Определение № 600 от 12.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1569/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 18738 от 01.12.2014 г. по в.гр.д.№ 2877/2007 г. на Софийски градски съд, ІV-А, е оставено в сила решението от 27.07.2007 г. по гр. д. № 10395/2006 г. на Софийски районен съд, 47 с-в, с което е бил отхвърлен предявеният от А. В. И. срещу К. С. М. /заместена в процеса от наследника си П. Х. Ш./ иск по чл.38а ЗЖСК за предаване владението на апартамент №34, секция В, ет.3 с площ от 129,25 кв.м., находящ се в сградата на Ж. „Б. х.”, бл.259 в [населено място], местност „К. село-плавателен канал”.

Въззивният съд е приел, че ищецът е член-кооператор на Ж. „Б. х.”, приет с протокол от 17.12.2005 г. на мястото на изключени други членове. Процесният апартамент му е бил разпределен с решение по чл.35, ал.1 ЗЖСК от 06.10.2007 г. Ответницата е установила фактическа власт върху същия апартамент от месец юли 1995 г., когато получила ключовете от строителя на сградата [фирма], след подписан между тях частен писмен договор за покупко-продажба. Този апартамент е бил в квотата, с която дружеството е можело да се разпорежда с цел набиране на средства за строителството, съобразно договор между него и носителя на правото на строеж Ж. „Български художник”. След отпадане на този договор през 2000 г., предоставените на [фирма] апартаменти са били преразпределени като свободни от Ж. „Б. х.” между негови член-кооператори. Прието е, че ответницата е започнала ремонт на апартамента още от 1995 г., а в началото на 1996 г. този ремонт е бил завършен и оттогава тя живее в имота.

При тези данни въззивният съд е приел, че правата на Ж. върху спорния апартамент са придобити по давност от ответницата, затова предявеният срещу нея иск по чл.38а ЗЖСК е неоснователен. Сградата, в която се намира апартаментът, е била завършена в груб строеж още през 1994 г., поради което той е бил годен обект на правото на собственост и съответно – обект на придобивна давност. По-късното въвеждане на сградата в експлоатация не се отразява на възможността върху него да тече придобивна давност. Владението на ответницата е било явно, непрекъснато и необезпокоявано. Обитавайки жилището, тя е демонстрирала, включително и пред длъжностни лица на Ж., упражняването на фактическата власт и намерението си за своене. Въпреки поставената от строителя ограда и поставената охрана, която пропускала към сградата само купувачите с договори за закупуване на апартаменти, членовете на управителния съвет на Ж. са били наясно, че някои от апартаментите са обитаеми, включително и тези, които са „продадени” от [фирма]. Освен това - до 2000 г. самата Ж. „Б. х.”, която е съсобственик на сградата по приращение, не е третирала тези апартаменти като свои, а е зачитала първоначалната договореност с дружеството строител и извършените от него разпореждания. Едва след 2000 г. Ж. „Български художник” е отменила тази уговорка и е започнала да манифестира претенциите си към този апартамент, като го е разпределила на свои членове. Владението на ответницата обаче е продължило да бъде явно и не е било прекъснато с предявяване на иск преди изтичане на десетгодишния срок по чл.79, ал.1 ЗС. Прекъсването на електрозахранването на сградата и налагането на административни санкции поради обитаването и преди да бъде въведена в експлоатация не представляват действия, които могат да доведат до прекъсване на давността. Ищецът е станал член-кооператор през 2007 г., когато давността вече е изтекла.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца А. В. И.. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Съставлява ли процесуално нарушение на нормите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК необсъждането на допуснати и приети като относими към предмета на делото доказателства по изискуемия от закона начин поотделно и в тяхната съвкупност.

2. Съществено процесуално нарушение ли е, когато съдът с определение, без каквито и да е мотиви, откаже събирането на доказателства.

3. Какви са белезите на упражняването на фактическа власт като акт на лице, за което може да се обосноват предпоставките на чл.79 ЗС за придобиване на имота по давност след изтичане на законоустановения срок. Следва ли да е налице манифестирано своене, за да може лицето да се ползва от давностния срок и това намерение следва ли да е насочено срещу собственика /доведено до знанието му/. Намерението за своене следва ли да е афиширано спрямо собствениците на завладяната вещ.

4. Съставлява ли съществено процесуално нарушение, когато съдът обсъжда доказателствената стойност на документ, за който преди това е открил производство по оспорване на истинността, без преди това да изложи мотиви как е приключило производството по чл.154 ГПК /отм./, сега чл.193 ГПК.

5. Изтича ли придобивна давност през периода 1990 г. – 2000 г. при действието на ограничителната норма на чл.3, ал.3 от Закона за кооперациите /отм./.

6. Възможно ли е придобиване на имот по давност, който не е въведен в експлоатация, за който е съществувала законова забрана за обитаването му, както и когато за имота не са били съставени в придобивния период официални документи по ЗУТ /З. отм./, удостоверяващи степента на завършеност. От кой момент процесният имот е в гражданския оборот – от фактическото му построяване или от юридическото му завършване. Как се придобива по давност идеална част от имот.

7. Допустимо ли е изтичане на придобивна давност в периода 1995 – понастоящем, относно имот, идеална част от който е собственост на Столична община или на държавата – арг. от разпоредбата на чл.86 ЗС.

Ответникът в производството П. Х. Ш. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането и до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Първият, вторият и четвъртият въпрос са процесуалноправни и са свързани с проблемите на събирането, оспорването и обсъждането на доказателствата по делото. Тези въпроси са обосновани с виждането на жалбоподателя, че съдът не е обсъдил в решението си част от приетите доказателства и без мотиви отказал да събере в производство по ГПК /отм./ представени от ищеца писмени доказателства във връзка с провеждане на насрещно доказване по възражението за придобивна давност, а освен това се позовал на оспорени доказателства, без да се произнесе по тяхната истинност.

По тези въпроси не възниква поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В съответствие с посочената от жалбоподателя задължителна практика на ВКС по прилагането на чл.188 ГПК /отм./ въззивният съд е обсъдил в съвкупност всички относими доказателства по делото, като е направил самостоятелен анализ на фактите и е изложил мотиви по възраженията и доводите на страните. По-специално – посоченият от жалбоподателя протокол от 08.04.2000 г. е обсъден от въззивния съд, който е възприел установеното в него, че Ж. е прекратила договора за строителство с [фирма] и е разпределила между член-кооператори апартаментите, които първоначално са били в квотата на строителя. Този факт изрично е залегнал в обжалваното решение, като е оценено и правното му значение. На следващо място - макар да не са обсъдени подробно писмените доказателства, приети в съдебно заседание от 06.12.2006 г., въззивният съд е възприел отразеният в тях факт, че през определен период от време сградата, в която се намира процесният апартамент, е била ползвана, без да е въведена в експлоатация. Този факт обаче е преценен като неотносим, тъй като не възпрепятства възможността за придобиване на процесния апартамент по давност. И на последно място - съдът не е обсъдил част от писмените доказателства по делото, но това не е в разрез с посочената практика на ВКС, тъй като се касае за неотносими доказателства: решение №492/06.06.2007 г. по гр.д.№154/2007 г. на ВКС, ІІ ТО, с което е разрешен спор по чл.92 ЗЗД между Ж. „Б. х.” и [фирма], като правоприемник на [фирма], както и удостоверение на МВР, според което първоначалната ответница е регистрирала спорния апартамент като постоянен и настоящ адрес през 2005 г. Тези документи не разкриват факти, които биха могли да променят изводите на съда по решаващия въпрос за придобивната давност, на която се е позовала ответницата. Неотносими са и доказателствата, които не са приети в съдебно заседание на 02.10.2014 г., тъй като те са ангажирани за факти, които не се включват в предмета на доказване / за административния адрес на процесната сграда / или които не са свързани със своевременно въведени възражения / за правата на СО върху идеална част от сградата, както и за опровергаване на неуточнено преди даване ход по същество на делото възражение за нищожност на сделките по двата нотариални акта, от които черпи права Ж. „Български художник”/. Оспорените от ищеца доказателства - частният писмен договор за продажба от 1992 г., анексът към него и протоколът от 1995 г. за предаване на владението на ответницата, не са преценени от съда като източници на правопораждащи факти, нито пък от тях е направен някакъв извод за началния момент на установяване на владението от ответницата, затова липсата на мотиви за тяхната истинност или неистинност не се отразява на крайния резултат по делото, нито пък обуславя въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, по който може да се допусне касационно обжалване.

Трите въпроса, обединени под №3 в изложението към касационната жалба, са свързани с признаците на владението и начина на манифестирането му пред собственика на вещта. Въпросите са твърде общо поставени, без да са свързани с конкретен правен проблем, значим по настоящото дело. Във връзка с тези въпроси жалбоподателят се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и на противоречие между обжалваното въззивно решение и влезлите в сила решения №304/29.01.2009 г. по гр. д. № 549/2008 г. на СГС; решение №166/29.01.2013 г. по гр. д. № 2022/2012 г. на САС; решение №491/07.10.2009 г. по гр. д. № 1318/2008 г. на ВКС, ІІ ГО; решение от 09.05.2000 г. по гр. д. №2083/1999 г. на СГС, ІV ГО и решение №1005/29.12.2009 г. по гр. д. № 2107/08 г. на ВКС, ІІІ ГО. С посочените решения са разгледани аналогични спорове по чл.38а ЗЖСК между член-кооператори на Ж. „Б. х.” и лица, които са закупили с частни договори апартаменти от [фирма] и са се позовали на придобивна давност. Различието в резултата по делата не се дължи на различни изводи за това какви са материалните предпоставки на придобивната давност, а поради разлика в ангажираните доказателства за значимите факти за началото на владението; наличието на владение или държане, както и знанието на членовете на УС на Ж. за обитаването на апартаментите от квотата на [фирма] от лицата, които той е допуснал в тях. Не е налице противоречие по правен въпрос, което може да обуслови допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.

По петия въпрос въззивният съд не е взел изрично становище в решението си, но мълчаливо е зачел периода на действие на Закона за кооперациите от 1991г. /07.08.1991 г. – 01.01.2000 г./ като такъв, през който е текла придобивна давност върху процесния имот. Това разрешение съответства изцяло на приетото в т.1 на ТР №5/24.06.2014 г. по тълк.д.№5/2014 г. на ОСГК на ВКС, според което при действието на забраната, установена в чл.31, ал.3 ЗК от 1991г., правото на собственост върху вещ, собственост на Ж., може да се придобие по давност. Затова и по този въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпросите, обединени под № 6, са обуславящи за изхода на настоящото дело, но по тях не възникват сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първите два въпроса са породени от обстоятелството, че процесният апартамент е бил владян преди новопостроената сграда, в която той се намира, да е била въведена в експлоатация по съответния административен ред. Третият въпрос е зададен поради обстоятелството, че Ж. „Б. х.” притежава само идеална част от правото на строеж върху земята, която е общинска собственост, съответно – по приращение е придобило идеална част от сградата, включително и от процесния апартамент. Неотносими към поставените въпроси са решение №186/19.02.1987 г. по гр.д.№836/2008 г. на ОСГК на ВС и решение №2743/07.07.1983г. по гр.д.№1543/1983 г. на ВКС, І ГО, които разискват проблема за това дали при действието на З. /отм./ владението върху реална част от парцел може да доведе до придобиване по давност на идеална част. Невлезлите в сила решения на СРС и на СГС, на които жалбоподателят се е позовал, също не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, съгласно т.3 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това жалбоподателят се позовава на тези решения не във връзка с направени в тях правни изводи, а по приетите за установени в съответния процес факти, които са от значение и по настоящото дело - кога е била завършена сградата на Ж. „Б. х.”, респ. от кой момент може да започне да тече придобивна давност за обекти в нея. Противоречието във фактическите изводи не може да обуслови основание по чл.280, ал.1, т.1 или т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Относимо към първите два въпроса е посоченото решение №577/11.07.07 г. по гр. д. №727/06 г. на ВКС, ІІ ГО, в което е прието, че фактът на построяването сградата в груб строеж може да се установява единствено с протокол на общинската /районната/ администрация – чл.181, ал.2 ЗУТ, а не със свидетелски показания. Този правен извод е относим към друг въпрос, различен от поставените. Макар даденото разрешение да влиза в противоречие с приетото по настоящото дело, това не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посоченото решение на ВКС е постановено при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ и няма задължителен характер. Налице е задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, с която се приема, че установяването на състоянието груб строеж, завършен преди влизане в сила на ЗУТ, може да става с всякакви доказателствени средства, включително и свидетелски показания / решение № 277 от 28.06.2012 г. по гр. д. № 259/2012 г. на ВКС, І ГО. Налице е и задължителна практика, според която обект на Ж. може да се придобива по давност, дори сградата да не е напълно завършена и приета в експлоатация – решение № 117 от 26.04.2011 г. по гр. д. № 718/2010 г. на ВКС, І ГО; решение № 264 от 20.12.2012 г. по гр. д. № 395/2012 г. на ВКС, ІІ ГО. Обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие с тази задължителна практика на ВКС.

Седмият въпрос се поставя поради обстоятелството, че Ж. и Столична община са съсобственици по приращение на сградата, както и на процесния апартамент, за който ответницата се е позовала на придобивна давност. Този факт е приет в редица решения на ВКС, на които се позовава жалбоподателят. Не съществува обаче противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК между тези решения и обжалваното в настоящото производство решение на въззивния съд. В решенията на ВКС въпросът за придобивната давност в конкретната хипотеза не е бил разгледан. Освен това – по настоящото дело искът по чл.38а ЗЖСК е отхвърлен поради обстоятелството, че ответницата е придобила по давност правата, която Ж. е притежавала в процесния апартамент, т.е. идеалната част, собственост на Ж.. Наличието на права на Столична община, които не биха могли да бъдат придобити по давност поради забраната на чл.86 ЗС, вр. §1 ЗДЗС ДВ бр.105/22.12.2006 г. и сл. изм., не представлява основание за отхвърляне на този иск, в случай, че ответникът е придобил по давност правата на Ж., както е прието и в решение № 71/17.04.2012 г. по гр.д.№1000/2011 г. на ВКС, ІІ ГО.

Не следва да бъдат подробно обсъждани съдебните решения, които жалбоподателят е представил допълнително с молба от 03.11.2016 г., тъй като те са подадени след изтичане на срока за касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на делото, на ответника следва да се присъдят сторените разноски в размер на 1500 лв., съобразно договор за правна защита и съдействие от 11.03.2016 г., от който е видно, че сумата е платена в брой.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,