Определение № 336 от 11.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 961/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. В. К. М., представлявано от адв. Д. К., е обжалвал въззивното решение на Софийския апелативен съд, 12-ти граждански състав, № 1273 от 03.12.2021 г. по в. гр. д. № 2337/2021 г., с което е потвърдено решението на Пернишки окръжен съд, гражданска колегия, № 165 от 21.05.2021 г. по гр. д. № 482/2020 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният против [община] иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, за сумата над размера от 7 000 лв. до претендирания размер от 30 000 лв. - представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от претърпяна на 10.10.2016 г. злополука. В жалбата се твърди, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и несъобразяване на утвърдената съдебна практика. Поддържа се, че са нарушени изискванията на чл. 155 ГПК за указване на страните на обстоятелствата, които съдът приема за служебно известни, както и на чл. 235 ГПК относно преценката на доказателствата по делото. Правят се и оплаквания за неправилно определяне на справедливия размер на обезщетението съобразно чл. 52 ЗЗД, тъй като не били оценени правилно тежестта на претърпяната травма и произтичащите от нея болки и страдания. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се излагат доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение и се поставят следните правни въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Длъжен ли е съдът да съобщи на страните служебно известните му обстоятелства, които впоследствие взема предвид при постановяване на решението по делото?; 2. Може ли съдът да обоснове решението си върху неустановени по делото обстоятелства?; 3. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 4. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид, наред с указаните в ППВС № 4/1968 г. обстоятелства, и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? В срока за отговор [община] не е изразила становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като цената на паричния иск е над 5000лв., поради което е процесуално допустима. По спорния пред въззивната инстанция въпрос относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди е прието за установено, че на 10.10.2016 г., около 14.00 ч., в [населено място], ищецът е претърпял травматично увреждане, вследствие на пропадне с единия крак в плитък изкоп по тротоара на улица и падане върху терена от собствения ръст, с протегнати напред ръце, в резултат на което получил повърхностна травма на предмишницата, както и фрактура /“абриз от проксималния ред карпални кости“/ на лявата гривнена става, което е причинило трайно затруднение на движенията на лявата ръка за период по-дълъг от 30 дни. На същата дата ищецът е посетил личния си лекар, който е предписал медикаментозна терапия с обезболяващи средства, покой и го е насочил за преглед при травматолог. Прието е, че ищецът е изпълнил предписанието да посети специалист-травматолог на 17.10.2016 г. по повод продължаващи оплаквания за болки и оток в областта на лявата китка. Едва тогава е извършено рентгеново изследване и е установена фрактурата, поставена е гипсова имобилизация за 25 дни и е издаден болничен лист. Проведено е консервативно лечение в домашни условия, гипсовата имобилизация е премахната 5 дни по-късно от предписаното и няма данни да е извършвана професионална рехабилитация или физиотерапия за ускоряване на оздравителния процес. В резултат от увреждането ищецът е бил неработоспособен за период от 75 дни, като в периода на имобилизацията е търпял неудобства от ограниченията на движенията на лявата ръка, която е водеща за него, като е имал нужда от чужда помощ при обличане и събличане, както и при поддържане на хигиената си и не е можел да се включва в домакински дейности. Прието е за недоказано твърдението, че ищецът е търпял страдания от психологически характер в причинна връзка с увреждането. При определяне на размера на обезщетението апелативният съд е съобразил възрастта на ищеца към момента на увреждането - 55 години, при която възстановителните процеси поначало са вече затруднени, но в конкретния случай не са констатирани усложнения или затруднения във възстановителния период, настъпило е пълно възстановяване, без остатъчни ограничения в обема и функцията на лявата гривнена става. Въпреки че при физическо натоварване на лявата ръка ищецът продължава понякога да търпи болки с неголям интензитет, същите не са от естество да водят до функционален дефицит на ръката или съществено ограничаване в резултат на увреждането на способността на ищеца да полага труд. По основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Първите два правни въпроса от изложението се основават на оплакванията на касатора срещу съдържаща се в мотивите на обжалвания акт констатация на съда, основана на служебна справка в търговския регистър, че през процесния период ищецът е бил управител на търговско дружество, осъществяващо дейност в областта на ресторантьорството, вследствие на което е направен извод за недоказаност на твърденията, че е бил възпрепятстван да реализира трудов доход. Тази констатация е извършена от съда във връзка с оплакванията, заявени за пръв път във въззивната жалба, за породени вследствие на травмата затруднения за полагане на труд, за оставане без работа и следващите от това финансови затруднения. В случая обаче съдът не е сезиран с иск за пропуснати ползи, изразяващи се в нереализирани трудови доходи, а се претендира само обезщетение за неимуществени вреди. В исковата молба е посочено единствено, че преди инцидента ищецът е работил активно, а падането „го изкарало извън равновесие и нарушило емоционалния му баланс“ – твърдения, касаещи психическото му състояние, а не неговата работоспособност през процесния период. Следователно тези въпроси не са обуславящи за решаващите изводи на апелативния съд относно дължимото обезщетение за неимуществени вреди. На следващо място се поставят въпроси по приложението на чл. 52 ЗЗД. Съгласно задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г., развити от константната практика на ВКС, включително сочените решение № 99 от 8.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г., II т.о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г., I т.о., решение № 66 от 3.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г., II т.о., решение № 83 от 6.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г., II т.о., при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това разрешение, споделяно и последователно прилагано в съдебната практика, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд не е нарушил разясненията в посоченото постановление, както и последващата практика на ВКС, основана на него. Съобразил е установената по делото неголяма интензивност и продължителност на търпените от ищеца болки, страдания и неудобства, проведеното консервативно лечение, настъпилото пълно възстановяване от увреждането, без остатъчни ограничения в обема на движенията и функцията на лявата ръка. Ведно с другите елементи, подложени на преценка, съдът е отчел и обществено-икономическите условия в страната. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, доколкото не се констатира неправилност, която може да бъде установена непосредствено от мотивите на решението, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, а преценка по твърденията в жалбата за нейното наличие да се установяват от материалите по делото. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение