Определение № 1618 от 28.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 408/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. Ч. и по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез процесуални представители, против Решение № 1286 от 06.11.2024 г. по в. гр. д. № 1885/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено Решение № 1720/16.04.2024 г. по гр. д. № 4494/2023 г. на Районен съд – Пловдив. С посоченото решение е признато за установено, че С. А. Ч. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД главница в размер на 2 314,60 евро, дължима по Договор за банков кредит от 12.08.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда - 27.09.2022 г., до окончателното погасяване, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 13714/2022г. по описа на Районен съд – Пловдив. Със същото решение са отхвърлени предявените от „Първа инвестиционна банка” АД против С. А. Ч. искове за признаване на установено, че дължи сумата, представляваща разлика между сумата 3 367,55 евро - просрочена главница и установената като дължима главница в размер на 2 314,60 евро, както и сумата от 3 684,61 евро - договорна лихва съгласно т. 4 от договора за кредит за периода от 16.03.2012г. до 16.08.2021г.; 1 458,15 евро - обезщетение за забава за просрочени плащания на основание т. 10 от договора за кредит за периода от 16.10.2011г. до 12.03.2020г.; 76,66 евро - непогасена лихва, начислена на основание чл. 85 ЗЗД във връзка с чл. 306 ТЗ за периода от 13.03.2020г. до 13.05.2020г.; 2 108,66 евро - обезщетение за забава за просрочени плащания на основание т. 10 от договора за кредит за периода от 14.05.2020 г. до 26.09.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда - 27.09.2022 г., до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 13714/2022 г. на Районен съд – Пловдив.

Касаторът С. А. Ч. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт за признаване за установено, че дължи на „Първа инвестиционна банка” АД сумата от 2 314, 60 евро главница, дължима по договор за банков кредит от 12.08.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.09.2022г. до окончателното й изплащане, както и досежно присъдените разноски. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, с оглед на което се претендира неговата отмяна.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с аргумента, че изводите на въззивния съд противоречат на Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г., постановено по тълкувателно дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран правният въпрос „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата ?“.

В подадената от „Първа инвестиционна банка” АД касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт за отхвърляне на предявените от банката искове за признаване на установено, че С. А. Ч. дължи съответните суми, посочени по-горе. Поддържа се, че в обжалваната част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване изцяло на предявения иск, както присъждане на направените разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, които според този касатор покриват селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване:

1. „Следва ли при изрично посочване на ГПР и общата дължима сума от кредитополучателя по договор за кредит, същият да се приема за недействителен на основание чл. 22 ЗПК ?“;

2. „В случай, че в индивидуален договор за кредит е посочен ГПР и общата дължима сума от кредитополучателя по договора за кредит, то следва ли да се приеме, че тази уговорка е във вреда на потребителя, не отговоря на изискването за добросъвестност и потребителят е въведен в заблуда относно съществен елемент от съдържанието на договора ?“.

Всяка от страните в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който оспорва основателността на подадената от насрещната страна касационна жалба. Претендират се и разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежни страни, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявени от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу С. А. Ч. искове с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за признаване за установено съществуването на вземания по сключения между страните договор за банков кредит № 006LD-R-001996 от 12.08.2011 г., установени със заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 13714/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив. С постановеното по спора решение Районен съд – Пловдив е уважил частично само установителния иск за главница за размера от 2 314,60 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на заявлението в съда - 27.09.2022г., и е отхвърлил за останалите вземания.

Сезиран с жалби и от двете страни, за да потвърди обжалваното пред него решение, въззивният съд е установил, че страните не спорят по установените и от доказателствата по делото факти, че на 12.08.2011г. между „Първа инвестиционна банка“ АД, в качеството на кредитодател, и С. А. Ч., в качеството на кредитополучател, бил сключен договор за банков кредит, по силата на който банката предоставила банков кредит в размер на 3 370 евро за погасяване на съществуващи задължения по договор за кредитна карта от 17.09.2007г., с годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за евро, увеличен с надбавка от 10,01 пункта, като към момента на сключване на договора базовият лихвен процент на банката за евро бил 7,99 %; ГПР в размер на 20,74 %; общо дължима сума в размер на 7 459,42 евро; заплащане на еднократна такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 40 лв.; комисионна за отпускане на кредита в размер на 2 % от разрешения кредит, със срок на погасяване 16.08.2021г. Съгласно погасителния план към договора за банков кредит общата дължима сума по кредита била 7 459,42 евро, а общият размер на вноските по кредита - 7 371,57 евро. Въз основа на приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е установил, че „Първа инвестиционна банка“ АД предоставила на С. А. Ч. банков кредит в размер на 3 370 евро, който кредитополучателката усвоила по банковата си разплащателна сметка в пълен размер еднократно на 12.08. 2011г. По сметката, обслужваща кредита по процесния договор за банков кредит, постъпили суми за погасявания по кредита в общ размер на 1 052,95 евро. От извлечението от сметката било установено, че непогасените задължения по кредита са както следва: главница за периода от 16.10.2011г. до 16.08.2021г. - 3 367,55 евро, договорна лихва за периода от 16.03.2012 г. до 16.08.2021 г. - 3 684,61 евро, наказателна лихва за периода от 13.03.2020г. до 13.05.2020г. - 1 458,15 евро, лихва, дължима на основание чл. 85 ЗЗД, във връзка с чл.306, ал.1 ТЗ - 76,66 евро, наказателна лихва за периода от 14.05. 2020г. до 26.09.2022г. - 2 108,66 евро. Размерът на неплатената главница за периода от 27.09.2017г. до 26.09.2022г., включително, бил определен на 2 052,36 евро. За целия период на действие на договора за банков кредит прилаганият размер на договорната лихва бил фиксиран на 18 %.

По въззивната жалбата на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД Окръжен съд – Пловдив е приел, че сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими особените изисквания за действителност по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК и общите правила за валидност на договорите съгласно чл.26 - чл.33 ЗЗД. Изложено е, че в процесния договор за кредит действително е посочен размерът на ГПР от 20,74 %, но това формално посочване съвсем не е достатъчно, за да бъдат изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, транспониращи нормите на Директива 2008/48/Е0 от 23.04.2008 г., след като в договора не са били посочени взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР, в т. ч. договорна лихва, такси, комисионни и други разходи. Съдът е констатирал, че освен дължимата от потребителя договорна лихва, чийто размер бил определен на 18 % (10,01 пункта + 7,99 % базов лихвен процент на банката за евро), кредитополучателят се е задължил да заплати еднократна такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 40 лева и комисионна за отпускане на кредита в размер на 2 % от разрешения кредит, която се събира от банката в деня на усвояване на кредита. В случая, според решаващия въззивен състав, в договора за потребителски кредит не било посочено как е формиран ГПР и включени ли са в същия допълнителните разходи за разглеждане на искането за кредит и за отпускане на кредита, което обстоятелство не може да бъде установено и от приложените по делото общи условия предвид обстоятелството, че същите са влезли в сила от 01.11. 2022 г., т. е. повече от 10 години след сключване на процесния договор. В допълнение съдът е посочил, че при съпоставка между договора за потребителски кредит и приложения към него погасителен план се установява съществено разминаване между общата дължима сума по кредита - 7 459,42 евро, и общата сума на погасителните вноски - 7 371,57 евро, което на свой ред води до неяснота относно крайното задължение на потребителя и поставя същия в ситуация да предполага какви точно суми следва да плати по кредита. Акцентирано е, че за да отговаря договорът за потребителски кредит на изискванията на закона, е необходимо крайната сума, дължима от потребителя, да е ясно посочена в договора още при сключването му, а в случая на потребителя не била предоставена ясна, точна и достъпна информация за начина на формиране на ГПР и общата дължима от него сума по кредита, което съгласно чл. 22 ЗПК води до недействителност на договора за потребителски кредит. От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза било установено, че по кредита са били направени плащания в размер на 1 055,40 евро, с оглед на което при главница от 3 370 евро чистата стойност на кредита възлиза на 2 314, 60 евро. По тези съображения въззивният съд е потвърдил постановеното от първата инстанция решение в отхвърлителните му части.

По въззивната жалба на ответницата С. А. Ч. Окръжен съд – Пловдив е установил, че поставеният в жалбата спорен въпрос касае началния момент на погасителната давност за връщане на чистата стойност на кредита, когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен. С оглед специалната разпоредба на чл. 23 ЗПК, предвиждаща дължимост на чистата стойност на кредита по договор, обявен за недействителен, решаващият въззивен състав е приел, че погасителната давност не може да започне да тече с предаване на престацията, т. е. с усвояване на кредита, тъй като до обявяването на договора за кредит за недействителен страните са съобразявали своето поведение с условията на сключения помежду им договор и кредиторът, който се е съгласил на плащане на части, разсрочено в случая за 10-годишен срок, би бил поставен в неблагоприятното положение вземането за чистата стойност на кредита да е погасено по давност с изтичане на 5-годишен срок, считано от момента на предоставяне на кредита. С оглед на това съдът е счел, че давностният срок за погасяване на вземанията е започнал да тече най-рано от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, тъй като уговореното между страните връщане на предоставената по договора за потребителски кредит сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи. В случая, според въззивната инстанция, от крайния срок за погасяване на кредита - 16.08.2021г., до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е изтекъл срок по-дълъг от пет години, поради което и възражението за давност и съответно въззивната жалба на ответницата Ч. са приети за неоснователни.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по двете жалби.

Поставеният от касатора С. Ч. материалноправен въпрос, относим към началния момент на давностния срок по чл.114 ЗЗД за главницата при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, е включен в предмета на спора с оглед изложените от въззивния съд съображения по своевременно заявеното възражение за погасителна давност на вземанията за главница. Следователно, въпросът отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК с оглед задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не се установява обаче допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за искания достъп до касационно обжалване поради следното: Практиката на ВКС, с която касаторът Ч. обосновава хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, а именно ТР № 3 от 21.11.2024г. по тълк. дело № 3/2023г. на ОСГТК на ВКС, е неприложима към настоящия спор. Даденото с посочения акт на нормативно тълкуване разрешение за това, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска, на която теза касаторът се позовава, е относимо към действителния договор за потребителски кредит. С цитираното тълкувателно решение не е дадено разрешение на въпроса за началния момент на погасителната давност в хипотезата на признаване на договора за потребителски кредит за недействителен на основание чл.22 ЗПК и прилагане на предвидената в чл.23 ЗПК последица за дължимост от потребителя само на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, какъвто е настоящият случай. Решаващ за приетата неоснователност на възражението за погасителна давност е изводът на въззивния съд, че до обявяването на договора за кредит за недействителен страните са съобразявали своето поведение с условията на сключения помежду им договор, поради което давностният срок за погасяване на признатото вземане с предмет чистата стойност на кредита по смисъла на чл.23 ЗПК е започнал да тече най-рано от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, като до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е изтекъл срок по-дълъг от пет години. Въпрос, относим към тези конкретни мотиви на решаващия съд не е формулиран, като касационната инстанция не разполага с правомощие служебно да извежда такъв, съгласно задължителните указания в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК.

Поставените от касатора „Първа инвестиционна банка“ АД два въпроса, макар и с различна формулировка, са с идентичен смисъл и изхождат от защитната теза на страната, че с посочване размера на годишния процент на разходите и общо дължима сума е изпълнено изискването на чл.11, ал.1,т.10 ЗПК. Въпросите изхождат от несъгласието на този касатор с извода на въззивния съд за недействителност на процесния договор за кредит. Решаващият за приетата от въззивния съд недействителност на договора обаче извод е друг, а именно – за неизпълнение на изискването по чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК за посочване в договора за потребителски кредит как е формиран ГПР и дали в същия са включени допълнителните разходи за разглеждане на искането за кредит и за отпускане на кредита. Съответен на тези мотиви би бил въпросът за това дали посочването на компонентите, формиращи ГПР, е задължителен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл.11, ал.1,т.10 ЗПК, липсата на който да е основание за недействителност на договора по смисъла на чл.22 ЗПК, какъвто този касатор не е формулирал. С оглед на това, поставените от „Първа инвестиционна банка“ АД въпроси не обусловят изхода на спора и следователно не осъществяват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Освен това, процесният договор за кредит е признат за недействителен и на още едно основание – неяснота относно крайното задължение на потребителя поради съществено разминаване между общата дължима сума по кредита и общата сума на погасителните вноски. Срещу този мотив на обжалваното решение липсва касационен довод и съответен на него въпрос в изложението. Следователно, поставените от банката въпроси нямат самостоятелно значение за изхода на спора, което само по себе си е достатъчно основание за неустановяване на общата предпоставка за искания достъп до касационно обжалване.

Липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

При този изход на спора на всяка от страните се дължи възнаграждение във връзка с подаване отговор на касационната жалба на насрещната страна, като на „Първа инвестиционна банка“ АД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в поискания размер от 150 лв., а на процесуалния представител на С. Ч. - адв. Д. Б. на основание чл.38, ал.2 ЗА - възнаграждение в размер на 700 лв., определено след преценка на фактическата и правна сложност на делото и извършените от адвоката процесуални действия.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК