Определение № 2422 от 14.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3284/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. С. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 93 от 22.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 42/2024 г. на Монтанския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 149 от 26.10.2023 г. по гр. д. № 632/2021 г. на Берковишкия районен съд, и вместо това на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признал за установено по отношение на касаторката, че С. С. Н. и В. С. Н. са собственици при равни права на основание придобивна давност на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед РД-18- 74/24.06.2008 г. на изп. директор на АГКК, находящ се в [населено място], м. „Р.“, с площ по скица 10 399 кв. м, трайно предназначение на територията земеделска, начин на трайно ползване – ливада, категория на земята – 7, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Х. С. Т. против С. С. Н. и В. С. Н. иск за делба на посочения имот. Въззивният съд е приел за установено, че страните са преки низходящи на С. Н. Н., който е починал на 20.03.2012 г. С решение № 8-27 от 23.03.1999 г. на Поземлена комисия – Вършец на наследодателя е възстановено правото на собственост върху процесния имот, който е с трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – ливада, като същият е с площ от 10 399 кв. м, като се намира до 1 км спрямо строителните граници на населеното място. С нот. акт № 388/1993 г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка, ответниците са признати за собственици по наследство и давностно владение на имот с площ от 8 дка, извън регулация, в землището на [населено място], м. „Р.“, ведно с двуетажна масивна жилищна сграда, два гаража и две стопански постройки. В заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е посочено, че процесният имот с идентификатор *** е застроен и е идентичен с имота, описан в нот. акт № 388/1993 г. За района на имота има регулационни планове от 1905 г., 1963 г. и 1973 г., като в последните два плана има информация, че имотът е извън регулацията на [населено място],[жк], и е далеч от бившия стопански двор, като липсват данни да е бил одържевен. В показанията на свидетелите Д. Й. и В. П. е посочено, че процесният имот не е внасян в ТКЗС и първоначално е бил собственост на дядото на ответниците, а в последствие на техния баща, като през 1980 г. той им позволил да си построят къща в него. След това двамата си построили гаражи, селскостопански сгради и отглеждали овце. С оглед на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че решението на поземлената комисия е нищожно, тъй като макар да е постановено в изискуемата от закона форма, в случая органът е излязъл извън своята компетентност, тъй като имотът към момента на постановяване на решението не е имал характер на земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, независимо че е бил извън регулация. Същият е застроен с жилищна сграда, селскостопански постройки и гаражи, и е използван като дворно място, поради което е запазил селищния си характер. Изпълнено е и условието да не е бил включван в ТКЗС, да не е бил причисляван към държавния поземлен фонд или да не е бил отнет от лицата, които го владеят. След като имотът към момента на постановяване на решението на ПК – Вършец е имал селищен характер, комисията не е била компетентна да постанови решение за възстановяване на собствеността, тъй като имот с такъв характер не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. С оглед на това по отношение на процесния имот забраната по чл. 86 ЗС не намира приложение, тъй като той никога не е бил държавна или общинска собственост. От свидетелските показания е установено, че имотът първоначално е владян от наследодателя С. Н., който впоследствие през 1980 г. е предал владението на синовете си С. Н. и В. Н., като им позволил да си построят къща в него. Освен къща, ответниците са построили гаражи, селскостопански сгради и са отглеждали овце в имота, от което следва, че владението им е предадено за целия имот. Двамата са упражнявали фактическа власт върху имота със съзнанието, че е техен, с оглед на което са придобили правото на собственост върху него през 1990 г. Подаденото на 17.12.1991 г. заявление от наследодателя за възстановяване на собствеността върху имота, когато той вече не е бил собственик, не прекъсва придобивната давност и не опровергава извода, че владението е предадено от него на двамата му сина. По тези съображения съдът е приел, че предявеният от ответниците по иска за делба инцидентен установителен иск е основателен, а предявеният иск за делба –неоснователен поради липса на съсобственост по отношение на процесния имот между ищцата и ответниците. Доводите на Х. Т., че съдът е следвало да даде указания за представяне на доказателства относно законността и търпимостта на сградите в процесния имот са приети за неоснователни, тъй като те не са предмет на предявения иск за делба, а съдът не може и не следва да дава указания на страните конкретно за кой имот да се предяви иск за делба, тъй като подобни указания биха нарушили принципа на диспозитивното начало, доколкото предметът и обемът на търсената защита се определя от страните. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката е посочила, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Допустимо ли е имот, за който има несъмнени данни - по документите за собственост, по решение на поземлена комисия и по данни в кадастъра към днешна дата, че същият има земеделски характер, съдът да въприема за верни твърденията на едната страна и да обсъжда превратно събраните по делото доказателства, без да изложи мотиви защо приема за верни твърденията в констативния нотариален акт на ответниците за придобиване на имота по „наследство“ и „давност“, след като е видно, че към 1993 г. общият наследодател е бил жив и същият е заявил имота за възстановяване по ЗСПЗЗ“; 2. „Съдът длъжен ли е да обсъди всички доводи, твърдения, искания, оспорвания и събрани по делото доказателства - по искане на двете страни, като в съответствие с правилата на формалната и правната логика, научните познания и съждения, следва да обоснове защо възприема за достоверни твърденията на едната страна и не възприема твърденията на другата страна, особено когато по делото са налице писмени доказателства, които сериозно разколебават и опровергават тезите и твърденията на онази страна, на която съдът е дал вяра“; 3. „Налице ли е редовност на исковата молба, когато се констатира наличието на сгради върху делбения имот, които не са включени първоначално в исковата молба, но съдът не е дал указания за включването им, нито за изследване на въпроса те законни ли са или не“. Поддържа се, че вторият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС /без да се сочи такава/, а останалите два са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата С. С. Н. и В. С. Н. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е формулиран според защитната теза на жалбоподателката и не кореспондира на приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка по делото, респ. на изложените от него съображения за уважаване на предявения инцидентен установителен иск и за отхвърляне на иска за делба, посочени по-горе, поради което не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че в случая въззивното решение е съобразено с решение № 218 от 29.09.2014 г. по гр. д. № 6670/2013 г. на ВКС, I г. о., с което е прието, че земя, която се намира извън регулационния план, не винаги има земеделски характер. Когато имоти или части от тях, застроени със жилищни или селскостопански сгради, или използвани като дворни места, са останали извън регулационния план или пък са били изключени от него по силата на ПМС 216/1961 г., е могло да запазят селищния си характер. Това е така, когато не са били включени в блок на ТКЗС, не са били причислени към държавния поземлен фонд или не са били отнети от лицата, които ги владеят. Ако ползващите ги лица са били членове на ТКЗС, те са могли да запазят собствеността върху тях в реални граници до размера и при условията определени с Примерния устав на ТКЗС. Ако собствениците на такива земи или ползващите ги лица, не са били членове на ТКЗС и земите им не са били отнети фактически, те са запазили правата си върху тях. Такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и за тях не е съществувала забраната по чл. 86 ЗС за придобиването им по давност. По отношение на следващия въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че жалбоподателката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Последният въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. В допълнение във връзка с него следва да се отбележи, че според установената съдебна практика когато предмет на делбата е поземлен имот, наличието на сгради в него няма отношение към редовността на исковата молба. Разрешаването на обуславящите изхода на спора въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като в случая от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответниците по касация направените от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,