Определение № 73 от 17.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4053/2013 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Р. П. Г. чрез адвокат З. Н. против решение № 8229 от 10.12.2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV „г” въззивен състав, постановено по гр.д. № 13932/2012 г. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Съдържа доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Представено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено и условието по чл. 284, ал. 3 ГПК. Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като всеки от ответниците по касация [фирма] чрез старши юрисконсулт К. А., [фирма] чрез старши юрисконсулт М. А. и Д. „Н.” чрез старши юрисконсулт С. М. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е отговорил, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна по същество. Всеки от тези ответници претендира присъждането на разноски – юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация [фирма] не е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № ІІ-79-168 от 17.01.2012 г., постановено по гр.д.№ 24206/2010 г. по описа на Софийския районен съд, 79 състав, с което са отхвърлени предявените от Р. П. Г. срещу Н.”, [фирма], [фирма] и [фирма] искове с правно основание чл.200 КТ за присъждане на сумата 14 644,97 лева – обезщетение за вреди, настъпили в периода 01.04.2007 г. – 01.05.2007 г. от претърпяна на 07.06.1996 г. трудова злополука. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е разгледал материално-правния въпрос, формулиран в изложението и уточнен така: „дължи ли се обезщетение по чл. 200 КТ за вреди от трудова злополука, когато е причинена трайна неработоспособност под 50 % /след изменението на КТ, ДВ бр. 52/2004 г./”. В атакувания съдебен акт въззивната инстанция е възприела разрешение, противоположно на това, дадено в приложените решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, а именно: решение № 633 от 01.11.2010 г. по гр.д.№ 855/2011 г., ІV г.о.; решение № 286 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 69/2009 г., ІV г.о.; решение № 64 от 18.02.2011 г. по гр.д.№ 374/2010 г., ІІІ г.о.; решение № 831 от 08.12.2010 г. по гр.д.№ 603/2010 г., ІV г.о.; решение № 723 от 01.12.2010 г. по гр.д.№ 290/2010 г., ІV г.о.; решение № 380 от 23.07.2009 г. по гр.д.№ 436/2009 г., ІV г.о. и решение № 160 от 17.05.2010 г. по гр.д.№ 29/2009 г., ІV г.о. Това сочи на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационното обжалване следва да бъде допуснато по посочения правен въпрос. В изложението са формулирани въпроси, уточнени от настоящия състав така: „тежи ли задължение за увредения работник или служител да полага грижи за ограничаване на вредите от трудова злополука, посредством регистрация като търсещ работа в съответното Бюро по труда по неговото местоживеене”, както и „при наличие на такова задължение, следва ли увреденият работник или служител да търси работа извън населеното място, съответно – Общината, по неговото местоживеене”. Тези въпроси са обсъдени от въззивния съд и са обусловили правните изводи в обжалваното решение, поради което, независимо от отсъствието на заявени от ответниците възражения в тази насока в депозираните отговори по чл. 131 ГПК, е налице общото основание за допускане на касационното обжалване, както и допълнителното такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал въпроса „има ли значение обстоятелството, че в процесния период в съответното Бюро по труда не са обявявани работни места за лица с намалена работоспособност – във връзка с полагането на грижа за ограничаване на вредите”, поради което същият не е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се дава отговор по реда на чл. 290 ГПК. По аналогичен начин стои проблема и с питанията „влязлото в законна сила решение по друго дело между същите страни на същото правно основание за аналогично искане задължително ли е за решаващия съд по отношение на пасивната легитимация на ответниците; следва ли съдът да го отчете при обсъждане на доказателствата, ако то няма задължителен характер за него”. Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание, като по правило произнасянето в мотивите на съдебния акт не формира сила на пресъдено нещо, освен когато се касае за възражения за прихващане и право на задържане (чл. 298, ал. 4 ГПК). Нищо различно от това не се съдържа в произнасянето по цитираното от касатора решение № 89 от 11.07.2011 г. по т.д.№ 716/2010 г., ТК, І т.о., поради което по отношение на тези въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а не е налице основанието и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът „когато делото не е попълнено с доказателства, за които първоинстанционният и въззивният съдилища не са изготвили доклад по чл. 146 ГПК, следва ли страната да носи процесуалните последици от това и какви са последиците от този факт” по същество представлява довод за неправилност на въззивното решение в хипотезата на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК, поради което следва да бъде обсъден от касационната инстанция в акта по съществото на спора при съобразяване на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по т.д.№ 1/2013 г., ОСГК и ОСТК. По аналогичен начин стои и проблема с въпроса „кои са страни по трудовите спорове при промяна на работодателя в резултат на сливане, вливане, разпределение на дейността и други преобразувания в статута му”, който следва да получи своя отговор след анализ на доказателствата, ангажирани във връзка с преобразуванията в статута на работодателя на касатора към датата на злополуката. Ето защо по посочените два въпроса не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното решение. Мотивиран от горното, съдебният състав