Определение № 1216 от 15.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1693/2023 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Д. И. И. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Сл. Д. от САК, обжалва в срок въззивното решение № 3805 от 15.12.2022 год. по гр. д. № 9365/2021 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 20.04.2021 год. по гр. д. № 5611/2020 год. на Софийския районен съд, с което е допусната съдебна делба при равни дялове между касатора и Н. Д. Л. на недвижим имот – апартамент № *, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] вх. „*“, ет. *, състоящ се от две стаи, хол, кухня и други сервизни помещения, с площ 86 кв. м., ведно със зимнично помещение № * с площ 6.70 кв. м. и таванско помещение № * с площ 11.25 кв. м., заедно с 5.58 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, върху която е построена същата, както и 1.02 ид. ч. от портиерско жилище, който имот представлява самостоятелен обект с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], с предназначение жилище - апартамент, с площ 86 кв. м., с прилежащи части: зимнично помещение № * и таванско помещение № *. Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане да се допусне касационното му обжалване. Счита, че неправилно въззивният съд приел, че е налице съсобственост между страните при равни права, като не е уважено възражението му за придобиване по давност частта на ищцата в периода след прекратяване на брака. Счита, че същото е установено от свидетелските показания, вкл. и тези, ангажирани от другата страна за недопускането й в имота. Касаторът поддържа, че е налице трансформиране на държането му на чуждата идеална част от имота във владение, като намерението му да свои същата е манифестирано пред всички, като изводът на съда, че е плащал наем за чуждата 1/2 ид. ч. бил неправилен и необоснован от събраните доказателства. Освен това, касаторът се позовава на изтекъл давностен срок до предявяването на претенцията на другата страна за плащане на наем, респ. плащането на сумите от негова страна. Счита, че въззивният съд е допуснал и съществени процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, което е обосновало и липсата на пълно и главно доказване на обстоятелствата, от които произтичат правата му върху спорната 1/2 ид. ч. от имота. Претендира присъждане на направените разноски. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, като се позовава най-общо на противоречие с цитираните и приложени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - № 68 от 16.06.2017 год. по гр. д. № 4312/2016 год. ІІ г. о., № 176 от 15.03.2010 год. по гр. д. № 3057/2008 год., както и на ТР № 4 от 17.12.2012 год. по т. д. № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС. Въпреки липсата в изложението на конкретно формулирани правни въпроси, въз основа препращането към сочената съдебна практика и поддържаните доводи може да се приеме, че касаторът се позовава на противоречиво произнасяне от въззивния съд по въпросите относно елементите на владението, упражняването му, фактическият състав на давностното придобиване, който не предвижда и позоваване на давността като процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Касаторът се позовава и на правната доктрина относно придобивната давност като способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ. Съделителката Н. Д. Л., чрез пълномощника й адв. М. Й., в представения писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. счита жалбата за неоснователна. Претендира присъждане на разноските съгласно представен списък. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е допусната делба на процесния апартамент при равни права между страните, въззивният съд приел, че същият е придобит на основание покупко-продажба по време на брака им, прекратен с влязло в сила на 2.05.1996 год. решение. Прието е за неоснователно възражението на ответника, сега касатор, да е придобил частта на ищцата в съсобствения след развода имот по давност, тъй като не е проведено пълно и главно доказване на фактическия състав на това придобивно основание. Не може да се приеме за установено по делото, че същият е манифестирал намерението си за своене на имота пред ищцата, напротив - от представените писмени доказателства се установява, че той е плащал наем за ползваната чужда идеална част по искане на ищцата, с което всъщност е признал, че е държател на нейната част. Съдът се е позовал на цитираната съдебна практика, в т. ч. и задължителна /ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС/ по въпросите относно основанието за упражняване на фактическа власт от един от съсобствениците, трансформиране на установената фактическата власт във владение, необходимостта от манифестиране на промяната в намерението за своене пред собственика на имота. Въз основа на преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът приел, че осъществяваната от ответника фактическа власт върху апартамента след развода на страните не е довела до настъпване на правните последици на придобиването на частта на ищцата по давност, налице е съсобственост върху апартамента при равни права между тях, поради което и искът за допускане на делбата му е основателен. С оглед на тези съображения въпросите относно владението на съсобствен имот от един от съсобствениците му и позоваването му на давност; по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите съсобственици, обективирането и манифестирането на тази промяна пред тях, както и относно доказателствената тежест са релевантни за извода по поддържаното от касатора възражение за придобивна давност. Произнасянето по тях обаче не е в противоречие с посочената от касатора съдебна практика, както и със задължителната такава, обективирана както в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС, така и в соченото ТР № 4 от 17.12.2012 год. по т. д. № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС. В същата е прието, че при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт. В настоящият случай след прекратяване на брака между страните съпружеската имуществена общност върху закупения по време на брака апартамент се е превърнала в обикновена съсобственост. Съсобственикът, позоваващ се на придобивна давност върху чуждата идеална част, следва да установи промяната на това основание с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Съдът е приел, че в случая, макар касаторът да е ползвал имота след развода, не се установява да е манифестирал намерение за своене на частта на ищцата пред нея, нещо повече – установява се, че след погасяване на запазеното от прехвърлителите право на ползване, той е плащал наем за нейната част, видно от приложените разписки за пощенски записи. Изводът, че е налице държане на чуждата идеална част в имота е обоснован от събраните писмени доказателства, установяващи факта на плащане на претендирания от ищцата наем за ползването от ответника на нейната идеална част в имота. Поради това и въпросите в изложението относно елементите на владението и позоваването на давността в контекста на сочената съдебна практика, не са обсъждани в решението, респ. не са обусловили извода за неоснователност на възражението на ответника. Затова и не могат да обосноват наличие на основания нито по чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по т. 3 ГПК. По начина, по който са формулирани в изложението, чрез препращане към обсъжданите в цитираните решения на ВКС въпроси, те нямат обуславящо значение за формираната правораздавателна воля на съда в обжалваното решение, а представляват по същността си довод за неправилност на решението по спора за собствеността на процесния имот, което предполага произнасяне след допускане на касационно разглеждане на делото. Релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за това обаче не е налице, тъй като на първо място не е налице общото основание, а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, и на второ място – не е налице противоречие с посочената съдебна практика. Основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси също не може да се обоснове при наличието на формално позоваване на същото в изложението, както и при наличие на сочена от самия касатор съдебна практика, която го изключва. С оглед служебното задължение на касационната инстанция да следи за приложението на чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо. Не е налице и очевидна неправилност, тъй като при прочита на обжалвания съдебен акт не се констатира видимо тежко нарушение на приложима за спора императивна правна норма, както и на основни съдопроизводствени правила, така и не се констатира явна необоснованост на същото. Горните съображения обосновават извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с оглед на който извод касаторът следва да заплати на ответницата в настоящето производство направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 200 лв., съгласно представения списък на разноските и договор за правна защита и съдействие. Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение