Определение № 603 от 15.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1915/2020 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 1720/04.03.2020 г. по в.гр.д. № 6504/2019 г. на Софийски градски съд с което се потвърждава решение от 13.03.2019 г. по гр.д. № 64924/2017 г. на Софийски районен съд и е уважен предявения иск на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, предявен от Н. В. Х. против Прокуратурата на Република България за сумата от 10 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от повдигането на обвинение, по което наказателното производство е било прекратено, ведно със законната лихва от 15.09.2017 г. до изплащане на сумата. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението, а в изложението към нея се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК по материалноправния въпрос „относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и водещите насоки за дефинирането на общия критерий за справедливост“. Според касатора този правен въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практиката, формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т.3 и т.11 и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, както и с решения на ВКС по чл.290 ГПК, а освен това е и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Отделно от това навежда доводи за наличието на „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК във връзка с определянето на размера на обезщетението. От Н. В. Х. не е подаден писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършването на тежко умишлено престъпление против собствеността по чл.214, ал.2, т.2, вр. чл.213а, ал.3, т.2, вр. чл.214, ал. 1 НК и умишлено престъпление против стопанството по чл.252, ал.1 НК, във връзка с което са му били наложени мерки за неотклонение „задържане под стража“ за период от 3 мес. и 13 дни /04.05.2010 г. – 17.08.2010 г./, „домашен арест“ за период от 3 мес. и 4 дни /17.08.2010 г. – 21.10.2010 г./ и „парична гаранция“ в размер на 3 000 лева. Наказателното производство продължило повече от 5 г., като било прекратено с постановление от 09.04.2015 г. по пр. пр. № 39/2012 г. по описа на Специализираната прокуратура поради това, че извършеното деяние не е престъпление. При така констатираните обстоятелства и като е приел за безспорно установено по делото, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания, въззивният съд е достигнал до извода, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Присъденият от първоинстанционния съд размер на обезщетението от 10 000 лева, според мотивите на решението, е съобразен с конкретните обстоятелства по делото предвид тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, която надвишава рамките на „разумния срок“ по смисъла на ЕКЗПЧОС и НПК, подробното му медийно отразяване, настъпилата промяна в отношението на близките и познатите към ищеца, засегнатото чувство за справедливост, чест и достойнство и обидата от предприетите във връзка с наказателното производство действия срещу него. При постановяването на решението въззивният съд е отчел и съдебното минало на пострадалия, но е приел че определеният размер на обезщетението не е завишен, предвид широкото публично разпространение на информация за случая и установеното негативно отражение на воденото наказателно производство върху физическото здраве, психиката, контактите, социалния и професионалния живот на ищеца. Не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ на решението по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, тъй като липсва на нарушение на основните принципи на правото, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността на държавата по чл.2 ЗОДОВ. Не е налице явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, доколкото решението съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените по делото факти и приложението на закона към тях и в този смисъл липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща търсената от страните защита пред съда. При проверката на основанията за допустимост, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставеният въпрос обуславя изхода на делото, но не дава основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е установил всички релевантни за изхода на делото фактически обстоятелства и въз основа на тях е формирал извод за наличие на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконното обвинение и настъпилите неимуществени вреди, в съответствие с дадените разяснения в ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, в което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора, като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. В конкретния случай, въззивният съд е обсъдил подробно всички доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е възприел напълно изводите на първоинстанционния съд, че степента на въздействие на наказателното преследване и медийното отразяване на задържането на ищеца, са дали отражение върху неговия личен и социален живот, а вида и характера на деянията, за които му е повдигнато обвинение и продължителността на наложените мерки за неотклонение, дават основание за определяне на по-висок размер на дължимото обезщетение. Изводите на въззивния съд са съобразени с практиката на ВКС, а доводите за тяхната необоснованост не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. С разясненията на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т.3 и т.11 се посочва, че държавата чрез своите правозащитни органи се освобождава от отговорност ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат, но преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В обжалваното решение се констатира, че независимо от липсата на доказателства за влошаване на здравословното състояние, широкото медийно разгласяване на случая по задържането на ищеца, съществено засяга личното му достойнство, което е от значение при определянето на обезщетение за неимуществени вреди от поддържаните обвинения. Тези изводи също са в съответствие с практиката на ВКС в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата, т.е. правните изводи на съда следва да се основават на конкретно установени обстоятелства и самостоятелна преценка за тежестта на повдигнатото обвинение и степента на накърняване на правната сфера на лицето, срещу което е било повдигнато и поддържано незаконно обвинение. В тази връзка, съображенията на касатора, че съдът не се е съобразил данните за личността на ищеца не може да обоснове допускане на решението до касационно обжалване по същество, тъй като аргументите, че срещу него е имало друго производство, в което той е бил освободен от наказателна отговорност по реда на чл.78а НК и му е наложена глоба, всъщност представляват доводи за неправилност на възприетите от съда фактически констатации и правни изводи, която проверка е извън обсега на фазата по селекция на касационната жалба. След като изводите на въззивния съд са съобразени със съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд и липсват аргументи тя да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, не може да се приеме, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение