Определение № 657 от 24.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 452/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез процесуалния си пълномощник адвокат П. К., срещу решение № 417 от 24.10.2014 г. по гр.д. № 518/2014 г. на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение, втори въззивен състав, с което след отмяна на решение № 41 от 06.03.2014 г. по гр.д. № 160/2013 г. на Районен съд – Костинброд, ЕТ”Ф.- М. С. е осъден да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, сумата 25 000 лева без ДДС, представляваща неизплатена част от възнаграждение по договор за консултантски услуги от 01.04.2010 г., ведно със законната лихва от 26.03.2013 г., както и да заплати сумата 2 975.29 лв. – мораторна лихва за периода 17.12.2011 г. до 18.02.2013 г. и 561 лв. – разноски по делото. В жалбата се поддържат касационни доводи за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, с искане за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Според касатора съдът неправилно се е позовал на представения по делото констативен протокол от 01.07.2010 г., тъй като същият не установява наличие на качествено и точно изпълнение на поетото от ищцовото дружество задължение по договора за консултантски услуги. Твърди се, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.264, ал.2 ЗЗД, тъй като скритите недостатъци на работата са открити при сключването на договора с Държавен фонд „Земеделие”, който е одобрил за финансиране значително по-малко разходи от заявените. Освен това се поддържа, че договора за консултантски услуги е обвързан с договора за финансиране с ДФЗ, предвид чл.2, ал.2 от първия договор, в който е отразено, че общата цена на консултантските услуги не може да надвишава пет процента от стойността на допустимите разходи по договора с ДФЗ, която разпоредба не е взета предвид от въззивния съд. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: „1. Налице ли е нарушение на процесуалните правила при необсъждане в съдебното решение всички направени от страните възражения; 2. Налице ли е нарушение на процесуалните правила когато съдът с доклада по делото не разпредели доказателствената тежест по отношение на направените от страните възражения и не им укаже за кои обстоятелства не сочат доказателства; 3. Отсъствието на извършено пълно и всеобхватно докладване по чл.146 ГПК изключва ли процесуалната възможност спрямо направеното възражение с отговора на исковата молба по реда на чл.265 ЗЗД, което е останало извън указанията на съда, да бъде отречено като недоказано и 4. Дължи ли се пълно възнаграждение по договор за изработка, ако изпълнението на договора е станало невъзможно по причина, за която никоя от страните не отговаря или само за частта, която е била изпълнена и е била полезна от възложителя.” По въпрос № 1 касаторът твърди допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение № 752 от 18.11.1988 г., III г.о. на ВС. По втория и третия въпрос се поддържа, че е допуснато отклонение от задължителна практика на ВКС – решения по гр.д. № 304/2010 г., III г.о. и по т.д. № 597/2010 г., II т.о. По последния въпрос е налице позоваване на казуална практика на ВКС – решение по т.д. № 356/2008 г., II т.о. Ответникът по касация [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник адвокат В. Т., заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за правилност на атакуваното въззивно решение. Съображенията са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с искане за присъждане на разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, е приел за установено, че между страните е възникнала облигационна връзка с източник договор от 01.04.2010 г. за консултантски услуги, като поетите от ищеца задължения във връзка с подготовката на цялата документация на проект за финансиране по Мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия” от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г. са изпълнени. Изводът за изпълнение на задълженията по договора от страна на [фирма] е направен след преценка на следните доказателства: подписания между страните констативен протокол от 01.07.2010 г. за приемане на работата; доказателствата, установяващи, че заявлението на ЕТ „Ф.-М. С. за участие в програмата за подпомагане по Мярка 312 е прието в информационната система на ДФЗ – РА, както и от сключения между ЕТ и ДФЗ договор. Решаващият състав на Софийски окръжен съд е отхвърлил като неоснователно възражението на ответния ЕТ за неточно изпълнение на задължението на изпълнителя. Изложени са съображения, че при приемането на извършената съгласно договора работа възложителят не е направил възражения по чл.264, ал.2 ЗЗД. Изразено е и становище, че дори и да се приеме, че недостатъците не са могли да бъдат открити при приемането или са се появили по-късно, поради което изготвения бизнес план не е одобрен за сумата 585 342.58 лв., а за 408 860 лв., възложителят е следвало да извести изпълнителя веднага след откриването им, а именно към момента на сключване на договора с ДФЗ – 02.12.2011 г. и съответно да направи възражение по чл.265, ал.1, предл.3 от ЗЗД, в сроковете по ал.3 от същия текст. Отчетена е липсата на доказателства в тази насока и е изведен извод за приемане на работата от възложителя, на основание чл.264, ал.3 ЗЗД, за която се дължи цялото уговорено в чл.2 от договора възнаграждение. Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. От начина, по който са формулирани първите два въпроса, може да се направи извод, че те са относими изцяло към правилността на атакувания съдебен акт. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС тази преценка не би могла да се осъществи в производството по селекция на касационните жалби. В тълкувателното решение е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване от основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК, което не е съобразено от касатора. Процесуалноправният въпрос, относим към правомощията на въззивната инстанция при допусната от първата инстанция непълнота във връзка с доклада по чл.146 ГПК, е важен за делото. Този въпрос обаче не може да се счете за обуславящ, по следните съображения: Преди всичко, в случая не би следвало да се приеме, че за въззивния съд е съществувало задължение да даде указания на ответния ЕТ за доказване на възражение, основано на чл.265, ал.1 предл.3 от ЗЗД, тъй като от данните по делото е видно, че то е преклудирано, а в отговора на исковата молба не е поддържано, че изпълнителят е известен за недостатъци на работата съгласно чл.264, ал.2, изр.2 ЗЗД. От друга страна, съгласно задължителните постановки в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, изразяващи се в непълнота или грешка, а само при оплаквания в жалбата или твърдения на въззиваемата страна. Ответникът/сега касатор/ не се е позовал на допуснати от първата инстанция процесуални нарушения по чл.146 ГПК, поради което и процесуалните действия на въззивната инстанция при разглеждане на делото не са в отклонение от цитираното тълкувателно решение. Предвид даденото разрешение по този въпрос с ТР 1/2013 г., не се налага обсъждането на представените от касатора решения на ВКС. Въпрос № 4 е неотносим, тъй като е извън предмета на делото и затова по него липсва произнасяне от решаващия състав, както всъщност се поддържа и в самата касационна жалба. По тази причина този въпрос не попада в обхвата на общия селективен критерий по чл.280, ал1 ГПК. Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски следва да се отхвърли, тъй като с отговора по чл.287, ал.1 ГПК не са представени доказателства за действително направени разноски. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение