Определение № 563 от 06.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 2807/2018 г.

Производството е по реда на чл. 295 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 8532/9.V.2018 г. на „Елексир” ЕООД-гр. Белово, област Пазарджик, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Видин против решение № 553 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от 6.ІІІ.2018 г., постановено по т. д. № 4782/2013 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 25/29.Х.2010 г. на ОС-Видин по т. д. № 369/08 г. С последното, като неоснователни, са били отхвърлени предявените под условието на евентуалност осъдителни искове на дружеството настоящ касатор срещу ответното „Никра инвест груп” ООД-гр. Видин, както следва: 1./ С правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 50 000 лв. (петдесет хиляди лева), претендирана като дължима неустойка по наемен договор от 12.І.2001 г. заради неизпълнението на поето с него задължение за сключване на окончателен договор за продажба на недвижимия имот, предмет на ползването; 2./ С правно основание по чл. 79-във вр. чл. 82 ЗЗД за сумата 50 000 лв. (петдесет хиляди лева), претендирана като обезщетение за вреди от забавено изпълнение на поето с наемния договор от 12.І.2001 г. задължение за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на същия недвижим имот в периода 18.VІІ.2003 г. – 7.VІІ.2008 г.: предвид невъзможността този имот да бъде отдаван под наем на трети лица и така да бъдел реализиран доход от страна на ищеца /касатора/. Оплакванията на касатора „Еликсир” ООД са за нищожност, за недопустимост, за неправилност /при наличието на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК/, но също и за „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно решение, постановено при повторното разглеждане на делото от друг състав на САС. Поради това алтернативно се претендира прогласяване на нищожността му, или обезсилване, или касирането на същото, както и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъде уважен в предявения по делото негов размер първият осъдителен иск на касатора срещу видинското „Никра инвест груп” ООД „за заплащане на неустойки”. Инвокиран е довод, че обжалваното въззивно решение било в противоречие с други две влезли в сила съдебни решения, а именно: това на САС, ГК, 5-и с-в, от 30.І.2006 г. по гр. дело № 1770/04 г., а също и на ВКС – Р. № 49/4.ІV.2011 г. на І-во т.о. по т. д. № 51/2010 г. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й „Елексир” ЕООД-гр. Белово, област Пазарджик, обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за едновременно наличие и на трите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК по отношение атакуваното въззивно решение, но също и с едновременното наличие на трите допълнителни предпоставки по т.т. 1-3 чл. 290, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора САС се е произнесъл по следните 15 правни въпроса: 1./ „Длъжен ли е въззивният съд да уважи насрещното доказателствено искане на ищеца – да изчака с постановяване на решението си до възникването и представянето по делото на ново писмено доказателство, представляващо очаквано решение на ВКС по допусната до разглеждане молба на ищеца за отмяна на същото това решение на ВКС, или е допустимо – в нарушение на основното човешко право по чл. 6 от ЕКЗПЧОС – съдът да уважава едно доказателствено искане на ответника, но да отхвърля абсолютно същото такова на ищеца, чието приемане би опровергало фактите, за чието доказване е било прието доказателственото искане на ответника?”; 2./ „С оглед принципа за равенството на страните, допустимо ли е след започване на разглеждането на делото във въззивната инстанция, срокът за направата на искания за събиране на нови – несъществуващи до момента на постъпване на делото във въззивната инстанция доказателства и съответно срокът за събирането на тези и такива нови доказателства да престане да се прилага по отношение само на едната от страните по делото /ответника/?”; 3./ „Когато довод /на ищцовата страна/ е решаващ за изхода на делото, дължи ли съдът конкретен и изричен отговор на този довод изобщо, както и с оглед на нормите на чл. 12 и на чл. 235, алинеи 2 и 3 ГПК и трябва ли мотивите на въззивното решение да са ясни и пълни, изчерпващи всички доводи на страните, както и да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото?”; 4./ „Трябва ли решението по делото да е в съответствие с фактическия и правния фон - да е постановено въз основа на преценените от решаващия съд доказателства, или е възможно то да се основава и на не преценени – поради несъбирането им по делото – т.е. несъществуващи доказателства?”; 5./ „Коя част на съдебното решение се ползва със силата на пресъдено нещо – неговите мотиви или неговият диспозитив?”; 6./ „Допустимо ли е в спор между търговци служебното прилагане от съда на императивна материалноправна норма, вследствие на което един договор се обявява за нищожен, ако страните не са били предварително уведомени за това, не е било спряно разглеждането на делото и съответно – не им е била дадена възможност да изложат своите защитни съображения и доводи?”; 7./ „Ако при разглеждане на въззивно дело по спор между търговци, решаващият съд желае да се възползва от резултатите по преюдициален за същото дело въпрос, постигнати в мотивите на влязло в сила решение на друг съд (различен от първоинстанционния, поради което му влизане в сила пътят за защита от него е изчерпан) и които резултати са по дело, започнало 5 години преди това, което се разглежда от въззивната инстанция, така че и решението, и мотивите по него, не могат да вземат предвид факти, които са настъпили междувременно, длъжен ли е той – с оглед задължението му като „втора първа инстанция по съществото на спора” – да реши правилно процесуалноправно и правилно материалноправно спора и с оглед установеното от закона равенство на страните в процеса, състезателното начало и справедливостта, да уведоми за това страните по делото, спирайки разглеждането му с цел осигуряване на възможност те да изложат своите защитни съображения и доводи или е свободен да пренесе в решението си това служебно произнасяне на различния от първоинстанционния съд, по същия начин, по който това е било направено от него?”; 8./ „Нарушено ли е правото на ищеца да участва в делото, при положение че въззивният съд излага служебно и то едва след приключване на разглеждането му, за първи път в мотивите си, такива фактически и правни основания за нищожност на договор, каквито не са били посочени нито във въззивни жалби, нито в исковата молба и в нейния отговор, нито пък са били разглеждани от първоинстанционния съд, уважавайки по този начин правопогасяващи възражения в полза на ответника?; 9./ „Дължи ли въззивният съд - като „втора първа инстанция по съществото на спора” – самостоятелна преценка за действителността /респ. за нищожността/ на договорите и представлява ли такава самостоятелна преценка изявлението му, че споделя мотивите на съдебен акт, който не е тълкувателно решение на ВКС, но и не е първоинстанционното решение по делото, а ако не дължи тази самостоятелна преценка, то длъжен ли е тогава да следи служебно за нищожността на договорите и да приложи служебно императивна норма относно валидността на сделките, както и трябва ли при тази му дейност изводите да са направени в съответствие със законите на формалната логика, научните, логическите и опитните правила, т.е. последните да са надлежно съобразени?”; 10./ „Към кой момент трябва да се преценява нищожността на договорите – към момента на сключването им, въз основа на осъществилите се дотогава факти, или в последващ, бъдещ момент, настъпил след сключването им, а в хипотези, в които с един документ са били сключени два договора или с един анекс се променят клаузи и от двата сключени с единия докум ент договори, дължи ли въззивният съд преценка за нищожността на всеки един от двата договора с оглед на едновременната им промяна с анекса, както и преценка за нищожност на последния, ако именно с неговото сключване единият от двата първоначални договора става нищожен?”; 11./ „Как се определят правното естество, характера, същността и класификацията на един договор, кои елементи на договора дават характеристиката му, необходимо ли е за определянето на горните три качества да се изследва неговото съдържание ( съдържанието на неговите клаузи ) и дължи ли въззивният съд – като „втора първа инстанция по съществото на спора” – самостоятелна преценка за действителността, респ. нищожността на договорите въз основа на клаузите им, като при това определи обстоятелствата, подлежащи на изясняване и обсъди всички доказателства по делото и по този начин повторно да разреши спора – чрез преценката на събраните доказателства и субсумиране на установените факти под приложимите процесуално- и материалноправни норми и така да определи правилно предмета на спора?”; 12./ „Нищожен ли е договор за отдаване под наем на недвижим имот, или договор за заем за послужване (за безвъзмездно предоставяне на недвижим имот за ползване), който е собственост на ООД, когато е бил сключен от неговия управителя за срок повече от три години, а именно – за осем години, като, ако не е нищожен, то тогава за какъв срок е породил действие – за 3 или за 8 години, като се има предвид, вкл. по аргумент за по-силното основание, че според постановката по т. 1 на ТР № 3/15.ХІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2013 г., решението на Общото събрание на ООД по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не представлява необходимо условие за действителността на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството, която е била сключена от неговия управител?”; 13./ „Съществува ли законова презумпция, че щом едно ООД било сключило втори договор с държавата за изкупуването на дяловете й от капитала на приватизиращо се дружество, това било означавало, че същото ООД купувач /или пък, че самото дружество, чиито държавни дялове от неговия капитал са обект на продажба от страна на държавата/ било погасило задълженията си по сключения предходен, т. е. първи договор с държавата?”; 14./ „Ако с един договор са уговорени два различни срока за изпълнение на едно и също по своя вид задължение за сключване на окончателен договор за прехвърляне на недвижим имот, за обезпечаването на което е уговорено заплащане на една и съща неустойка, то достатъчно ли е да е изтекъл само единият от двата срока, за да се приеме за основателно направено от длъжника възражение за изтекла погасителна давност по предявен срещу него иск за заплащане на тези неустойки, или основателността на защитното възражение за давност ще зависи от изтичането и на двата уговорени срока?”; 15./ „Какъв е критерият за това, щото решаващият съд да избере и приложи по-благоприятния за длъжника – по-рано сочен от него да е изтекъл срок във връзка с възражението му за изтекла погасителна давност, а не този, който е по-благоприятен за кредитора, при положение, че последният никога не е бил канен да приеме изпълнение на задължението, изразяващо се в прехвърлянето на собствеността по нотариален ред, или възникването на по-благоприятният за длъжника срок да е поставено в зависимост от събитие, което може да бъде сбъднато само от длъжника, но не и от кредитора?” В Раздел ІІ от изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата касаторът „Елексир” ЕООД се позовава на противоречие между атакуваното въззивно решение и практиката на ВКС, обективирана в задължителните постановки по т.т. 4 и 6 на ППВС № 1/10.ХІ.1985 г., както и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 60/17.ІІІ.2014 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 4474/2013 г., а също и в решение № 174/12.І.2011 г. на І-во т.о. по т. д. № 36/2010 г. Съответно наличието на допълнителната предпоставка по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК се проявявало в противоречие на обжалваното въззивно решение с постановените от Конституционния съд на Република България решения №№ 2 и 29 от 1998 г. по конституционните дела № 15/1997 г. и 28/1998 г., а също и с практиката на Съда на Европейския съюз, според която: „Правата на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, произтичащи от Хартата на основните права на ЕС, прогласена в Ница на 7.ХІІ.2000 г., се прилагат с предимство пред вътрешното законодателство”. Докато наличието на третата допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК следвало от това, че не са толкова много делата, по които – след като е започнало въззивното производство – се допуска по друго дело разглеждане на касационна жалба на ответника, заради което въззивният съд спира разглеждането на делото, за да изчака представянето от ответника на това решение и веднага пък следва това е допусната за разглеждане молба за отмяна на същото това изчаквано цели шест години решение, като иницииралата извънинстанционното производство страна /ищец/ претендира от въззивния съд отново спиране на производството: за да се допусне това ново писмено доказателство, а именно „предстоящото да възникне по делото за отмяна решение”. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Никра инвест груп” ООД-гр. Видин писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Видин както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за нищожност, недопустимост и неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна в повторното въззивно производство пред САС, касационната жалба на „Елексир” ЕООД-гр. Белово, област Пазарджик, ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: За да потвърди решението на първостепенния съд за отхвърлянето и на двата, съединени под условието на евентуалност, осъдителни иска на касатора „Елексир” ЕООД срещу ответното по тях „Никра инвест груп” ООД, въззивната инстанция е съобразила – на плоскостта на чл. 235, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 297 ГПК – наличието на влязло в сила решение № 44/14.VІІ.2017 г. на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС, постановено по т. д. № 1204/2011 г., с което е бил отхвърлен конститутивен иск с правно основание по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, воден от настоящия касатор срещу същия ответник /видинското „Никра инвест груп” ЕООД/ с предмет обявяването за окончателен на предварителен договор за продажба на недвижим имот, инкорпориран в клаузата по т. 4 от текста на процесния договор за наем от 12.І.2001 г.: предвид установената нищожност на обещанието за продажба паради липса на основание. Решаващият правен извод в атакуваното въззивно решение, постановено по реда на чл. 294 ГПК, е в смисъл, че нищожният договор не поражда права и задължения за страните, предвид на което и по релевантния факт на предявени в настоящия спор при условията на евентуалност искове за неустойка, евентуално – за обезщетение за неизпълнение от страна на ответника на задължението му за сключване на окончателен договор, съдът приема последният да не е поемал валидно задължение с такова съдържание, предвид на което не може да се ангажира и гражданската му отговорност за неизпълнението му. Допълнителното съображение за неоснователност и на двете обективно съединени /под условието на евентуалност/ искови претенции е за погасяването им с изтичане на кратката /3-годишна/ погасителна давност: по чл. 111, б. „ б ” ЗЗД и предвид наличието на изрично направено в тази връзка своевременно възражение от страна на ответника. Релевантността на тази допълнителна аргументация за изхода по конкретното дело не може да бъде игнорирана, понеже дори и да не е била зачетена силата на пресъдено нещо на горецитираното съдебно решение на касационната инстанция, а и съобразно указанието в отменителното решение на ВКС да не се обсъжда валидността на клаузите на договора от 12.І.2001 г. на поддържаните възражения пред новия състав на САС, последният формира аналогичен краен извод за неоснователност на претенциите на търговеца настоящ касатор. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съди или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение въпросите с поредни номера 7 и 8 от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата се явяват такива, отнасящи се до правилността на атакуваното въззивно решение, докато останалите 13 са с изцяло хипотетичен характер – не са били предмет на произнасянето на състава на САС с атакувания негов акт по съществото на спора, въведен с евентуално съединените под условието на евентуалност два осъдителни иска с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и съответно – по чл. 82 ЗЗД. Следователно, при така установената липса на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява обсъждането налице ли е която и да било от релевираните от „Елексир” ЕООД допълнителни предпоставки по т.т. 1-3 на този законов текст. Погрешното отъждествяване от този касатор на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. По твърденията на касатора „Елексир” ЕООД за наличие на трите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допустимост на касационния контрол: Атакуваното въззивно решение не е нищожно, тъй като е било постановено от законен състав на САС, различен от този, който е постановил веднъж отмененото от ВКС първоначално въззивно решение по спора. Въззивното решение не страда от порока да е абсолютно неразбираемо. Не се констатира и вероятност атакуваното в настоящето производство по чл. 295 ГПК решение на САС да е процесуално недопустим съдебен акт, след като повторното разглеждане на спора имплицитно предпоставя произнасяне на предходния тричленен състав на ВКС в отменителното му решение досежно редовно учредяване на процеса по заведените под условието на евентуалност осъдителни искове на настоящия касатор срещу ответното по тях „Никра Инвест Груп” ООД-гр. Видин. В заключение, решение № 533/6.ІІІ.2018 г. на САС, ТК, 6-и с-в, постановено по т. д. № 4782/2013 г., не е и „очевидно неправилно”: то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legеm (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (новият състав на САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение