Определение № 1724 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4504/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. С. А., Н. Т. А. и П. С. А., чрез адвокат Л. И., срещу въззивно решение № 1107 от 28.07.2022 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 432/2022 г. Касаторите излагат доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна К. К. Р., чрез адвокат В. В., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил предявения от М. С. А., Н. Т. А. и П. С. А. против К. К. Р. иск за заплащане на сума в размер на 306 800 щ.д. – главница по договор за заем, обективиран в нотариален акт № .., рег. № ... г., на осн. чл. 79 ЗЗД, както следва – до размера на 260 000 щ.д. като погасен по давност, а над този размер – като неоснователен, както и на сумата в размер на 30 680 щ.д. – неустойка по сключения договор за заем, на осн. чл. 92 ЗЗД, като погасен по давност. Възложил тежестта на съдебноделоводните разноски по делото в тежест на М. С. А., Н. Т. А. и П. С. А.. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 24.03.2008 г. С. И. А. (наследодател на касаторите) и ответникът К. К. Р. сключили помежду си договор за заем, обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 24.03.2008 г., Акт № .., том ..., дело № ... г. на Служба по вписванията – София, като А. предоставя на Р. безлихвен заем в размер на 306 800 щ. д. със срок за погасяване до 21.03.2009 г… Уговорено е връщането на заема да се осъществи на вноски, както следва: първа вноска – 11 700 щ. д., платима на 21.06.2008 г.; втора вноска – 11 700 щ. д., платима на 21.09.2008 г.; трета вноски – 11 700 щ. д., платима на 21.12.2008 г.; четвърта вноска – 271 700 щ. д., платима на 21.03.2009 г. Страните са се споразумели, че при неплащане на заемната сума към момента на изтичане на крайния срок на договора – 21.03.2008 г., заемополучателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 30 680 щ. д. За обезпечаване на договора за заем, със същия нотариален акт, трети лица са учредили в полза на заемодателя А. договорна ипотека върху свой недвижим имот – игрална зала с коктейл бар. Съдът приел за установено, че на същата дата заемодателят е предал на заемателя сума в размер на 220 000 щ.д., а на 31.03.2008 г. още 40 000 щ.д. Съдът намерил, че няма несъмнени доказателства, установяващи предаване на остатъка от сумата по писмения договор до 306 800 щ.д. В заключение, въззивната инстанция намерил, че е налице заемно правоотношение за сумата от 260 000 щ.д., която не е върната на падежите. На 11.06.2010 г. заемодателят А. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК въз основа на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, по което е образувано заповедно производство по ч. гр. д. № 27020/2010 г. на СРС. Издадена е заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 17.09.2010 г. за сумите 306 800 щ. д. главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на заявлението до окончателното плащане, както и за сумата от 30 680 щ. д. – неустойка, а още и за направените разноски в размер на 10 960 щ. д. След депозирано в срок възражение на длъжника по заповедта, на 11.05.2011 г. кредиторът А. е депозирал искова молба, с която е предявил срещу длъжника Р. иск по чл. 422 ГПК - за установяване на вземането, за което му е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист ( гр. д. № 6240/2011 г. по описа на СГС). Във връзка с повдигнат спор за допустимостта на производството и констатирана от съда поправка в датата на получаване на съобщението до взискателя, с което е уведомен за постъпилото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение, с определение от 02.09.2013 г. съдът е отделил материали, които е изпратил на СРП за извършване на проверка дали е осъществен състав на престъпление по Глава IX от НК, и е спрял производството по гр. д. № 6240/2011 г. на СГС на осн. чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК. С определение от 04.12.2017 г. производството по гр. д. № 6240/2011 г. на СГС е възобновено. С определение № 13043/29.05.2019 г. на СГС по същото дело, влязло в сила на 13.01.2020 г., производството по гр. д. № 6240/2011 г. е прекратено, като е оставен без разглеждане предявеният от А. срещу Р. иск по чл. 422 ГПК, и са обезсилени издадените по ч. гр. д. № 2720/2010 г. на СРС заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 17.09.2010 г. САС установил, също така, че въз основа на издадения в полза на А. изпълнителен лист от 17.09.2010 г. по ч. гр. д. № 27020/2010 г. на СРС е образувано изп. д. № 20097880400536, по което за събиране на вземането на взискателя е изнесен на публична продан ипотекирания недвижим имот, собственост на трети лица – ипотекарни длъжници, представляващ игрална зала с коктейл бар. С постановление за възлагане на недвижим имот, влязло в сила на 14.07.2011 г., имотът е възложен на взискателя, вместо плащане, за сумата от 309 000 лв. Впоследствие изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, с постановление от 02.04.2018 г., влязло в сила на 16.04.2018 г. Съдът установил още, че въз основа на същия изпълнителен лист по молба на ищеца на 09.05.2018 г. е образувано изпълнително дело № 20185100400974. След влизане в сила на определението за прекратяване на производството по гр. д. № 6240/2011 г. на СГС, в полза на длъжника К. Р. е издаден обратен изпълнителен лист от 20.07.2020 г. При така установеното, въззивната инстанция приела, че искът за сумата над 260 000 щ.д. е неоснователен и го отхвърлил по тези съображения до претендирания размер от 306 800 щ.д. Относно заетите 260 000 щ.д. намерил, че възможността за предявяване на искане за принудително осъществяване на вземането е погасена по давност. Посочил, че поради обезсилването на процесуалните действия по гр. д. № 6240/2011 г. на СГС (поради прекратяването му), на основание чл. 116, б. "б", предл. второ от ЗЗД, отпада с обратна сила настъпилото прекъсване на давността на 11.06.2010 г., когато ищецът А. в качеството на кредитор е депозирал пред съда заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. След обезсилване и на изпълнителния лист от 17.09.2010 г. са обезсилени и извършените въз основа на него изпълнителни действия, осъществени по изп. д. № 20097880400536 и по изпълнително дело № 20185100400974. Така, е отпаднало с обратна сила и прекъсването на давността, настъпило с всяко от извършените по тези изпълнителни дела изпълнителни действия. В резултат се счита, че давността не е прекъсвана, считано от настъпването на падежа на главното задължение на 21.03.2009 г. до предявяването на иска по настоящото дело - 23.06.2020 г. Съдът приел още, че поради прекратяването на производството по гр. д. № 6240/2011 г. на СГС, е отпаднало с обратна сила и настъпилото спиране на давността с предявяването на исковата молба на 11.05.2011 г., по аргумент от чл. 116, б. “б“ от ЗЗД. С оглед на това изчислил, че погасителната давност за вземането за връщане на заемната сума, чийто падеж е настъпил на 21.03.2009 г., е изтекла на 21.03.2014 г. По отношение на неустойката приел, че давностният срок, с който се погасява вземането за неустойка, е поначало тригодишен, считано от датата на поканата, която няма данни да е получавана от длъжника преди получаването от ответника на исковата молба, по която е образувано гр. д. № 6240/2011 г. на СГС - на 09.07.2012 г., поради което давностният срок за погасяване на неустойката е изтекъл на 09.07.2015 г. Изложил допълнителни съображения, че на основание чл. 119 ЗЗД, с погасяването на главното вземане, се погасяват и произтичащите от него акцесорни вземания, каквото е неустойката, поради което приел, че както вземането за главница, така и вземането за неустойка, произтичащи от договора за заем, сключен между страните, и инкорпориран в Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 24.03.2008 г., са погасени по давност на 21.03.2014 г. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: при връщане на исковата молба отпада ли с обратна сила спирането на давността; връщането на исковата молба следва ли да се приравнява на отхвърляне на иска по отношение на последиците на чл. 116, б “б“ ЗЗД; последиците относно прекъсването на давността при отхвърляне на иска прилагат ли се по аналогия и по отношение на спирането на давността; чл. 116, б. “б“ ЗЗД, съгласно който, ако искът не бъде уважен, давността не се смята прекъсната, прилага ли се и по отношение на спиране на давността; когато делото е спряно служебно от съда за период от почти пет години и за този период ли отпада спирането на давността при връщане на исковата молба; допустимо ли е да се заличават с обратна сила последиците (спиране на погасителната давност) от служебното спиране на делото; за времето преди да бъде прието с ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, че постановлението е загубило сила, прилага ли се спирането на давността по изпълнително дело на основание Постановление № 3/18.11.1980 г. на ВС, с което е прието, че погасителна давност не тече, докато трае изпълнителния процес относно принудителното осъществяване на вземането; в случай че ответникът не оспорва с отговора на исковата молба получаването на дадена в заем сума и документите, установяващи предоставената в заем сума, следва ли да се доказва предоставянето на сумата в заем или това обстоятелство е безспорно установено между страните; допустимо ли е в такъв случай оспорване на получената в заем сума, направено за пръв път във въззивната жалба. С изключение на последните два въпроса, за които съдебният състав приема, че има твърдение за противоречие между приетото в обжалваното решение с разрешението в решение № 281/24.01.2019 г. на ВКС по гр.д. № 657/2018 г., т.е. за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то липсва обосновка в изложението относно наличието на допълнителните условия, предвидени в чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване за другите правни въпроси. Касаторът бланкетно се е позовал на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, което несъмнено не изпълнява изискването за мотивиране на подържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Това, само по себе си, както е разяснено и в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК е причина да не се допусне касационно обжалване за разглеждане на така поставените правни въпроси, за които не са изложени съображения за наличието на допълнителните условия на хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2, 3 ГПК. Върховният касационен съд многократно се е произнасял, че бланкетното цитиране на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка. Независимо от казаното, следва да се посочи, че в случая същественото е, че съдебното производство е прекратено като недопустимо. Редовното предявяване на иск прекъсва давността и съответно води до спиране на течението й, но не безусловно и окончателно. Тези правни последици на предявяване на иска запазват действието си само, ако започналият процес завърши с влязло в сила решение, с което искът е уважен, съответно процесът завърши със съдебна спогодба. Правните последици на предявения иск предпоставят, че правото на иск съществува и е надлежно упражнено. Когато това не е така и порокът не е поправен или е непоправим, предявяването на иска създава само една привидна висящност на делото, естественият завършек на което е прекратяването му. Ненадлежното, непоправено или непоправимо искане до съда за принудително осъществяване на спорното материално право, се приравнява на бездействие на носителя на субективното право да сезира съда. С влизане в сила на определението за прекратяване се заличават с обратна сила процесуалните действия, извършени до тогава; отпадат с обратна сила и правните последици на предявяването на иска, вкл. и материалноправните, каквито са прекъсването и спирането на давността. С прекратяване на делото като недопустимо висящността отпада с обратна сила и се счита, че искът изобщо не е предявяван и поради това не е могло да настъпи прекъсване на погасителната давност; отпада и започналото спиране на давността. Правилата относно погасителната давност са с повелителен характер и не могат да се тълкуват разширително и е без значение какви са причините за продължителността на висящността на делото, което впоследствие е прекратено като недопустимо. Спирането на делото е временно преустановяване развитието на висящ исков процес, при което се забранява извършване на процесуални действия на съда и страните, насочени към решаване на спора; спират да текат всички процесуални срокове (законни и съдебни), които са започнали да текат преди спирането. Делото обаче се запазва висящо, както и значението на вече извършените процесуални действия. Те обаче, както съдът посочи по-горе, се заличават, щом делото бъде прекратено. Законосъобразността на процесуалните действия на съда, бързината, с която се е произнесъл и прочие нямат отношение към последиците от прекратяване на исковото производство, правилата относно погасителната давност и взаимоотношенията между насрещните страни по материалноправния спор. Неотносим се явява въпросът, свързан с ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и постановеното в него, че ПП на ВС № 3/1980 г. следва да се счита за загубило сила. Не е вярно оплакването, че въззивният съд неправилно приел отпадане на постановлението и за времето до обявяването на ТР №2/2015 г., защото съдебната инстанция изобщо не се е занимавала с този въпрос. Съдът изрично е развил съображения, че изпълнителният лист, издаден в заповедното производство, въз основа на който е образувано изпълнителното производство, е обезсилен, а на длъжника е издаден обратен изпълнителен лист, от което последицата е, че с обратна сила се обезсилват извършените на основание обезсиления изпълнителен лист изпълнителни действия; с обратна сила отпада и прекъсването на давността, станало с извършване на всяко обезсилено изпълнително действие. Въпроси по чл. 280 ГПК във връзка с тези съображения на апелативния съд няма. Следва, все пак, да се посочи, че хипотезата на обезсилване на изпълнителните действия по обезсиления изпълнителен лист в случая няма отношение към разгледаните в цитираните тълкувателни актове въпроси. Относно въпроса дали трябва да се доказва предоставянето на заемната сума, ако ответникът не оспорва с отговора на исковата молба получаването й, отговорът е несъмнено положителен и няма никакво колебание в съдебната практика и доктрината по тълкуване на чл. 154, ал. 1 ГПК, като и в цитирания от касатора съдебен акт не е прието нещо различно. Ищецът е този, който носи доказателствената тежест, че е дал цялата искова сума реално на ответника, както и заемното основание. Дори ответникът по иска изобщо да не вземе участие по делото и да не изрази становище по иска, това не значи, че от това му поведение следва, че твърденията по исковата молба са установени. За релевантните за спора обстоятелства съдът гради извод относно съществуване/несъществуване по вътрешно убеждение, при анализ на събраните по делото доказателства, като не е обвързан от твърденията и признанията на страните, а ги обсъжда ведно с другите доказателствени средства (признанието има обвързващо съда значение само в хипотезата на чл. 237 ГПК за постановяване на решение при признание на иска, доколкото не са налице условията по чл. 237, ал. 3 ГПК). Дори при признание на факт, съдът може, но не е длъжен да го приеме за ненуждаещ се от доказване, а веднъж приел го като безспорно установен, може да го обяви отново за спорен (решение № 74/25.07.2019 г. по гр.д. № 2999/2018 г. на IV г.о. на ВКС). Въпросът дали е допустимо за първи път във въззивното производство да се оспори получаването на заетата сума е неотносим към постановеното от съда и данните по делото. Няма признание от ответника – нито с отговора, нито по-късно, че е действително получил цялата искова сума и то, като заем, т.е. съдът е длъжен да се произнесе при анализ на събраните доказателства, доводи и възражения. Във въззивната жалба изрично има оплакване срещу приетото от първостепенния съд за размера на реално дадените от ищеца на ответника суми, т.е. налице е висящ спор и пред втора инстанция досежно тези релевантни факти. Правомощията на въззивната инстанция са на съд по съществото на спора. Оплакванията във въззивната жалба очертават рамките на въззивното производство, но не променят характера му, което значи, че въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и по вътрешно убеждение и според разпореденото в закона прави своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Така е сторил и Софийският апелативен съд. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, но сам не сочи на пороци, допуснати от въззивния съд, които биха могли да попаднат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т., предл. 3 ГПК; настоящата инстанция служебно също не установява такива. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не значи, че има допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване, а и само по себе си, подобно несъгласие не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 3, предл. 3 ГПК, нито съставлява друго, самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 25 000 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът