Определение № 50076 от 17.02.2023 г. на ВКС по д. № 3197/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Драматичен театър „Н. Вапцаров”-Благоевград срещу въззивното решение на Благоевградски окръжен съд от 25.05.22 г. по гр.д. №1418/20 г., с което по реда на чл.247 ГПК е допусната поправка на ОФГ във влязлото в сила, /след недопускането му до касационно обжалване с опр. по гр.д. №3050/21 г. от 3.05.22 г. на трето г.о. на ВКС/ въззивно решение по делото от 17.02.21 г. С последното са уважени предявените от А. Г. срещу касатора искове по чл.344, ал.1,т.1-3 КТ, с които е оспорена законността на уволнението на ищеца от длъжност директор на ДТ „Н. Вапцаров”- Благоевград, извършено със заповед на ответника от 13.03.20 г. на осн. чл.328, ал.1,т.5 КТ. С обжалваното сега въззивно решение е поправена очевидна фактическа грешка в първоначалното въззивно решение по делото от 17.02.21 г., като е постановена отмяна на първоинстанционното решение, с което исковете са били отхвърлени.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по правните въпроси от предмета на спора:

1. Допустимо ли е по реда на чл.247 ГПК въззивният съд да допълни решението си с изцяло нов диспозитив/ изричен диспозитив за отмяна на първоинстанционното решение/ или това следва да стане по реда на чл.250 ГПК?

2. Какви са правомощията на ВКС при предявен иск по чл.344, ал.1,т.2 КТ, когато ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение и се установи по време на процеса пред ВКС, че трудовият договор на работника е бил прекратен поради изтичане на срока му?

3. Следва ли работодателят да мотивира в уволнителния акт по чл.328, ал.1,т.5 КТ конкретно какви качества липсват на работника, за да изпълнява ефективно трудовите си задължения/ или какво трябва да е съдържанието на уволнителната заповед/?

4. Какви са критериите за разграничаване на основанията за прекратяване на трудовия договор поради липса на качества за ефективно изпълнение на работата по чл.328, ал.1,т.5 КТ и дисциплинарно уволнение като наказание за нарушаване на трудовата дисциплина?

5. Необсъждането на всички доказателства по делото и възражения на въззиваемата страна води ли до необоснованост на решението на въззивния съд?

По първия въпрос според касатора въззивното решение противоречи на р. по гр.д. №6645/14 г. на ВКС, първо г.о., постановено по иск с пр. осн. чл.108 ЗС. Евентуално, ако ВКС счете, че това решение е неотносимо за случая, касаторът намира, че по въпроса няма формирана практика и обжалване на въззивното решение следва да се допусне поради нуждата от формиране на такава практика.

Останалите въпроси са извън предмета на обжалваното решение за поправка на ОФГ от 25.05.22 г., отнасят се за влязлото в сила като недопуснато до обжалване решение на въззивния съд по исковете с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1-3 КТ от 17.02.21 г. и затова не обосновават общото основание за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г., т.1 ОСГТК.

Не се установяват осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по относимия към обжалваното решение първи въпрос. В теорията и практиката на ВКС и съдилищата/ напр. р. по т.д. №402/10 г. на Пловдивски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с опр. по т.д. №123/11 г. на първо т.о. на ВКС/непротиворечиво се приема, че при изразени съображения за неправилност и необходимост от отмяна на първоинстанционното решение, липсата на изричен отменителен диспозитив не би могла да се релевира като порок чрез обжалване на решението, когато е налице друг път за поправката на допуснатия пропуск, а именно този за поправка на явна фактическа грешка (проф. Ж. Сталев - "Българско гражданско процесуално право" издание 2004 г., страница 497). Цитираните доводи са по ГПК (отм.), но касаят и разпоредбата на чл. 247, ал. 1 ГПК, която възпроизвежда разпоредбата на чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.). Няма основание за изправително тълкуване на този текст или за промяна на съдебната практика по него, доколкото има такава /т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС /.

В ТР №4/14.03.16 г. по т.д. №4/14 г., т.2 А е посочено, че искът за собственост по чл. 108 ЗС /ревандикационният иск/ е иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Предмет на делото по този иск е правото на собственост на ищеца. Искът съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл. 108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение, тъй като само диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението…. Когато по предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл. 247 ГПК процесуален ред.

В ТР №1/13 г. ОСГТК, т.2 е посочено: Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

С оглед на тази практика в случая се налагат следните изводи, свързани с твърдените основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК:

От делото е видно и в мотивите на поправеното въззивно решение е посочено, че въззивното производство е образувано по въззивната жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете по чл.344, ал.1,т.1-3 КТ. С жалбата се иска отмяна на това решение и произнасяне по същество на спора с уважаване на предявените искове по чл.344, ал.1,т.1-3 КТ. По подробно изложени в първоначалното въззивно решение съображения е прието, че исковете са основателни - съобразно това изразено в мотивите и диспозитива становище за основателност и уважаване на исковете въззивният съд е следвало да отмени първоинстанционното решение, постановено за противоположен изход на спора. Пропускайки да отмени първоинстанционното решение, въззивният съд е допуснал очевидна фактическа грешка, която е поправена с обжалваното решение по реда на чл.247 ГПК.

Сочените основания за допускане на обжалването не са налице – единственият относим към допустимостта и предмета на обжалваното решение въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС и съдилищата, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Формираната по въпроса трайна практика на ВКС и съдилищата изключва второто сочено основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.