Определение № 520 от 11.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 43/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] София срещу решение № 238 от 9.10.2012г. по в.т.дело № 211/2012г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение №140/19.05.2012г. по т.д. № 79/2011г. на Окръжен съд – Габрово, с което е определена началната дата на неплатежоспособност на дружеството “ – Д.” Е. – [населено място] 1.01.2010г. Жалбоподателят [фирма] - София иска отмяна на решението като релевира оплаквания за противоречието му със закона, постановяването му при съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Обжалвано е решението и в частта на разноските. Касаторът се позовава се на критериите по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В писмен отговор [фирма] – София счита, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК. Апелативната инстанция, за да потвърди първоинстанционното решение, е съобразила коефициентите за ликвидност / бърза, незабавна и абсолютна/ за изследвания от експертизата период 2007г. - 2011г., които са под единица. Взети са предвид и коефициентите за финансова автономност и финансова зависимост за изследвания период, също под единица, с тенденция на влошаване през периода 2007г. -2011г. Счетено е, че дружеството е изпаднало във финансова зависимост от кредиторите си, извършва дейността си с привлечен капитал, като оборотния капитал е отрицателна величина, дружеството не е разполагало с достатъчно краткотрайни активи, с които да покрива задълженията си. Размерът на задълженията за изследвания период са 1 224 207.68 лв. при балансова стойност на Д. 310 892.30 лв. На базата на изследваните коефициенти, на задълженията и активите на дружеството, е направен извод, че още през 2007г. длъжникът е бил в състояние на неплатежоспособност, в какъвто смисъл е заключението на ССЕ. Съдът не е възприел заключението на експертизата за начална дата на неплатежоспособността да се приеме датата 31.01.2012г., защото е правен въпрос и защото извършеното плащане през м. януари 2012г. на някои от кредиторите е с кредитни средства. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение като е съобразил чл.271, ал.1 ГПК, т.е. определена е по-благоприятната за жалбоподателя дата 1.1.2010г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира пет правни въпроса. Първи процесуалноправен въпрос: когато се произнася по основателността на въззивната жалба, съдът длъжен ли е да обсъди всички релевирани от жалбоподателя оплаквания при допълнителните критерии на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В случая под формата на въпрос касатор прави доводи за неправилност на решението. След самостоятелен анализ на заключението на ССЕ за финансовото и материално състояние на длъжника, на показателите за ликвидност и финансова автономност и задлъжнялост, въззивният съд е направил различен извод от този на окръжния съд за началната дата на неплатежоспособност, много по – ранна от тази на окръжния съд. Невъзприемането от апелативния съд на доводите на жалбоподателя произтича от значението на показателите за ликвидност и финансова автономност и задлъжнялост за преценка на икономическото и финансово състояние на длъжника, след като през целия изследван период тези коефициенти са били под единица и в нито един момент не са били дори близо до единица. Не са налице и допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Съдът е изложил в мотивите на решението си фактически и правни изводи по спора, с който е сезиран, в рамките на предоставените му от закона правомощия като съд по същество на спора, поради което не е налице противоречие с решение №212 по т.дело № 1106/2010г. на ВКС, ТК по чл.290 ГПК и решение № 481 по гр.дело №1521/2003г. на ВКС, ТК, постановено по отменения ГПК. Съществуващата съдебна практика за правомощията на въззивната инстанция, включително задължителна, на която се позовава касатора дава основание на настоящия състав на ВКС, ТК да приеме за неоснователно искането за допускане касационно обжалване на решението на Великотърновския апелативен съд на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Конкретният случай не попада в критериите посочени в т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът поставя въпрос: когато съдът преценява началната дата на неплатежоспособност единствено стойностите на коефициентите за ликвидност ли следва да съобрази или следва да съобрази съотношението по между им за изследваните години. Според касатора съдът на базата на стойностите на коефициентите за ликвидност е трябвало да прецени на къде върви предприятието в икономически аспект и по конкретно не е съобразил, че през 2008г. стойностите бележат спад, но пред 2009г. дружеството е в подем, след което през 2010г. показателите спадат отново на долу. Позовава се на противоречие с решение №159 по т.дело №154/2009г. на ВКС, ТК, решение №115 по т.дело № 169/2010г. на ВКС, ТК, решение №64 по т.дело № 969/2009г. и решение №102 по т.дело № 60/2009г. на ВКС, ТК, постановени на основание чл.290 ГПК. Въпросът е значим, но не е противоречиво разрешен с цитираната съдебна практика на ВКС, ТК. Както е прието в приложените решения на ВКС, ТК показателите за ликвидност са количествена характеристика за способността на дружеството да изплаща текущите си задължения и когато коефициентите за бърза, незабавна и абсолютна ликвидност са под единица, това вече е показател за обективно състояние на неплатежоспособност. По конкретното дело, през отделните години на изследвания период, промяната в съотношението на коефициентите за ликвидност е такава, че те остават под единица, обстоятелство съобразено от въззивния съд при преценката за лошото финансовото състояние на търговеца и възможностите му да погасява задълженията към кредиторите, т.е. съдът е взел предвид не само по отделно, но и в съотношение на целия период коефициентите за ликвидност. Не е налице основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК доколкото наличието на съдебна практика, посочена от самия касатор изключва необходимостта от създаването на съдебна практика или промяна на създадената, поради законови изменения, каквито не са налице. По въпроса: извършването на плащания със средства с кредитен произход прави ли тези плащания ирелевантни за определяне на началната дата на неплатежоспособността. Съдът се е произнесъл по въпроса, но той не е обуславящ изхода на спора, не е налице и допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изводите на съда при определяне на началната дата на неплатежоспособност са направени, въз основа преценката на всички онези показатели, които имат отношение към общото икономическото и финансово състояние на дружеството към изследвания период и възможността дружеството да погасява задълженията си към кредиторите, а не с оглед на конкретно извършено плащането на някои от кредиторите с заемни средства през 2012г. Както приема съдебната практика на ВКС определяща е невъзможността за погасяване на вземанията на кредиторите от длъжника, като не е необходимо датата да се покрива непременно с датата на извършеното последно плащане / решение №90 по т.дело № 1152/2011г. на ВКС, ТК/. Съществуването на съдебна практика как се определя началната дата на неплатежоспособност, както и позоваването само на закона без излагане на аргументи в хипотезите на т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС не обосновават основанието за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на въпроса при определяне на началната дата на неплатежоспособност съдът длъжен ли е да изследва въпроса за спиране на плащанията към един или всички кредитори в контекста на анализа на коефициентите за ликвидност или е достатъчно единствено да се позове на стойността на същите коефициенти не е налице допълнителен критерий чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът обоснова допълнителния критерий с възможността спирането на плащането да се дължи на различни причини – длъжникът да оспорва вземането на кредитора, длъжникът да се намира в краткотрайна невъзможност да плати, като в този смисъл анализът на икономическите показатели би спомогнал да се разграничи краткотрайната невъзможност на длъжника да плати по субективни причини от обективната невъзможност да плати. Изложените аргументи не покриват критериите по т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС по тълкуването на чл.290, ал.1, т.3 ГПК. Аргументите Съображенията на касатора не кореспондират с посочения от касатора въпрос и поради това не го аргументират. По петият въпрос длъжен ли е съда да изследва въпроса за спиране на плащанията не само спрямо кредитора – молител, но и към останалите кредитори, не попада в общото основание по чл.280, ал.1 ГПК доколкото съдът не е обосновал изводите при определяне на началната дата на неплатежоспособност само въз основа на спиране на плащанията към кредитора, подал молбата по чл.625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност. Както беше посочено по –горе правните изводи на съда, обусловили изхода на спора за началната дата на неплатежоспособност, са резултат на анализ на конкретно установените по делото факти, доказващи неспособност длъжника да покрива задълженията си към кредиторите. Не е налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позоваването на решение №153 т.д. № 255/2010г. на ВКС, ТК е неоснователно. Решението не е относимо към конкретния казус. В случая въззивният съд не е отказал да приеме или допусне доказателства на въззивника, които биха има ли значение за определяне на началната дата на неплатежоспособността. Бланкетното позоваване на допълнителния критерий – от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото не е достатъчно да се обоснове допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В заключение не са налице касационните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, поради което решението на Великотърновския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване. По жалбата в частта за разноските. Подадената касационна жалба поддържа висящността на решението в частта за разноските. Окончателният присъден в полза на въззиваемия размер разноски е 17 520 лв./ определение от 5.12.2012г./. Въззивният съд, за да постанови този резултат, е приел, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение е под тройния размер по чл.7, ал.3 от Наредба №1/2004г. поради което е неприложима разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК. Съгласно чл.621 ТЗ субсидиарно приложение намират общите разпоредби на ГПК – чл.81 във връзка с чл.78 ГПК при приключване на делото в съответната инстанция, поради което страната има право на разноски съобразно изхода от делото. По размера на разноските: Съгласно чл.7, ал.3 от Наредба №1/2004г. минималния размер за защита по дела за несъстоятелност възнаграждението се изчислява на базата на стойността на предявените вземания по методиката на ал. 2, но не по-малко от 400 лв., в конкретния случай той е 8078 лв. С оглед на направеното възражение пред въззивния съд за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК на адвокатското възнаграждение и като съобрази фактическата и правна сложност на делото, а именно обстоятелството, че пред въззивната инстанция не са събирани доказателства и решението на първоинстанционният съд е обжалвано само за началната дата на неплатежоспособност, настоящият състав на ВКС, ТК намира претендираният от въззиваемата страна размер на разноски за въззивната инстанция за прекомерно завишен, поради което ще следва да бъде намален до сумата от 8079лв. В случая параграф 2 на Наредба №1/2004г. е в противоречие чл.36 ЗА и с чл.78, ал.5 ГПК като променя процесуалното правомощие на съда да осъществи самостоятелна преценка за прекомерност и съответно да намали дължимото като разноски адвокатско възнаграждение до размера определен от чл.78, ал.5 ГПК във връзка с чл.36 ЗА. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение