Определение № 4226 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2863/2025 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. И. К. против определение на Бургаски апелативен съд № 259 от 09.06.2025 г. по ч.гр.д.№ 195/ 2025 г., с което е потвърдено определение на Бургаски окръжен съд № 1387/28.05.2025 г. по гр.д.№ 891/ 2025 г. и по този начин е върната искова молба вх.№ 10159/ 27.05.2025 г., подадена от жалбоподателя против К. П. К. и е прекратено образуваното въз основа на нея производство. Жалбоподателят счита за неправилен извода на въззивния съд, че е пропуснал срока по чл.69 СК за предявяване на иск за установяване на бащинство. Счита, че този срок е започнал да тече по време на обявената извънредна епидемична обстановка, продължила до 31.03.2022 г. Той навършил пълнолетие на 20.03.2022 г. и затова искът можело да бъде предявен до 29.05.2025 г. /с удължаването му с два месеца и седем дни съгласно ЗМДВИП/. Исковата молба била подадена на 27.05.2025 г. – преди изтичането на срока и затова искът бил допустим. Относно мотивите на въззивния съд, че е недопустим иск за установяване на бащинство при наличие на установен произход от бащата, жалбоподателят поддържа, че исковата молба следва да бъде изменена, като бъдат привлечени в качеството на ответници майка му и соченият в акта за раждане негов баща. Моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол излага твърдения за очевидната му неправилност поради допуснато от съда грубо нарушение на правилата на формалната логика, който се произнесъл „ … напълно произволно, акцентирайки на невъзможността за иск по чл. 71 от СК.“. Поддържа също, че лишаването от възможност чрез съд да бъде установен биологичният баща на ищеца е неоснователен отказ от правосъдие. Неосигуряването на възможност за установяване чрез компетентния съд на биологичния баща счита за нарушение на правото на достъп до правосъдие и справедлив процес. Счита, че важният въпрос, на който е необходимо да се даде отговор е, „… какви са възможностите при така отхвърленото право на иск и той е отправяне на жалба пред Съда в Страсбург, което е спорно и далеч във времето По - конкретно в тази връзка се формират следните подвъпроси:“, без в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да са формулирани такива „подвъпроси“. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от И. И. К. против К. П. К., изложени са твърдения, че ответникът е биологичен баща на ищеца, макар в акта му за раждане като такъв да бил посочен И. П. К.. Искането е да се установи, че ответникът е биологичен баща на ищеца и това обстоятелство да бъде вписано в съответните регистри на ГРАО; да бъде издадено ново удостоверение за раждане на ищеца; община Бургас да отбележи промените в гражданското състояние на ищеца и ответника. Първоинстанционният съд квалифицирал иска по чл.69 СК, счел срокът за предявяването му за пропуснат и прекратил производството по делото. Частната жалба на ищеца срещу прекратителното определение на районния съд била оставена без уважение с обжалваното в настоящето производство въззивно определение. Въззивният съд приел, че не е налице предвидена в закона абсолютна процесуална предпоставка за надлежно предявяване на иска по чл.69 СК от навършило пълнолетие дете, защото чл.71 СК забранявал установяване на произход, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане. За ищеца бил налице установен произход от баща И. П. К. и нямало твърдения този произход да е бил оспорен и оборен по надлежния ред. Това било пречка за установяване на бащинството на друго лице по реда на чл.69 СК и само на това основание предявеният иск бил недопустим. Поради това въззивният съд приел, че поставеният в частната жалба въпрос за спиране на предвидения тригодишен срок по чл.69 СК не бил съществен за разрешаване на въпроса за допустимостта на иска. Допълнително посочил, че с разпоредбата на чл.3 т.1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение било мислимо продължаване на срока по чл.69 СК, само ако детето е навършило пълнолетие в периода на спирането. Удължаването на сроковете по този закон било за два месеца и седем дни считано от 13.03.2020 г., в който период ищецът бил все още непълнолетен и за него не било възникнало правото по чл.69 СК. Срок за упражняване на право, което не е възникнало, не можело да бъде удължен въз основа на посочения закон. Касационно обжалване на така мотивираното въззивно определение не следва да бъде допуснато по твърденията, че то е очевидно неправилно. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не сочи никакви обстоятелства, въз основа на които обжалваният акт да може да се окачестви като „очевидно неправилен“, той излага твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. Тези твърдения не са за очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и при условията на чл.280 ал.1 ГПК, защото касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на цитираната разпоредба. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като важен за спора въпрос той сочи „… какви са възможностите при така отхвърленото право на иск и той е отправяне на жалба пред Съда в Страсбург, което е спорно и далеч във времето …“, което няма никакво отношение към дадените от въззивния съд правни разрешения. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правни изводи за възможностите, които стоят пред ищеца „при така отхвърленото право на иск“, въззивният съд не е правил. Макар в изложението на касатора да се декларира, че се налага формулирането на „подвъпроси“, такива то не съдържа. А според посоченото Тълкувателно решение, поставянето на въпроса е ангажимент на касатора. Върховният касационен съд не може служебно да повдига правен въпрос в случаите по чл.280 ал.1 ГПК, по който обжалването да бъде допуснато, тъй като това би било в нарушение на принципа на диспозитивното начало и би довело до недопустимо подпомагане от съда на една от страните в процеса. По изложените съображения съдът