Определение № 22 от 12.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3498/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Т. Л. Н., Г. Н. Н. и Л. Н. Н. – с адрес в [населено място], представлявани от адв. Й. Й., адв. В. К. и адв. Л. В., против решение № 48 от 28 март 2017 г., постановено по в.гр.д. 15 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г., с което се потвърждава решение № 397 от 20 октомври 2016 г., постановено по гр.д. № 679 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2015 г., за отхвърляне исковете на Т. Л. Н. против Агенция „П.”, със седалище и адрес на управление в [населено място], за заплащане на сумата от 200000 лева обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от смъртта на съпруга й Н. Г. Н., настъпила при пътнотранспортно произшествие на 16.07.2010 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането, и 50000 лева обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди вследствие причинените й телесни увреждания и страхови изживявания при и във връзка със станалото на 16.07.2010 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва от датата на увреждането; на Т. Н. против [община] за заплащане на сумата от 200000 лева обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от смъртта на съпруга й Н. Г. Н., настъпила при пътнотранспортно произшествие на 16.07.2010 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането, и 50000 лева обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди вследствие причинените й телесни увреждания и страхови изживявания при и във връзка със станалото на 16.07.2010 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва от датата на увреждането; на Г. Н. Н. против Агенция „П.”, със седалище и адрес на управление в [населено място], за заплащане на сумата от 125000 лева обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от смъртта на баща му Н. Г. Н., настъпила при пътнотранспортно произшествие на 16.07.2010 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането, и против [община] за заплащане на сумата от 125000 лева обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от смъртта на баща му Н. Г. Н., настъпила при пътнотранспортно произшествие на 16.07.2010 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането; на Л. Н. Н. против Агенция „П.”, със седалище и адрес на управление в [населено място], за заплащане на сумата от 125000 лева обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от смъртта на баща й Н. Г. Н., настъпила при пътнотранспортно произшествие на 16.07.2010 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането, и против [община] за заплащане на сумата от 125000 лева обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от смъртта на баща й Н. Г. Н., настъпила при пътнотранспортно произшествие на 16.07.2010 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането, и в тежест на касаторите са присъдени разноски. Потвърдено е и определение от 29 ноември 2016 г. по въззивното дело, с което е оставено без уважение искането на касаторите за изменение на решението на първата инстанция в частта му за разноските. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът не е направил преценка на доказателствата, не е заявил кое от противоречивите заключения на автотехническите експертизи приема, и кои свидетелски показания кредитира. Съдът не е изложил мотиви на какво основание приема, че технически правила, разработени от страна в процеса (от 1994 г. – преди приемането на Закона за пътищата и въведените с него изисквания към лицата, стопанисващи пътя), са задължителни, а и е възприел безкритично изводите на вещото лице, което е решило правни въпроси, свързани с нормативните задължения на ответниците; не са били обсъдени разпоредбите на Закона за пътищата, Правилника за приложението му, Закона за движението по пътищата, Наредба № 1/2001 г. за организиране на движението по пътищата и нормите на БДС, в които се съдържат нормативни правила, регламентиращи задълженията на ответниците да поддържат и обезопасяват пътищата. Сочи се, че съдът отказал да допусне поискани и относими към изясняване на спора доказателства, поради погрешно тълкуване на чл. 266 ГПК. Касаторите считат, че съдът не е очертал цялостната фактическа обстановка, при която е настъпило пътното транспортно произшествие и неговия механизъм, скоростта с която пострадалият се е движел при навлизането в населеното място и в началото на критичната ситуация и възможно ли е при скорост от 45 км/ч монтирана мантинела да предпази автомобила от падане. Превратно било възприето заключение на строително техническата експертиза и обясненията на вещото лице относно предназначението на пътния банкет, който в случая е бил обрасъл с дървесна и храстова растителност, препятствала видимостта на водача, и който не е могъл поради това да се използва по предназначението му за аварийно спиране. Твърди се, че противно на съвкупността от доказателства е прието че пострадалият водач е нарушил правилата на движение и сам се е поставил в критична ситуация, а наличието на храсти и дървета не е факторът, довел до вредоносния резултат. Касаторите считат, че ако предпазната ограда – метален парапет, е била изпълнена в съответствие с техническите изисквания и е била поддържана в изправност от страна на общината, тя би спряла автомобил, който към момента на удара се е движел със скорост от 45 км/ч. Сочи се, че липсват мотиви за наличие на противоправно бездействие на лица, на които ответниците са възложители на работа. Пътят, на който е станало пътнотранспортното произшествие, е част от републиканската пътна мрежа, чието управление и стопанисване (като поддържането на пътищата е описано като осигуряване на необходимите условия за непрекъснато безопасно и удобно движение през цялата година) по силата на Закона за пътищата е възложено на Агенция „П.”, а за републиканските пътища в границите на селата, какъвто е процесният случай, агенцията организира дейностите по поддържане на платното за движение, но не е премахнато задължението на агенцията да се грижи за пътните съоръжения и принадлежности – не е монтирана пътна ограничителна система (мантинела), която да ограничава пътното платно от лявата страна по посока движението на пострадалия и да не допуска излизане от платното и падане на пътните превозни средства в дерето, което се е налагало и поради наличието на мостово съоръжение и голяма денивелация на терена в района на катастрофата; самите технически правила и нормативи, приложени към делото, съдържат изисквания за поставяне на предпазни огради, парапети за автомобили и мантинели; не е поставен предупредителен пътен знак А1 „опасен завой надясно”, или друг ограничителен знак преди десния завой, през който е преминал водачът и непосредствено след който е настъпила критичната ситуация; пътното платно е било непочистено от пясък и трева, полегнала към платното за движение, което се установявало от снимков материал. Общината от своя страна е задължена по силата на Закона за пътищата да организира изграждането, ремонтът и поддържането на подземните съоръжения, тротоарите, крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии, а в случая клони и храсти са навлезли в светлия габарит, а поставяне на мантинела в ляво на пътното платно, ако не е задължение на агенцията, то е в задължение на общината, която обаче не е изпълнила задължението си да поддържа в изправност металния парапет, разположен в края на левия тротоар по посока движението на пострадалия, поради което той се е скъсал от удара и автомобилът е паднал от височина 6 м. Твърди се още, че допускането на нарушение от наследодателя на Закона за движение по пътищата не е аргумент за отпадане на отговорността на двамата ответници, които са задължени да поддържат пътищата, пътните принадлежности и пътните съоръжения така, че да бъде гарантирана безопасността на движението, а поведението на водача може само да доведе до намаляване на отговорността на ответниците поради съпричиняване, но не и до пълното й отпадане. В частта за потвърждаване на определението на първоинстанционния съд по разноските, се твърди, че процесуалните представители на общината не са представили списък с разноски по делото, и се развиват доводи за недължимост на ДДС върху размера на възнаграждението. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на всички допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът [община], представлявана от кмета Г. Г., чрез адв. М. Я. и адв. Н. Ш., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, и излагат твърденията си за неоснователност на посочените касационни оплаквания. Ответникът Агенция „П.”, със седалище и адрес на управление в [населено място], представляван от председателя на управителния съвет Д. А., чрез юрисконсулт С. Н., в отговор на касационната жалба излага доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. В обжалваното решение по предявените искове за ангажиране на самостоятелната отговорност на ответниците за непозволено увреждане, въззивният съд взема предвид настъпилото на 16 юли 2010 г. около 14,30 ч., при сухо и слънчево време, в [населено място], общ. С., пътнотранспортно произшествие, при което наследодателят на страните е починал, а касаторката Т. Н. е получила травматични увреждания, прекратяването на досъдебно производство от прокуратурата със заключение, че виновен за произшествието е починалият водач, поради което деянието не съставлява престъпление. Цитирани са заключения на автотехнически експертизи, първата от които приема, че скоростта на автомобила в началото на критичната ситуация е била най-вероятно 95 км/ч, а в момента на удара в предпазната ограда 74,5 км/ч, и че ако автомобилът в началото на критичната ситуация се е движел със скорост от 57,8 км/ч, е щял да спре в края на спирачните следи; според втората, при навлизането в десния завой автомобилът е бил със скорост около 75 км/ч и с лявата си част автомобилът навлиза в лентата за насрещно движение; предприета е спасителна маневра (насрещно движещият се автомобил спира вдясно) със завиване на волана надясно, при което автомобилът се връща в неговата лента за движение и се насочва косо към пътния банкет, при което скоростта му е намаляла с около 10 км/ч; при критичната ситуация автомобилът е бил със скорост около 64 км/ч, и, стъпвайки на банкета, водачът е завил волана вляво, при продължавано задействане на спирачната уредба, и скоростта на автомобила е намаляла с още 20 км/ч; след прекратяване на употребата на спирачната уредба и след няколко метра движение по пътното платно и тротоара вляво, автомобилът се удря в парапета вляво по посока на неговото движение със скорост от около 45 км/ч и полита от височина 6,5 м със скорост от около 25 км/ч. Установено е, че автомобилът е намерен в покой със завит волан наляво с около 10 0. Според устните пояснения на вещото лице, удар в парапета е нямало да настъпи, ако водачът е управлявал със скорост от около 59 км/ч при настъпването на критичната ситуация, или е продължил да употребява спирачната уредба след излизането от банкета, или е завил волана надясно след излизане на пътното платно. Вещото лице сочи още, че водачът е бил встрани от храстовата растителност, на границата на платното за движение и банкета и е имал видимост, а, ако храстите са оказали влияние да се върне на платното, това е била инстинктивна реакция. Това заключение не е оспорено от страните, с изключение на оспореното от ищците, че лекият автомобил е навлязъл в насрещната лена за движение. Съдебно строителната експертиза сочи разпоредби на Наредба № 1/26.05.2000 г. и Наредба № 2/29.06.2004 г., регламентиращи проектирането на пътища и определящи мястото на предпазни съоръжения в рамките на габарита на пътя, според които няма изисквания за обезопасяване на опасни места с предпазни огради по републиканските пътища; според действащите „Технически правила за приложение на стоманени предпазни огради по републиканските пътища” от 1994 г., специални предпазни огради се поставят на мостови съоръжения, изградени на пътища с допустима скорост на движение, по-голяма от 50 км/ч, а при скорост на движение по-малка от 50 км/ч се поставя парапет за пешеходци; ако на мястото на пътното транспортно произшествие е била монтирана стоманена предпазна ограда с повишена способност на задържане при скорост на движение по-малка от 100 км/ч, автомобилът би бил задържан на пътя; наличният парапет, дори и да е бил в добро състояние и добре поддържан, не би могъл да задържи автомобила на пътното платно. По спорния въпрос дали служители при всеки ответник са проявили бездействие при изпълнение на конкретни служебни задължения и дали това бездействие е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, въззивният съд приема, че дейностите по поддържането на републиканските пътища се осъществяват от ответната агенция, което включва осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, на агенцията и общините е възложено съвместно по взаимна договореност да поддържат републиканските пътища в границите на урбанизираните територии, а на общините е възложено поддържането на тротоарите, металните огради по мостови съоръжения и крайпътното озеленяване на републиканските пътища в урбанизираните територии. Възприето е заключението на повторната автотехническа експертиза (според която водачът е навлязъл в остър десен завой с превишена скорост от 75 км/ч при разрешена в населеното място от 50 км/ч), оспорена от ищците само за извода, че процесният автомобил бил навлязъл в насрещната лента за движение, но оспореният факт е установен от приложените огледен протокол и изготвена скица за пътното транспортно произшествие и допълнителните пояснения на вещото лице в публичното съдебно заседание. Съдът е преценил, че пострадалият водач сам се е поставил в критичната ситуация да попадне с десните колела на автомобила върху затревения банкет, и последвалото го поведение е пряко свързано с излизането от тази критична ситуация чрез завиване на волана вляво и употребата на спирачна уредба. За неустановено е прието твърдението на ищците, че след излизането от завоя на прав участък занасянето на автомобила вдясно е в резултат от наличието на пясък, пръст и неокосена трева в края на пътното платно, тъй като свидетелските показания не установяват пясък по правия участък, неокосена трева не се установява от снимковия материал на досъдебното производство, а и траекторията на автомобила върху банкета е правилна и липсва занасяне, поради което е счетено, че не е установено неизпълнение по поддържането на пътното платно и банкета. Отречено е също неподдържани корони на дърветата и храсти да са ограничили видимостта на пострадалия водач и наличието на храсти не е факторът, довел до попадане в критичната ситуация, при която водачът, след завръщане на пътното платно, е преустановил употребата на спирачки и не е завил волана надясно. Отречено е непоставянето на предупредителен пътен знак А1 „опасен завой надясно”, да е първопричина за произшествието, доколкото завоят е в чертите на населеното място, и завоят не е опасен с максимално предвидената скорост от 50 км/ч, а и пътният участък според свидетелските показания е бил познат на пострадалия. Съобразено е заключението на строително техническата експертиза, че в района на произшествието не е било задължително монтирането на мантинели, като заключението е поискано от ищците, които са поставили задача вещото лице да съобрази техническите правила и изисквания. По отношение на парапета е кредитиран изводът, че дори и да е бил добре поддържан и в добро състояние, е нямало да задържи автомобила на платното и да не допусне падането му в дерето. В заключение е счетено, че по делото не е доказано противоправно бездействие на длъжностни лица при двамата ответници, във връзка с техни задължения, регламентирани в нормативни актове и технически правила, което да е в пряка и причинна връзка с процесното пътно транспортно произшествие. Вината за него е счетена да е изцяло на пострадалия водач, нарушил правилата на чл. 20, чл. 21, ал. 1, чл. 35, ал. 1 ЗДвП и чл. 73, ал. 1 ППЗДвП. Отречено е към деня на инцидента ответниците да имат задължение за управление на безопасността на пътната инфраструктура, тъй като подобно изискване е въведено с чл. 36б ЗП в изменението му от 2011 г., а и за конкретния пътен участък то не е задължително, съгласно ал. 3 на сочения текст. По разноските е прието, че заплатеното от общината адвокатско възнаграждение е изплатено на надлежно упълномощено да я представлява лице, приложен е списък на разноските, а ищците не са упражнили правото си по чл. 78, ал. 5 ГПК в срок. За правилно е прието върху възнаграждението да се начислява ДДС, което е предвидено в § 2а ДР на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията към изплащането на възнаграждението. К. съд приема, че посочените от касаторите правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Първата група въпроси е: налице ли е противоправно бездействие на лица, на които собствениците и стопаните на пътя са възложители на работа, когато тези лица не са изпълнили общите нормативни задължения на Закона за пътищата и Закона за движение по пътищата да осигурят условия за бързо, безопасно и сигурно придвижване по пътищата и да поддържат същите в изправно състояние; какъв характер имат приетите от Агенция „Пътна инфраструктура” и Главно управление на пътищата технически правила и изисквания за поддържане и обезопасяване на пътищата – нормативен или вътрешноведомствен; тези правила и изисквания, приети от юридическото лице, стопанисващо пътя, в състояние ли са да подменят или занижат изискванията на закона за поддържане на пътищата по начин, който да осигури условия за безопасно и сигурно придвижване и да доведат до отпадане на отговорността му. В първата част на въпроса е ясен положителният отговор в случай, че е прието съответните лица да не са изпълнили съответните законови изисквания за осигуряване на бързо, безопасно и сигурно придвижване по пътищата и да ги поддържат в изправно състояние, но подобни обстоятелства са изцяло отречени в обжалваното решение. Приетите от агенцията и от Главното управление на пътищата технически правила и изисквания за поддържане и обезопасяване на пътищата не са станали самостоятелно основание за приемане, че задълженията на ответниците са изпълнени, за да може да е обуславящ за спора характерът на съответните правила. В делото липсва заключение, че тези технически правила и изисквания са подменили или изменили законовите изисквания за поддържане на пътищата, но е прието, че липсва установено от ищците поведение на служители на ответниците, което да е в пряка и причинна връзка с настъпилото произшествие, и този извод е съчетан със заключението, че причина за настъпилия инцидент е единствено поведението на водача на лекия автомобил. От друга страна, цитираната от касаторите съдебна практика е постановена при други факти: в решение по гр.д. № 1556/2010 г. на районния съд в [населено място] настъпилото пътно транспортно произшествие е станало на заледен участък, и в тази връзка е посочено занижаването на изискванията за поддържане на пътищата от страна на агенцията; в решение № 222 по гр.д. № 87/2015 г. на окръжния съд в [населено място], пътното транспортно произшествие е станало на заледен и неопесъчен участък на пътното платно, поради което е прието неизпълнение на задълженията на агенцията по чл. 29 и 30 ЗП; в решение № 1743 по гр.д. № 2453/2012г. на окръжния съд в [населено място] също произшествието е настъпило на заледен и неопесъчен участък от пътя, и е коментирано, че дори и ответната агенция да създава вътрешни свои правила, свързани с превантивното опесъчаване на пътищата и по този начин да се предотвратява заледяване, не би могло да се снеме отговорността й за изпълнение на вменените от закона задължения по поддържане на републиканските пътища; в решение № 56 по в.гр.д. № 82/2012 г. на окръжния съд в [населено място] произшествието е настъпило поради непредвидимо препятствие, необозначено със знак или по друг начин, нито е обезопасено с мантинела или друго съоръжение; в решение № 574 по гр.д. № 775/2015 г. по описа на окръжния съд в [населено място] пътното произшествие е станало извън населено място, при дъждовно време и при липса на предпазна ограда за автомобили, а само за пешеходци; в решение по гр.д. № 17/2011 г., на районния съд в [населено място] произшествието е с велосипед, попаднал в необозначен водосток на завой на изход на селище, и се цитира одобрен от Главното управление на пътищата типов проект от 1973 г. за обезопасяване на опасните пътни участъци; в решение № 1023 по гр.д. № 1124/2015г. на окръжния съд в [населено място] инцидентът е настъпил вследствие на неотсичане на тополово насаждение в етап на силно увреждане до начална степен на окончателна деградация, поради което е прието действията на агенцията за обезопасяване на пътния участък чрез отрязване на дървета за недостатъчни, тъй като е било необходимо всички дървета да бъдат отрязани, тъй като са били опасни за пътя. Определение № 483 по т.д. № 1018/2009 г., ІІ т.о., ВКС, е постановено в процедурата по чл. 288 ГПК, в която съдебният спор не се разрешава по същество, поради което този акт не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК (сравни разясненията в т. 1 на ТР № 2/2010 г., ОСГТК). Видно е, че поставените от касаторите въпроси се обосновават с изводи в посочените съдебни актове, които са извадени от казуалния им контекст, поради което и само заради това не се обосновава поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. На второ място се пита преразказването на съдържанието на доказателствата по делото, без да се извърши анализ на същите и без да се посочат фактическите и правни изводи на съда, представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила; допустимо ли е съдът да основава решението си по въпроси, свързани с дължимото, съобразно нормативните актове, поведение на лицата, стопанисващи пътя, само на заключението на техническа експертиза, по която вещото лице е тълкувало нормативни и вътрешноведомствени актове, без да направи собствена преценка и да изложи собствени мотиви дали поведението на лицата е противоправно или не. Противно на твърдението на касаторите, макар да е вярно, че съдът подробно е пресъздал в мотивите си съдържанието на доказателствата по делото, не липсват негови собствени, при все че лаконични, изводи по доказателствата и по тълкуване на приложимите правни норми. Ето защо изначално невярно е, че не е извършен анализ на доказателствата и не са дадени съответните изводи – съдът е изложил каква е фактическата обстановка и какви са причините и механизма за настъпване на пътно транспортното произшествие. Не може да се приеме в тази връзка, че е осъществено твърдяното съществено процесуално нарушение, поради което въпросът не е обуславящ изхода на спора, а сочената съдебна практика на ВКС (решение № 193 по гр.д. № 2241/2016 г., І г.о., и решение № 193 по гр.д. № 5685/2013 г., ІІІ г.о., а по отношение на сочените определение № 42 по гр.д. № 5961/2015 г., ІІІ г.о., определение № 604 по гр.д. № 26/2010 г., ІІІ г.о., определение № 809 по т.д. № 3208/2014 г., І т.о., важи и изложеното п-горе за актовете, постановени в процедурата по чл. 288 ГПК), не следва да бъде съобразявана. Въпросът при наличието на данни за противоправно поведение на пострадалия водач на моторно превозно средство отпада ли изцяло отговорността на лицата, стопанисващи пътя, за тяхното противоправно бездействие за обезопасяването и поддържането му или при отчитане на съпричиняването на увредения, те отговарят за вредоносния резултат, за който са допринесли, не е обусловил изхода на спора, тъй като подобно заключение не е правено. Съдът е извел самостоятелно заключение, че липсва противоправно поведение на лицата, стопанисващи пътя. Тяхна отговорност не е поставяна в зависимост от наличието на противоправно поведение у пострадалия водач. Така не е допуснато противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, изразена в решение № 96 по т.д. № 2462/2014 г., ІІ т.о., а определение № 1150 по гр.д. № 1319/2010 г., ІІІ г.о., ВКС, е постановено в процедурата по чл. 288 ГПК. Касаторите твърдят, че от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е въпросът следва ли да се приеме, че задължението на лицата, стопанисващи пътищата, да поддържат същите за осигуряване на безопасно и сигурно движение, възниква едва с приемането на нормата на чл. 36б от Закона за движението по пътищата – ДВ бр. 39/2011 г. И този въпрос не е обусловил изхода на спора. Това е така, защото е ясно, че съдът е имал предвид конкретното съдържание на чл. 36б, ал. 1 относно включените задължителни процедури по оценка на въздействието върху пътната безопасност, одит за пътна безопасност, управление на безопасността на пътната мрежа и периодични инспекции за безопасност, възлагани или извършвани от агенцията. Не е отречено задължението на ответниците изобщо да осигуряват безопасно и сигурно придвижване на ползвателите на пътя. Накрая се пита представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила отказът на съда да приеме изготвени от страната снимки на местопроизшествието, от които е видно състоянието на пътя и банкета, както и да допусне фототехническа експертиза на веществени доказателства, която да установи автентични ли са снимките, с мотива, че тези доказателства са неотносими; преклудирана ли е възможността на страната да сочи с въззивната жалба нови доказателства, целящи да опровергаят изводите на първоинстанционния съд, направени в решението му по въпроси, които не са въведени с исковата молба, респ. с отговора на ответниците. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с разрешението, дадено от ВКС в решение № 136 по гр.д. № 602/2010 г., ІV г.о., и противоречиво разрешаван спрямо решение № 5575 по гр.д. № 2607/2011 г. на Софийския градски съд (сочените определение № 262 по гр.д. № 7062/2014 г., ІІІ г.о., и определение № 368 по гр.д. № 1447/2010 г., ІІІ г.о., и двете на ВКС, са постановени в процедурата по чл. 288 ГПК). В решението на ВКС е даден положителен отговор на въпроса за доказателствената стойност на видеозапис при установяване на нарушение на трудовата дисциплина, и по същество е счетено, че отказът на съда да го приеме е сторен при съществено нарушение на процесуалните правила. В случая не се твърди снимките на местопроизшествието да са неприети поради заключение, че те нямат доказателствена стойност за спора, нито пък че такова заключение е сторено от съда по отношение на исканата фототехническа експертиза. В посоченото решение на въззивен съд също е прието, че снимките са веществени доказателства, които са допустими в гражданския процес. Ето защо изрично поддържаните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК по първата част на въпроса, не се обосновават. Явно е, че по втората част на въпроса сочената съдебна практика не дава разрешение. На настоящия съдебен състав е служебно известна многобройна и непротиворечива практика по приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК, но доказателства за наличието на такава не се сочат от страната. Освен това въпросът е поставен предвид стореното във въззивната жалба искане за допускане на заключение на вещо лице психолог, което да обяснени от психологическа гледна точка поведението на водача по време на произшествието, като се подчертава, че доказателственото искане не е правено пред първата инстанция, но не е преклудирано, защото се цели оборване заключението на първоинстанционния съд, че едниствена причина водачът да напусне банкета и да излезе отново на пътното платно е естественото му желание да се върне на пътя. Посочено е още, че този извод съдът е направил въз основа обясненията на вещото лице от автотехническата експертиза, което няма компетентност да прави психологически анази на поведението на водача. От самото изявление на касаторите във въззивната им жалба е видно, че искането за допускане на съответната експертиза е могло да бъде направено още пред първоинстанционния съд. Пропускът искането да бъде сторено своевременно не води до заключение, че възприемането на този извод от страна на съда, може да стане повод за прилагане на правилото на чл. 266, ал. 3 ГПК. В касационната жалба се сочат и доводи за неправилността на решението на въззивния съд в частта му за потвърждаване на определение на първата инстанция по чл. 248 ГПК. Правен въпрос по даденото от въззивния съд разрешение обаче не се поставя, което, съобразно разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, прави невъзможно допускането на касационното обжалване по тази част от решението на въззивния съд. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС,