Определение № 4437 от 07.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3301/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Л. А., подадена чрез адв. Р. И. против Определение № 5324 от 09.04.2024г. постановено по ч.гр.д. № 2947/2024г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 30360 от 30.08.2023г. постановено по гр.д. № 28384/2021г. по описа на Софийски районен съд. С последния съдебен акт Софийски районен съд на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК постановил спиране на образуваното пред него производство по гр.д. № 28384/2021г. до приключване с влязло в сила решение на производството по гр.д. № 6539/2021г. по описа на СГС. Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на съдопроизводствените правила, като постановено при липса на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК. Отправя поради това искане обжалваното определение да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му. В изложение към частната жалба твърди, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва: 1/ Дали наличието на висящо производство по чл. 336 и сл. от ГПК за поставяне под запрещение е достатъчна предпоставка за спиране на съдебно производство по чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК или за да бъде постановено спиране в тази хипотеза следва да е налице влязло в сила съдебно решение за поставяне под запрещение? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с определения № 226 от 13.05.2009г. по ч.гр.д. № 179/2009г. на ВКС, III ГО и № 505 от 07.07.2021г. по ч.гр.д. № 2510/2021г. на ВКС, IV ГО. 2/ Може ли съдът служебно да приеме, че страна във висящо пред него производство е недееспособна, ако по отношение на страната няма влязло в сила решение по чл. 336 и сл. ГПК? Въпросът според частния жалбоподател е решен в противоречие с последното цитирано определение на ВКС. 3/ Налице ли са условията за спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК, когато не са събрани надлежни данни, вкл. събрани са противоречиви данни за здравословното състояние на страната? Въпросът се сочи като разрешен в отклонение от приетото в решение № 589/05.07.2010г. по гр.д. № 1359/2009г. на ВКС, I ГО и определение № 512 от 26.05.2009г. по гр.д. № 649/2009г. на ВКС, IV ГО. 4/ Дали собствените изявления на страната относно наличието или липсата на дееспособност са достатъчни да обосноват извод за липса на дееспособност при преценката на съда за наличието на условията по чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК? Въпросът се поставя в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 5/ Дали спирането на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК, по което страна е незапретено лице с психически увреждания, представлява пропорционално ограничаване на процесуалните му права, съобразно чл. 12 от Конвенцията за правата на лицата с увреждания? Касаторът сочи противоречие с решение № 226 от 31.10.2016г. по гр.д. № 4922/2015г. на ВКС, IV ГО; решение № 12/17.07.2014г. по к.д. № 10/2024г. на КС на РБ. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното определение като самостоятелно основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Обосновава същото с твърдение, че като е приел наличие на необходимост от учредяване на настойничество или попечителство при липса на влязло в сила решение по смисъла на чл. 338, ал. 3 от ГПК, въззивният съд е приложил закона в неговия противоположен смисъл. Този порок сочи като установим без задълбочена и пълна проверка на всички обстоятелства и правни изводи на СГС в обжалваното определение. Отговор на частната касационна жалба не е депозиран от ответника М. В. А.. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд приел за установени следните факти: производството пред СРС е образувано по предявени от С. Л. А. срещу М. В. А. конститутивен иск с правно основание чл. 31 от ЗЗД за унищожаване на упълномощителна сделка, обективирана в пълномощно от 15.11.2019г., съединен с иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за обявяване за недействителен на договор за покупко-продажба от 27.12.2019г., като сключен от мним представител. С определение от 30.08.2023г. СРС е спрял образуваното пред него производство до окончателното приключване на гр.д. № 6539/2021г. на СГС, с невлязло в сила решение от 09.11.2022г. по което С. Л. А. е поставена под ограничено запрещение. Въз основа на извършена служебна справка съдът установил, че решението не е стабилизирано към момента на произнасянето му. При тези факти от правна страна, въззивният съд съобразил разясненията дадени с ТР № 2/19.11.2014г. по т.д. № 2/2014г. и ТР № 8/07.05.2014г. по т.д. № 8/2013 г. на ОСГТК, съобразно които основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Посочил, че обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Така обосновал, че с уважаване на иска по чл. 336, ал. 1 от ГПК, ответникът по него се лишава от дееспособност /напълно или отчасти/ от деня, в който влиза в сила решението занапред. Приел, че от този момент той участва чрез своя законен представител – настойник или попечител по силата на закона – чл. 28, ал. 2 и ал. 4 от ГПК. Отбелязал, че тъй като решението за поставяне под запрещение има сила занапред, то и изходът на това производство не е преюдициален за правопораждащите спорното материално право факти по исковете предявени в гр.д. № 28384/2021г. по описа на CPC, тъй като въпросът дали ищцата е могла да разбира свойството и значението на извършения от нея акт на упълномощаване чрез подписването на оспореното пълномощно от 15.11.2019г. не се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението по иска по чл. 336, ал. 1 от ГПК. Наличието на висящо производство за поставяне под запрещение на ищцата, в което е било постановено и решение на първата инстанция, с което лицето е поставено под ограничено запрещение обаче приел, че е релевантно към хипотезата на спиране на исковото производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК. Приел, че предпоставка за спиране на производството в този случай е настъпването на факт, предвиден от закона, а именно да е необходимо учредяване на настойничество или попечителство на някоя от страните поради настъпила недееспособност. Посочил, че процесуалната дееспособност е абсолютна процесуална предпоставка и съдът следва да спре производството по делото, когато страната преди или по време на процеса е станала недееспособна. Отчел като съществени в тази връзка обстоятелствата, че в самата искова молба по гр.д. № 28384/2021г. по описа на CPC ищцата признала, че е само „формално дееспособна“, тъй като страда от тежко психическо заболяване, което обуславя състояние на невъзможност да извършва валидни действия и да изразява воля, както и приетата по гр.д. № 6539/2021г. на СГС съдебно-психиатрична експертиза, установяваща, че С. Л. А. страда от „Параноидна шизофрения. Личностна промяна. Медикаментозна ремисия“, което състояние обуславя поставянето й под ограничено запрещение. С оглед на това и независимо че делото е все още висящо достигнал до извод, че ищцата е само формално дееспособна и страда от тежко психическо заболяване, което обуславя състояние на невъзможност да извършва валидни действия и да изразява воля. Този факт посочил като достатъчно доказателство гр.д. № 28384/2021г. по описа на CPC да бъде спряно до разрешаване въпроса за дееспособността на С. А., респ. назначаването на неин настойник или попечител. Изложил допълнително, че в случая спирането на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК е по силата на закона с оглед самото психическо състояние на лицето, като по този начин се цели постигане на справедлив и обоснован баланс между правото на страната да бъдат разгледани предявените от нея искове и гарантиране надлежното упражняване на процесуалните й права при наличието на данни за възможна недееспособност, която пряко би рефлектирала и върху процесуалната й дееспособност. По тези съображения потвърдил обжалваното преграждащо определение на СРС. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотези на т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, съдът съобрази следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. Предвид данните по делото релевантният за спора процесуалноправен въпрос се отнася до предпоставките за спиране на производството по делото в хипотеза на чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК и конкретно може ли съдът служебно да приеме, че страна във висящо пред него производство е недееспособна без да е налице влязло в сила решение по чл. 336 и сл. ГПК или събрани други доказателства по делото. Въпросът е включен в предмета на произнасяне в обжалваното определение и разрешението му е обусловило решаващите правни изводи на въззивния съд. В цитираните от частния жалбоподател определения на ВКС към първите два въпроса е прието, че за да е налице хипотезата на законовия текст на чл. 182, ал. 1, б. „в“ от ГПК /отм./ следва да е налице влязло в сила решение, с което лицето е признато за недееспособно по реда на чл. 366 от ГПК, както и че съдът, пред който се решава възникнал правен спор, не е от кръга на лицата по чл. 336, ал. 1 от ГПК, поради което при разглеждането на друго дело той не може служебно да приеме, че страната е процесуално недееспособна, без да е проведено особено исково производство по реда на Глава 28 от ГПК. И двете определения са постановени в производство по чл. 274, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от ГПК и не съставляват задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно актуалната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в определение № 53/07.03.2019г. по ч.гр.д. № 303/2019г., ІІ ГО; определение № 43/18.01.2017г. по ч.гр.д. № 67/2017г., ІV ГО; определение № 414/05.10.2012г. по ч.гр.д. № 423/2012г., ІІ ГО; определение № 382/25.07.2017г. по ч.гр.д. № 2758/2017г., ІV ГО; определение № 747/16.10.2014г. по ч.гр.д. № 4677/2014г., ІІІ ГО; определение № 326/03.08.2020г. по гр.д. № 1453/2020г., ІІІ ГО и посочените в него определения на ВКС, е възприето, че предпоставка за спиране на производството в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК е настъпването на факт, предвиден от закона – да е необходимо учредяване на настойничество или попечителство на някоя от страните поради настъпила недееспособност. С оглед конкретните обстоятелства и факти по делото, когато е събрана надлежна информация за здравословното състояние на страната, установена е недееспособността, респ. нуждата от назначаване на настойник или попечител, което може да бъде сторено както от влязло в сила решение за поставяне под запрещение, така и въз основа на изслушана съдебно-медицинска експертиза за невъзможността на лицето да извършва съответните съдопроизводствени действия и други писмени доказателства /ако производството за поставяне под запрещение е все още висящо/, съдът следва да спре производството по реда на чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК. Настоящият състав споделя даденото в цитираната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК разрешение. Обжалваното определение е в противоречие с тази практиката, поради което са налице предпоставките – обща и специална – за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. В случая, от събраните по делото доказателства не се установява недееспособността на ищцата, съответно необходимостта от назначаване на настойник или попечител на ищцата, който да се грижи за имуществените й интереси в производството. Единствено въз основа на твърдения на ищцата в исковата молба, както и на обсъждане на събрано по друго дело експертно заключение в разрез с принципа на непосредственост в гражданския процес /чл. 11 от ГПК/, не може да се направи заключение за това, че лицето е неспособно да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи. Фактическите твърдения в исковата молба за заболяване на ищцата датиращо от началото на 80-те години на миналия век са заявени като основание на конститутивния иск с правно основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД. Ето защо изводът на въззивния съд, че ищцата е само формално дееспособна и страда от тежко психическо заболяване, което обуславя състояние на невъзможност да извършва валидни действия и да изразява воля в случая е направен при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необоснован. По делото не е събрана пряко надлежна информация за здравословното състояние на страната, обосноваваща извод за невъзможността й да извършва съответните процесуални действия, а обсъждането на доказателствата събрани в хода на производството по чл. 336 от ГПК е недопустимо предрешаване по същество на друг съдебен спор без съдебно решение. Недопустимо е съдът, разглеждащ един спор да извършва преценка на основателността и доказаността на заявените права по друго висящо дело. Противното би означавало предрешаване на друг висящ спор по същество. Както е недопустимо съдът разглеждащ един правен спор да извършва преценка на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК въз основа на доказателства събрани по друго висящо дело. Производството пред СРС в случая е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК поради преюдициално значение на спора по гр.д. № 6539/2021г. по описа на СГС за правилното решаване на настоящото дело. Както въззивният съд е приел в обжалваното определение висящото производство за поставяне под запрещение по чл. 336 от ГПК не обуславя постановяването на решение по висящото пред СРС производство и не е от значение за правилното решаване на спряното дело. С уважаване на иска по чл. 336 от ГПК ответницата по него /ищца по настоящото дело/ се лишава от дееспособност от деня, в който влиза в сила решението и то има действие по отношение на всички – чл. 297 от ГПК, от момента на влизането му в сила за напред. От този момент насетне недееспособното лице не разполага с процесуална правоспособност и в процеса то участва чрез своя законен представител – настойник или попечител по силата на закона – чл. 28, ал. 2 и ал. 4 от ГПК. Към всеки предхождащ датата на влизане в сила на решението за поставяне под запрещение момент обаче това лице се счита, че притежава възможността да бъде субект на процесуални правоотношения като страна. Ето защо въззивният съд не е могъл да счете ищцата за процесуално недееспособна, съответно че съществува пречка за движението на делото. От това следва, че липсва изискуемата от закона връзка на обусловеност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК на производството по исковете по чл. 31, ал. 1 и чл. 42, ал. 2 от ЗЗД от разрешаване на спора за постановяване под запрещение на страна по него. А необходимост от учредяване на настойничество или попечителство възниква, когато лицето е поставено съответно под пълно или ограничено запрещение с влязло в сила решение /чл. 338, ал. 3 от ГПК вр. чл. 153, ал. 1 и ал. 2 от СК/. Преждевременната и необоснована преценка за наличие на такава необходимост по отношение на страна по делото е в разрез с чл. 2 от ЗЛС, както и с провъзгласената в чл. 12, § 2 и § 3 от Конвенцията за правата на хората с увреждания равнопоставеност на лицата пред закона. В правовата държава водещ е залегналият в преамбюла и в чл. 1, чл. 12, т. 1-3 и чл. 13 от Конвенцията /ратифицирана със закон и в сила от 21.04.2012г./ принцип за защита и гарантиране пълноценното и равноправно упражняване на всички права от всеки човек без каквито и да било различия, признаване правоспособността и дееспособността на хората с увреждания – наравно с всички останали, при подходящи мерки за осигуряване необходимата им подкрепа за самостоятелно упражняване на техните права и достъп до правосъдие, включително чрез предоставяне на подходящи процесуални мерки с оглед ефективното изпълняване на тяхната роля като преки или непреки участници в съдебен процес. Като не е съобразил, че връзка на обусловеност между двете дела в случая не е налице, а необосновано е приел, че ищцата е само формално дееспособна и страда от тежко психическо заболяване, което обуславя състояние на невъзможност да извършва валидни действия и да изразява воля, въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт. По изложените съображения обжалваното въззивно определение и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд следва да бъдат отменени като постановени в нарушение на съдопроизводствените правила и делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение