Определение № 5282 от 18.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2780/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Б. Т. и М. Т. Р., подадена чрез процесуален представител адв. З. Т. против решение № 1926/28.03.2025г., постановено по в.гр.д. № 996/2024г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 20107286/02.11.2023г. постановено по гр.д. № 75491/2019г. по описа на Районен съд – София, с което на основание чл. 362, ал. 2 от ГПК е отхвърлено искането на Д. Б. Т. и М. Т. Р. за обезсилване на решение № 20043402 от 20.06.2022г., с което на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД вр. чл. 362, ал. 1 от ГПК е обявен за окончателен сключеният на 12.11.2018г. между Г. Й. Т. с ЕГН [ЕГН], като купувач и М. Т. Т. с ЕГН [ЕГН], като продавач, починала на 26.12.2018г. и оставила за свои наследници по закон ответниците Д. Б. Т. с ЕГН [ЕГН] и Т. Г. Т. с ЕГН [ЕГН], починал на 03.10.2020г. в хода на делото в лицето на правоприемника му по закон – М. Т. Р. с ЕГН [ЕГН], предварителен договор за покупко – продажба на 4/6 ид.ч. от Апартамент № 9, находящ се в [населено място],[жк], [улица], вх. А, ет. 3, заедно с таванско помещение № 10, с полезна площ от 13.82 кв.м., представляващ имот с ид. ................................... при продажна цена в размер на 16666.67 лева, от която е заплатена сумата в размер на 8000 лева, при условие, че Г. Й. Т. заплати на правоприемниците на продавача остатъка от продажната цена в размер на 8666.67 лева, съставляваща цена на имота. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявеният иск да бъде уважен. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е направил грешни изчисления и незаконосъобразно е приложил правилото на чл. 60, ал. 5 от ГПК, вместо това на чл. 60, ал. 4 от ГПК, вследствие на което продължил двуседмичния законен срок с четири календарни дни. Съжденията на съда в този смисъл противоречат на чл. 60, ал. 4 от ГПК и на чл. 296, ал. 1, т. 1 от ГПК. Изводът, че изпращането на дължимата сума с пощенски превод, преди изтичане на срока за изпълнение на парично задължение представлява предложено от длъжника точно изпълнение на задължението по отношение на ответник, който не пребивава трайно на посочения адрес счита, че е в разрез с приложимия закон – чл. 68, б. „а“ от ЗЗД. Наред с това заявява, че въззивният съд не се е произнесъл по поддържания във въззивната жалба довод за недобросъвестност на длъжника при изпълнение на задължението си да заплати в срок остатъка от покупната цена. В нарушение на принципите на равенство на страните по чл. 9 от ГПК и за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, необосновано и неправилно е потвърдил първоинстанционното решение. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Г. Й. Т., чрез процесуален представител адв. В. М., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищци по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд, за да постанови решението си е приел за установени следните факти: с решение № 20043402/20.06.2022г. по гр.д. № 75491/2019г. по описа на СРС, е обявен за окончателен сключеният на 12.11.2018г. между Г. Й. Т. и М. Т. Т. предварителен договор за покупко-продажба на 4/6 ид.ч. от апартамент № 9, находящ се в [населено място], представляващ имот с ид. № ....................................., при покупко-продажна цена в размер на 16 666.67 лв., от която е заплатена сумата в размер на 8000 лв., при условие че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението купувачът заплати на продавача остатъка от продажната цена в размер на сумата от 8666.67 лв., съставляваща цена на имота – на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Продавачът М. Т. Т. е починала на 26.12.2018г. и оставила за свои законни наследници Д. Б. Т. и Т. Г. Т., който е починал в хода на производството и бил заместен от законния си наследник – М. Т. Р.. Решението е влязло в сила на 05.08.2022г., предвид което съгласно чл. 60, ал. 5 от ГПК срокът за заплащане на остатъка от продажната цена е започнал да тече на 06.08.2022г. и е изтекъл на 22.08.2022г. – първият присъствен ден, следващ 20.08.2022г. С молба с вх. № 25059490/24.08.2022г., изпратена чрез куриер на 18.08.2022г., процесуалният представител на ищеца – адв. Ц. П., е отправила искане за продължаване на срока за заплащане на остатъка от продажната цена, тъй като поради летния сезон и почивките през него няма връзка с клиента си, за да организира заплащането на сумата. С молба с вх. № 25059866/26.08.2022г. ответниците са направили искане за обезсилване на решението. С разпореждане от 07.10.2022г. съдът е указал на ищеца в едноседмичен срок от съобщението да обоснове и представи доказателства за неотложните причини, поради които не е бил в състояние да изпълни насрещното си задължение. В молба с вх. № 25069954/25.10.2022г. адв. П. е посочила, че в началото на месец август близките на доверителя й са били болни и след няколко дни той също не се е почувствал добре. След направен бърз тест, за който е представила снимка към молбата, се установило, че Г. Т. е болен от Covid-19, поради което същият се е самоизолирал за период от две седмици. Адв. П. заявила, че по тази причина не е успяла да се свърже с доверителя си в този период и съответно не е било възможно да бъде заплатена сумата по решението. Изразила е становище за неоснователност на искането на ответниците за обезсилване на решението. Отправила е искане до съда да задължи ответниците да посочат банкови сметки, по които желаят да им бъдат преведени дължимите суми. С определение № 20074213/12.01.2023г. СРС е оставил без уважение искането на ищеца за продължаване на срока за изпълнение на решението, като е посочил, че определението подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС. Срещу така постановеното определение е постъпила частна жалба от ищеца Г. Й. Т., във връзка с която е било образувано в.ч.гр.д. № 3002/2023г. по описа на СГС. С отговора на частната жалба ответниците представили служебна бележка в уверение на това, че Д. Б. Т. е титуляр на банкова сметка с IBAN [банкова сметка]. С определение № 5501/03.05.2023г. СГС е отменил обжалваното определение и е продължил с две седмици срока за изпълнение на задължението на купувача Г. Т.. В определението си съдът е посочил данни за банкова сметка с титуляр Д. Б. Т., съгласно представената по делото служебна бележка. По делото е постъпила молба с вх. № 25022140/29.05.2023г. от ответниците Д. Т. и М. Р. с повторно искане за обезсилване на решението, от която съдът е изпратил препис на ищеца Г. Т. за становище. Ищецът е получил препис от молбата на 23.06.2023г., като на същата дата е депозирал молба с вх. № 25026017, в която посочил, че на 23.06.2023г. е бил уведомен за определение № 5501/03.05.2023г. на СГС и в изпълнение на същото представя доказателства, че е превел дължимите по делото суми. Към молбата си представил пощенски запис от 23.06.2023г. за сумата от 4333.34 лв. с получател М. Т. Р. до адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] и преводно нареждане от 23.06.2023г. за сумата от 4333.34 лв. с получател Д. Б. Т., като и в двата документа като основание е посочен номерът на делото. С решение от 02.11.2023г. СРС се е произнесъл по искането на ответниците за обезсилване на решение № 20043402/20.06.2022г., като е оставил същото без уважение. С молба с вх. № 25041345/17.11.2023г. ищецът е отправил искане до съда да задължи ответницата М. Р. да предостави банкова сметка, по която да й бъде преведена дължимата сума, а в условията на алтернативност е поискал да му бъде издадено съдебно удостоверение, по силата на което да открие банкова сметка на името на М. Т. Р. в някоя от лицензираните в Република България банки, които е изброил в молбата. Като причина за отправените искания ищецът е посочил липсата на предоставена от ответницата Р. банкова сметка по делото и върнатите като неполучени два пощенски записа до нея, за което са представени доказателства към молбата. От справка „НБД“ /л. 51 СРС/ приел за установено, че М. Т. Р. има регистриран постоянен и настоящ адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. В първоинстанционното и въззивното производство М. Т. Р. се представлява от адв. З. Т. с пълномощно, съгласно което адв. Т. разполага с представителна власт да осъществява процесуално представителство по делото, като липсва клауза, която да предоставя право на адв. Т. да получава от името на М. Р. суми във връзка с постановеното решение. В проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд адв. Т. представила декларация от името на М. Т. Р., заверена от завеждащия „Консулската служба“ при Генералното консулство на Република България в [населено място]. В декларацията М. Р. заявила, че наличната по делото банкова сметка на името на Д. Т. е била открита с нейно съгласие и с цел получаване на остатъка от продажната цена по делото. При тези факти от правна страна въззивният съд съобразил, че на основание на чл. 362, ал. 1 от ГПК СРС е постановил решение по гр.д. № 75491/2019г., което замества окончателния договор, при условие ищецът – купувач да изпълни задължението си в двуседмичен срок от влизането в сила на решението. Съгласно чл. 362, ал. 2 ГПК, ако в посочения срок ищецът не изпълни задължението си, първоинстанционният съд по искане на ответника обезсилва решението. Приел, че в случая предпоставките за обезсилване на решението по чл. 362, ал. 2 ГПК не са налице доколкото процесуалният представител на ищеца е депозирал молба за продължаване на законоустановения двуседмичен срок за изпълнение на решението, която е била изпратена, преди да изтече срокът; изложените в молбата причини са били уважителни и първоинстанционният съд е следвало да уважи искането за продължаване на срока – както невъзможността на адвоката да се свърже с клиента си, така и представените впоследствие доказателства за наличие на здравословна причина, която е породила невъзможността за осъществяване на контакт между процесуалния представител и неговия доверител посочил, че съставляват основание за продължаване на срока; с оглед осъществения въззивен контрол по въпроса за предпоставките за продължаване на срока, приел, че следва да зачете резултата от него, като съобрази, че с определение № 5501/03.05.2023г. по в.ч.гр.д. № 3002/2023г. по описа на СГС срокът за изпълнение на решението е бил продължен за ищеца с две седмици; приел, че определеният от въззивния съд нов срок в производството по чл. 63 от ГПК за изпълнение на решението с две седмици, без да съобрази, че от изтичането на първоначалния срок е изминал значителен период от време е бил неподходящ, поради което се е стигнало до ситуация, в която към момента на постановяване на въззивното определение вече е бил изтекъл предоставеният от него срок за изпълнение. По тези съображения приел, че продълженият срок е започнал да тече от узнаването на заинтересованата страна, а именно – от 23.06.2023г., когато ищецът е получил препис от искането на ответниците за обезсилване на решението, и е изтекъл на 10.07.2023г. /първият присъствен ден след 08.07.2023г./. От представените писмени доказателства приел, че в този срок за изпълнение половината от дължимия остатък от продажната цена е заплатен по банкова сметка на ответницата Д. Б. Т.. Между страните приел, че няма спор относно изпълнението на задължението за другата половина от сумата в полза на ответницата М. Т. Р.. Доколкото става въпрос за изпълнение на парично задължение, което произтича от съдебно решение и съответно липсва уговорено местоизпълнение, изтъкнал, че следва да се приложи правилото на чл. 68, б. „а“ от ЗЗД, съгласно което изпълнението трябва да се извърши в местожителството на кредитора по време на изпълнение на задължението. От систематичното и историческо тълкуване на разпоредбите на чл. 93, ал. 1 и чл. 94, ал. 1 от ЗГР извел извод, че местожителството съответства на постоянния адрес на лицето. В случая постоянният и настоящият адрес на кредитора – ответницата Р. посочил, че съвпадат и се намират в [населено място], [жк], [жилищен адрес]. На този адрес в рамките на продължения срок ищецът Т. е изпратил превод на дължимата половина от сумата чрез пощенски запис. С оглед постоянното й пребиваване в чужбина обаче отбелязал, че М. Р. е следвало да представи данни за банкова сметка, по която желае да й бъде заплатена сумата, или да упълномощи лице, което да получи сумата от нейно име. Съобразил, че ищецът своевременно е поискал съдействие от ответниците, като е отправил молби до тях чрез съда за предоставяне на банкови сметки, по които да преведе дължимите суми, но такава е била посочена единствено за ответницата Т.. Отбелязал, че по делото липсва изявление от страна на ответницата Р., че е съгласна да получи своя дял от дължимата сума по сметката на другата ответница – Д. Т., нито е налице упълномощаване в полза на последната или в полза на процесуалния представител на ответниците за получаване на сумата. Такова изявление приел, че е направено едва с депозирането на декларация от М. Р. в проведеното открито заседание пред въззивния съд. Съобразил, че съгласно чл. 75, ал. 1 от ЗЗД изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице, като в противен случай то е действително само ако кредиторът го е потвърдил или се е възползвал от него. Направил поради това извод, че към момента на изпълнение на задължението ищецът не е разполагал с възможност да плати валидно цялата сума по банковата сметка на Д. Т.. При липсата на друг възможен способ за изпълнение на задължението намерил, че изпращането на дължимата парична сума с пощенски превод преди изтичане на срока за изпълнение на паричното задължение представлява предложено от длъжника точно изпълнение на задължението. Като не е посочила банкова сметка, по която да й бъде преведена сумата, респ. не е упълномощила лице, което да получи по друг начин изпълнение на задължението от нейно име, посочил, че М. Р. не е дала необходимото съдействие за изпълнение на паричното задължение, поради което съгласно чл. 95 от ЗЗД е изпаднала в забава. А ако кредиторът е в забава, длъжникът се освобождава от последиците на собствената си забава /чл. 96, ал. 1 от ЗЗД/. Една от последиците на неизпълнението на длъжника е правото на кредитора да развали договора, което в настоящия частен случай е правото на кредитора да иска обезсилване на съдебното решение за обявяване на предварителния договор за окончателен на основание чл. 362, ал. 2 от ГПК. С изпадането на кредитора в забава обосновал, че тази негова възможност отпада. Взел е предвид, че след два неуспешни опита да плати чрез пощенски запис неплатения остатък от сумата длъжникът е поискал от съда издаването на съдебно удостоверение, което да му послужи за откриване на банкова сметка на името на кредитора. С оглед тези усилия на ищеца-купувач да изпълни точно и своевременно задължението си за плащане на остатъка от продажната цена, въззивният съд обобщил, че не са налице основания за обезсилване на решението, с което предварителният договор е обявен за окончателен. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт. Касаторите Д. Т. и М. Р. обосновават наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК поставяйки, следните правни въпроси: 1/ Приложимо ли е правилото за изчисляване на срокове, определени в седмици съгласно чл. 60, ал. 4 от ГПК вр. чл. 296, ал. 1, т. 1 от ГПК да се изчисляват от деня, следващ деня на изтичане на срока? 2/ Счита ли се, че парично задължение на длъжника е изпълнено точно, при изпращане на дължимата сума до адреса на кредитор по чл. 68, б „а“ от ЗЗД чрез пощенски запис, независимо, че длъжникът е предварително уведомен, че кредиторът постоянно пребивава в чужбина /привидност на плащанията/? 3/ Добросъвестен ли е длъжник, който не е изпълнил задължението си при условие, че кредиторът недвусмислено е показал с действията си, че приема изпълнението на задължението му на трето лице, съгласно чл. 75, ал. 2 от ЗЗД?; По първия въпрос касаторите се позовават на противоречие с практиката на ВКС, а именно: решение № 188/20.06.2013г. по гр.д. № 25/2013г., III ГО; решение № 258/27.09.2012г. по гр.д. № 207/2012г., III ГО; решение № 204/08.04.2025г. по гр.д. № 1632/2024г., IV ГО. По втория въпрос се твърди противоречие с решение № 155/03.01.2018г. по гр.д. № 4844/2016г., III ГО, а по третия въпрос – с решение № 82/11.02.2025г. по гр.д. № 931/2024г., III ГО; решение № 114/17.01.2012г. по т.д. № 839/2010г., I ТО и решение № 311/28.10.2014г. по гр.д. № 2012/2014г., IV ГО. Касаторите се позовават и на недопустимост на въззивното решение с доводи, че след като е проследил развитието на процеса, въззивният съд не е констатирал, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по искане по чл. 63, ал. 1 от ГПК, а вместо това е провел процедура по чл. 64 от ГПК, без такава да е поискана и без да е взел становището на другата страна по реда на чл. 66 от ГПК. С това въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по решение № 592/17.10.2024г. по гр.д. № 4716/2023г., IV ГО. 4/ Приложими ли са за въззивната инстанция, при предвиденото в разпоредбата на чл. 269 от ГПК – същият да е ограничен от посоченото в жалбата, принципите за служебно начало и за установяване на истината? По този въпрос се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както се цитира и практика на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: При служебно извършената проверка, касационната инстанция не установи основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК – няма вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Поставеният в изложението първи въпрос е относим към развития в касационната жалба довод за грешно изчисление на двуседмичния законен срок по чл. 362, ал. 2 от ГПК от въззивния съд и се свежда до това как се изчислява крайният срок по чл. 60, ал. 4 от ГПК, който се брои по седмици. Съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 4 от ГПК срокът, който се брои по седмици, изтича в съответния ден на последната седмица. Така ако фактът, който поставя началото на срока се е осъществил в петък, то срокът ще изтече в петък, на последната седмица от срока – до края на деня или до приключване на работното време. Правилото на чл. 64, ал. 5 от ГПК в този случай не намира приложение, тъй като то се отнася до изчисляването на сроковете, когато същите се броят по дни, поради което не е приложим за случаите, когато те се изчисляват по години, месеци или седмици. В този смисъл са и правилата на чл. 72, ал. 1 от ЗЗД, а правилата за изчисляването на срокове са еднакви за всички правоотношения. В обжалваното решение въззивният съд е разгледал въпроса за началото и края на двуседмичния срок по чл. 362, ал. 2 от ГПК в противоречие с така приетото в практиката на ВКС, но не решението по него е обусловило крайната решаваща правна воля на съда и резултата по делото. Ето защо въпросът няма обуславящо значение за решението на съда и по него не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, обуславящо приложно поле на касационното обжалване. Вторият въпрос, уточнен и прецизиран от настоящата инстанция е: точно ли е изпълнението на парично задължение по смисъла на чл. 68, б „а“ от ЗЗД наредено от длъжника чрез пощенски превод на постоянния адрес на кредитора, когато към момента на плащането кредиторът постоянно пребивава в чужбина и длъжникът знае това? Решаващата правна воля на въззивния съд обусловила и изхода от делото е, че е точно предложено от длъжника изпълнение на парично задължение изпращането на дължимата парична сума с пощенски превод на постоянния адрес на ответницата М. Р., която в отговора на исковата молба е заявила, че е напуснала Република България и пребивава постоянно в чужбина от 24.12.2014г., преди изтичане на продължения срок по чл. 362, ал. 2 от ГПК за изпълнение на паричното задължение. Следователно въпросът за погасителния ефект на изпълнението чрез нареждане на пощенски превод на постоянния адрес на кредитора, когато към момента на плащането кредиторът постоянно пребивава в чужбина и длъжникът знае това е включен в предмета на делото и е обусловил резултата по него. Не е налице установена практика на ВКС по този въпрос в производство по чл. 290 от ГПК, поради което разрешаването му би било значимо за точното прилагане на закона в практиката по отделни казуси, с оглед преодоляването на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба на местоизпълнението, а разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите, има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. Налице са предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по този въпрос, на което основание следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от ТДТССГПК на касатора следва да бъдат дадени указания в установения от закона срок от получаване на съобщението да представи по делото доказателство за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 333.34 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение