Определение № 333 от 28.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 322/2016 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. Л. Я., чрез пълномощника му адв.И. А. срещу решение №83 от 16.09.2015г по в.гр.дело № 172/2015г. на Бургаски апелативен съд. В една част, в която искът на касатора с правно основание чл. 45 ЗЗД е бил частично уважен, въззивният съд е отменил решение №24 от 30.03-2015г по гр.д. № 386/2014г на Окръжен съд и е отхвърлил иска за обезщетение на неимуществени от противоправно поведение на ответника И. К. Г. за изнесени неверни факти и обстоятелства ,за които е свидетелствал пред разследващите органи.

В приложеното съм жалбата изложение се поставят въпросите:

1.Гарантираното от конституцията право на разпространяване на информация означава ли ,че разгласяването на неверни факти и приписване на престъпление не е противоправно ,прилага ли се в случаите на доказано лъжествидетелстване и клеветене .Изтъква се, правото не е абсолютно ,че се носи отговорност за клевета, цитира се практиката на Конституционния съд.

2. Необходимо ли е да се доказват вреди вследствие незаконно повдигнато обвинение ,или те следва да се считат ноторно ясни, обичайно настъпили.

3.Взема ли се предвид оправдателната присъда в наказателно производство, образувано по сигнал с неверни показания ,приписващи престъпление, в производството по чл. 45 ЗЗД .Положителния отговор на въпроса според касатора се съдържа в реш № 62/2012г по гр.д №1376/2011 на ВКС.

4. При посочване като основание на иска клеветнически твърдения ,необходимо ли е клеветата (лъжесвидетелството )да е установено с влязла в сила присъда ,за да се ангажира отговорност за обезвреда. Според касатора това не е необходимо и този отговор е даден в реш.№12/2013г по гр.д № 449/2012г, реш. №242/2010 по гр.д №4431/2008г на ВКС

По всички въпроси се поддържа основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК

Отговор е постъпил от ответника И. К. Г.. Изтъква се правилността на решението. Ответникът е упражнил права, гарантирани от Конституцията и не е злоупотребил, не е имал за цел да злепоставя ищеца. Бил е задължен да свидетелства ,описал е фактите ,както ги е възприел .Повдигнатото обвинение е останало недоказано, но от това не следва ,че показанията са неверни.

След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

В изложението се поставят въпроси, които не държат сметка за решаващите съображения на въззивната инстанция за неоснователност на иска и обстоятелствата по делото, които ги обуславят.

В изложението се оспорва „базистна теза” на въззивния съд, каквато обжалваното решение не изразява. Въззивният съд не е приемал, че упражняването на гарантираното в чл. 41 от Конституцията право изключва противоправното поведение при разгласяване на неверни факти. Също така, правното разрешение на случая по делото не е обусловено от установеност на „доказано лъжествидетелстване и клеветене” както се постулира във въпросите.

Въззивният съд е приел в съответствие с трайно установената практика на ВКС, че тъжбата, искът или сигналът до разследващите органи със съдържащи се в него фактически твърдения, са израз на констуционно право и не представляват противоправно поведение, освен при злоупотреба с него. Вззивният съд е пояснил, че неоснователността на иска или тъжбата не произвежда противоправност, че гражданинът е „добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени”, както и че противоправност ще има, ако ответникът предварително е знаел неистинността на твърените от него обстоятелства, но ги е заявил единствено с цел да увреди ищеца. В тази връзка са обсъдени конкретните действия на ответника – за твърдения, които прокуратурата да провери, за защита на предполагаеми права, които ответникът по иска е считал за накърнени. Разрешението в цитираната и приложена от защитата съдебна практика, че клеветата като престъпен състав винаги е деликт, а при установяването на деликт вината се предполага, няма връзка с решаващо произнесените от съда въпроси по настоящето дело.

Свързано формулираниите въпроси по т.1, т.3, т.4 от изложението се условят на довод за доказано лъжесвидетелстване и клеветене, но тази установеност не е подразбиращ се, още по- малко обвързващ гражданския съд резултат от наличието на влязла в сила оправдателна присъда. От това нейно съдържание е несъстоятелно да се извежда поддържания от касатора резултат: щом с присъдата са „ отблъснати неверните свидетелски показания” на конкретното лице, то ще отговаря при деликт,ако показанията са били уличаващи в престъпление

Цитираното в изложението решение № 62/2012гпо гр.д №1376/2011г не дава правно разрешение в подкрепа на горното разбиране. Не е налице и обсновка на основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК в негова подкрепа .Тезата на касатора е отречена с реш. №1347/2008г по гр.д №5006/2007 ІІ г.о, реш.№758/2011г по гр.д №1243/2009г ІV г.о и реш. №245/2014 по гр.д №1734/2014г на ІІІ г.о на ВКС, последните две по реда на чл. 290 ГПК .Това, че обвиняемият е бил оправдан по обвинения, повдигнати въз основа на снети уличаващи свидетелски показания на друго лице и дори това ,че същото лице ги е поддържало като частен обвинител, не означава, че при търсена с иск деликтна отговорност съдът е обвързан да приеме показанията за лъжливи, засвидетелстваните твърдения за клевета, само защото е постановена оправдателна присъда и без да се доказва друго. Това, че не е необходимо клеветата да бъде предварително установена като престъпен състав, за се търси отговорност за вреди от нея (реш.12/2013г по гр.д №449/2012г ІІІ г.о ) не води до друг извод по отношение на решаващата преценка дали в случая посредством свидетелски показания срещу обвиняемия по наказателно дело ,е осъществена злоупотреба.

Цитираните в изложението съдебни решения от практиката на ВКС не изразяват обратно на възприетото от въззивния съд разбиране по въпроса за противоправността, подлежаща на доказване като злоупотреба с право при конкретните обстоятелства. Съображенията за липса на противоправност в пределите на правото да се заяви становище по дело, задължението да се свидетелства по дело като се говори само истината, за упражняване правото на защита чрез жалба, сигнал, или в други процесуални форми, без да е установена злоупотреба с това право, не са в противоречие ,а в съответствие с установената практика на ВКС (реш.№1347 от 2008г по гр.д №5006/2007 ІІ г.о, реш. № 758 от 11.02.2011г по гр.д №1243/2009г ІV г.о, реш.№257 от 2011 по гр.д № 1149/2009г ІV г.о ,реш. № 809 от 2011г по гр.д № 1573/2009г ІV г.о и др.).

Ето защо касационно разглеждане на жалбата не следва да се допуска по свързано формулираните в т. 1, 3, 4 от изложението въпроси.

Въпросът по т.2 от изложението е свързан със занижената доказателствена необходимост спрямо определена категория вреди, които следва да се приемат за обичайни, настъпили по човешка презумпция.Този въпрос няма връзка с решаващите съображения на въззивния съд, който е отхвърлил иска изцяло като неоснователен по други съображения, а не поради липса на ангажирани доказателства за вреди от обществено злепоставяне и увреждане на доброто име.

Ответникът по жалбата е заявил претенция за разноски, но не е посочил и доказал разноските си .Поради това не се присъждат.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.