени с окончателното решение по преписката? Какво е значението на договор за делба в този случай.

Ответникът по касация П. К. П., чрез пълномощник адв. М. Х. от АК - Х., оспорва жалбата като неоснователна. Претендира разноски за адвокатска защита съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 22.04.2025 г.

Като взе предвид изложеното и след като се запозна с материалите по делото Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 209 от 13.03.2024 г. по гр. д. № 2807/2022 г. на Районния съд в [населено място], с което е признато за установено по реда на чл. 124 ГПК спрямо касаторите Я. Д. Я., К. Д. Я. и М. Я. Д., че П. К. П. е собственик на 1/8 ид. част от подробно описаните в решението земеделски земи: 1. Нива от 20.624 дка в землището на [населено място], м. “Б.“, заснета с идентификатор [№]. Нива от 39.281 дка в землището на същото село, м. “ П.“, заснета с идентификатор [№]. Нива от 0.897 дка в землището на [населено място], м. „Сокак баир“, заснета с идентификатор [№] по КККР на [населено място], Област Х., и на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен издаденият в полза на ответниците констативен нотариален акт за собственост № 115 от 21.12.2015 г. на нотариус с рег. № 079 на НКРБ.

По делото е установено, че процесните имоти са възстановени с решение от 12.12.1995 г. на ОСЗ - [населено място] като част от наследството на Я. Г. М., починал на 08.11.1953 г. Ищецът П. П. и ответниците Я. и К. Я. се легитимират като негови наследници по закон - внуци, първият като син на дъщеря му К. П. /поч. 2010 г./, а другите двама като деца на сина му Д. Г. /поч. 1993 г./. Третата ответница М. Д. е конституирана като ответник в качеството ѝ на приобретател на поземлените имоти по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 127 от 19.05.2021 г.

Установено е също, че с констативен нотариален акт № 128, т.ІІ, дело № 2203 от 07.06.1996 г. всички наследници на Я. Г. М., сред които майката на ищеца К. П. и ответниците Я. и К. Я., са признати за собственици на възстановените решението на ОСЗ - Х. от 12.12.1995 г. земеделски земи.

С отговора на исковата молба ответниците са оспорили предявения против тях установителен иск за собственост. Твърдяли са, че с писмен договор от 16.03.1993 г. наследниците на Я. М. са извършили неформална делба, по силата на която трите дъщери на Я. М. - Р. Я., С. В. и К. П., са се съгласили да получат по 8 дка от земеделските имот в м. „К.“ от 12.7 дка; в м. „Б.“ от 2.4 дка и в м.„П.“ от 8.9 дка, общо 24 дка, които да си поделят поравно, а останалите имоти да останат в собственост на техния брат Д. Я. Г. - баща на ответниците Я. Я. и К. Я.. Твърдяли са, че въз основа на този договор със знанието и съгласието на останалите наследници са започнали да владеят процесните имоти за себе си и са ги придобили по давност, за което са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка от 21.12.2015 г. и през 2022 г. продали тези имоти на ответницата М. Д. с нотариален акт № 127, т.І, дело № 90/21 г.

За да отхвърли като неоснователно въведеното от ответниците възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност, въззивният съд е посочил, че имотите по договора от 16.03.1993 г., които се поставят в дял на сестрите, не съвпадат с възстановените с решението по ЗСПЗЗ, а земите, които сестрите са се съгласили да останат в собственост на техния брат Д. Я., не са индивидуализирани по площ и местности. Посочил е също, че тъй като писменият договор е съставен години преди постановяване на решението за реституция на имотите, то липсва годен обект на собственост, поради което не може да се приеме, че с него преките наследодатели на страните са си поделили имотите, останали им в наследство от общия наследодател. В подкрепа на извода си, че с договора от 1993 г. не е извършена доброволна делба, съдът е посочил, че през 1996 г. е бил издаден констативен нотариален акт за собственост, с който всички наследници на Я. М. са били признати за собственици на всички възстановени имоти.

Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява явно и несъмнено завладяване на спорните имоти от страна на ответниците Я. по начин, който да е сведен до знанието на останалите наследници. Като се е позовал на приетите по делото писмени доказателства - служебна бележка от 29.04.2022 г., издадена от ЗПК- Д. В., и ведомости за периода 1996- 2020 г., съдът е приел, че пряката наследодателка на ищеца е получавала рента за 10.378 дка наследствена земеделска земя в землището на селото, което сочи, че тя се е считала за собственик.

При тези мотиви към обжалваното решение не се констатират пороци, които да пораждат съмнение относно допустимостта на обжалваното решение. Наведеното от касаторите оплакване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е бланкетно и не съдържа конкретни доводи, които да бъдат обсъдени.

Не се констатира и поддържаното от касаторите противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК, т. 3 на ТР № 2 от 02.07.2004 г. по гр. д. № 2/2004 г. на ОСГК, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 1 от 10.11.1985 г. и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК относно правомощията на въззивната инстанция във връзка с обсъждането на събраните доказателства, защитните тези на страните и мотивирането на въззивното съдебно решение /въпрос № 1 от първата група въпроси/. Въпросът е зададен твърде общо, като не е аргументирана връзката му с мотивите на въззивния съд - не се сочи кои конкретно доказателства не са обсъдени, кои правнорелевантни факти не са преценени, по кои доводи и възражения на страната съдът не се е произнесъл, кой извод не е подкрепен с преценка на доказателства. Видно от съдържанието на обжалвания съдебен акт, въззивният съд е изложил съображения по всички събрани доказателства, като ясно и логически обосновано е формулирал становището си относно фактическите положения, които възприема за установени на тяхна база. Единственото конкретно оплакване на касаторите е свързано с позоваването от страна на съдебния състав на представени по делото писмени доказателства, които е следвало да бъдат изключени по реда на чл. 183, ал. 1 ГПК – процесуално нарушение, което не се е отразило на решаващите изводи на съда по предмета на спора и чието отстраняване не би довело до различен изход на делото. Водещите и решаващи мотиви за отхвърляне на наведеното от ответниците възражение за придобиване на имотите по давност са свързани с констатацията, че съсобствеността между ищеца и ответниците Я. произтича от наследяване, в който случай презумпцията на чл. 69 ЗС се счита за оборена, съобразно задължителните разяснения в ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК. В този случай завладяването частите на останалите и промяната в намерението имотите да се държат като съсобствени трябва да се манифестира пред тях и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани от ответника, който претендира да е придобил наследствените имоти по давност. Тези указания по приложението на материалния закон са съобразени при произнасяне на решението по спора. Въззивният съд е анализирал събраните относими доказателства и е отчел, че извън писмения договор за доброволна делба от 16.03.1993 г., по делото не е събрано нито едно друго доказателство, което да установява завладяване на полагащите се на ищеца по наследство идеални части от правото на собственост върху спорните имоти. В тази връзка е подчертано, че и събраните гласни доказателства не свидетелстват за други конкретни действия, които да установяват защитната теза на ответниците. Съдът е взел предвид и издадения по-късно спрямо неформалната делба констативен нотариален акт, в който постигнатите договорености не са отразени. Напротив, имотите, така както са били възстановени по площ и местности, са признати за съсобствени между всички наследници на общия наследодател Я. М.. В този смисъл въпроси № № 1 и 2 от първата група не обосновават предпоставки за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените под № № 4 и 6 въпроси от втората група нямат самостоятелно значение за изхода на спора, поради което не осъществяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Дори да се приеме, че пряката наследодателка на ищеца не е получавала рента за наследствената земя, това обстоятелство само по себе си не може да обоснове извод, че нейната наследствена част е придобита по давност от ответниците. Съдебната практика е константна в разбирането, че правото на собственост не се губи, ако не се упражнява, а само ако бъде придобито от друг субект или ако собственикът се откаже от него - чл. 99 ЗС. При липса на доказателства за извършени от ответниците действия, с които да са демонстрирали по отношение на останалите наследници, че отричат правата им върху процесните имоти, изключването от доказателствения материал на представените в препис служебни бележки и ведомости от ЗПК Долно В. не би довело до различен резултат по делото.

Не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса за задължението на съда да обсъди противоречивите свидетелски показания и да обоснове преценката си с оглед на останалите събрани по делото доказателства. Въззивният съд не е констатирал противоречия в показанията на двете групи свидетели, тъй като те са изложили пред съда възприятията си за различни факти и обстоятелства. Изводите на съда не са мотивирани с показанията на конкретна група свидетели за сметка на други, а са резултат от обсъждане на представените писмени доказателства / договора от 1993 г., решението на ОСЗ- Х. от 1995 г., констативния нотариален от 1996 г./.

Въпроси под № 3 от първата група и въпроси № № 1, 2, 3, 5 и 7 от втората, касаят доказателствената стойност и правното значение на представения неформален договор за делба. Същите са поставени в контекста на различни правни аспекти - едни по повод задължението за неговото тълкуване съгласно чл. 20 ЗЗД, други относно принципната възможност такъв договор да породи вещно-прехвърлително действие, съответно да послужи като основание за установяване на фактическа власт с намерение за своене на посочените в него имоти, в това число и с характер на добросъвестно владение.

Какво е правното значение на представен договор по конкретен правен спор е фактически въпрос, който решаващият съдебен състав разрешава по вътрешно убеждение след преценка и анализ на всички правнорелевантни факти и обстоятелства по делото. В случая съдът е извършил такава преценка и е посочил няколко конкретни причини, поради които не може да възприеме тезата на ответниците за извършена доброволна делба между наследниците - липсата на надлежна индивидуализация на имотите в договора от 16.03.1993 г., както и обстоятелството, че между тях и впоследствие реституираните през 1996 г. имоти в полза на наследниците не е налице идентичност / съществено се различават по площ и местонахождение/. Направен е извод, че така наречената „доброволна делба“ е нищожна поради липса на формата по чл. 35, ал. 1 ЗЗД, а също и поради това, че извършена преди възникване на обектите на собственост /преди постановяване на решението на ОСЗ- Х. за възстановяване на правото на собственост върху конкретни имоти, което има конститутивно действие/. Значението на този договор е обсъдено и във връзка с издадения през 1996 г. констативен нотариален акт за собственост на всички възстановени имоти на името на всички наследници. След този момент по делото не е установено ответниците Я. да са манифестирали по явен, недвусмислен и открит начин намерението си за завладяване на полагащите се по наследство на ищеца П. идеални части от правото на собственост върху процесните имоти. Такова намерение е обективирано най-рано с издаване на констативния нотариален акт от 21.12.2015 г., от който момент до предявяване на исковата молба през 2022 г. не е изтекъл изискуемият от закона 10-годишен придобивен давностен срок.

Въпросът представлява ли договорът за делба и/или констативният нотариален акт в този случай основание за кратка придобивна давност по чл. 79 ЗС не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно чл. 70, ал.1 ЗС, в ладелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Няма съмнение в правната доктрина и в трайно установената съдебна практика, че владението на недвижим имот, основано на договор, сключен в обикновена писмена форма, на предварителен договор или на нищожен договор, не е добросъвестно по смисъла на цитираната разпоредба. В случая този въпрос не е и от значение за изхода на спора, тъй като не е прието за доказано ответниците да са установили владение на база неформалния договор за делба от 1993 г.

С оглед на изложеното, направените от въззивния съд решаващи изводи по спора, не разкриват признаците на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. тъй като не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито се констатира явна необоснованост на решаващите изводи по предмета на спора вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника следва да се присъдят сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 511,29 евро /равностойността на изплатените 1 000 лева/.

Водим от гореизложеното съдът