Определение № 392 от 20.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1796/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 50/03.01.2019 г. по гр. д. № 2717/2017 г. на Благоевградския районен съд е признато за установено по отношение на Б. А. А., Р. М. А., С. П. Д., Л. А. Г. и Й. П. С., че К. Д. Д. е собственица на реални части от УПИ ...-...,... от кв. ... по плана от 1982 г. на [населено място], [община], първата от които с площ от 1.86 кв. м., заключена между истинското положение на къщата в имот пл. № ... и регулационната граница между УПИ...-...,... и УПИ ...-...,... от кв. .., защрихована в жълт цвят между точки 1 и 2 в комбинираната скица приложение № 7 към тройната съдебно-техническа експертиза, а втората - с площ от 10.44 кв. м., заключена между оградата на място и регулационната граница между УПИ ...-....,...и УПИ ...-...,... от кв. .., защрихована в жълт цвят между точки 2 и 3 в комбинираната скица приложение № 7 към тройната съдебно-техническа експертиза и ответниците са осъдени да предадат владението на тези части на собственицата им, както и да преустановят неоснователните си действия, с които смущават правото на собственост на ищцата върху процесните реални части от УПИ ...-...,... от кв. ... по плана от 1982 г., като премахнат съществуващата оградата от УПИ ...-..,... от кв. ... на основание чл. 109 ЗС.

С решение № 5510/19.12.2019 г. по в. гр. д. № 583/2019 г. на Благоевградския окръжен съд първоинстанционното решение е отменено в частта, с която исковете по чл. 108 и чл. 109, ал. 1 ЗС са уважени срещу Л. А. Г. и същата е осъдена да заплати разноски на ищцата и исковете срещу тази ответница са отхвърлени; в останалата част първоинстанционното решение е потвърдено.

Касационна жалба с вх. № 373/03.02.2020 г. е подадена от К. Д. Д. чрез адв. Н., в която са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Твърди се, че в срока за отговор ответницата Л. Г. не е навела възражение, че не е собственик на спорната части от имота, а точно обратното - собственик и владелец е на същата, наред с останалите собственици; че направеното от ответницата възражение е преклудирано по силата на чл. 133 ГПК и чл. 266, ал. 1 ГПК; че въззивният съд не е обсъдил данните по делото за запазено от ответницата право на ползване и в нарушение на чл. 269, изр. 2 ГПК се е произнесъл по оплаквания, които не са налични във въззивната жалба; че неправилно са приложени разпоредбите на чл. 108, чл. 109, чл. 69 и чл. 111 ЗС.

В изложението към касационната жалба са изложени доводи за очевидна неправилност на въззивното решение и се поставят следните правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС:

1. Допустимо ли е по иск да бъде зачетено възражение, направено от ответника след срока за отговор на исковата молба - твърди се противоречие с т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 382/06.01.2015 по гр. д. № 1558/2014 г. на IV-то г. о.;

2. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по оплаквания за неправилност на решението поради липса на качеството „собственик“ на ответника, които не са въведени с въззивната жалба като основание за отмяна на първоинстанционното решение - твърди се противоречие с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Л. А. Г., която счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационна жалба вх. № 632/17.02.2020 г. е подадена от С. П. Д., Й. П. С., Б. А. А. и Р. М. А., в която са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, защото след отстраняване на нередовностите на исковата молба съдът е бил длъжен да изпрати препис от поправената искова молба, но не е направил това. Касаторите посочват, че съдът е пропуснал да вземе предвид, че отклоненията между имотната граница и съществуващата на място ограда между двата съседни имота са в порядък на 10 см., което означава, че са в допустимите граници от 20 см. съгласно Наредба № РД-02-20-05/15.12.2016 г. и реално няма завземане на площ.

В изложението към касационната жалба касаторите поставят следните правни въпроси, за които считат, че е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Когато съдът констатира в съдебно заседание, че е налице нередовност на исковата молба и остави същата без движение с указания към ищцовата страна да представи в указан срок поправена искова молба, следва ли съдът да изпълни процедурата по чл. 131 ГПК след представянето на поправената искова молба;

2. Трябва ли да съществува възможност едно осъдително съдебно решение по уважен ревандикационен иск реално да може да бъде изпълнено принудително със съдебен изпълнител.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба от К. Д. Д., съдържащ твърдение, че касаторите не са искали връчване на поправената искова молба и срок за отговор по същата.

Касационните жалби са подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Въззивният съд е установил, че след изслушване на единична техническа експертиза в проведеното на 14.05.2018 г. съдебно заседание, по искане на ищцата първоинстанционният съд е допуснал изменение на петитума относно конкретния размер площ според визираната от вещото лице - 20.95 кв. м., като съвкупност от тонираната в жълто площ от 15.93 кв. м. и тонираната в червено площ от 5.02 кв. м. Изменение на петитума е направено и в съдебното заседание, проведено на 10.10.2018 г., след изслушване на тройната техническа експертиза, като първоинстанционният съд е счел петитума за нередовен и е оставил исковата молба без движение. В изпълнение на дадените указания, с молба от 17.10.2018 г. ищцата е уточнила петитума, като в съдебното заседание, проведено на 03.12.2018 г., е допуснато на основание чл. 214 ГПК изменение на размера на иска по чл. 108 ЗС, който да има за предмет площи от 1.86 кв. м. и 10.44 кв. м. с подробно описано местоположение, както и уточнение на петитума на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС.

Въззивният съд приел, че с изменението на петитума в насока намаляване размерите на площите не са допуснати процесуални нарушения, които да са ограничили защитата или участието на ответниците в производството - именно защото се касае за по-малък размер от първоначално заявеното, не е необходимо да се дава възможност на ответната страна да изрази становище, ако не присъства в залата, тъй като становището за по-голяма част се отнася и за по-малката. Освен това според въззивния съд не се е налагала размяна на молбата по реда на чл. 131 ГПК, тъй като защитата, която ищцата търси, е само в рамките на урегулираните поземлени имоти, а не и извън тях и конкретно за площта от 5.02 кв. м., която е извън регулационната линия между парцелите. Ето защо няма недопустимо изменение на иска и съответно - недопустимо произнасяне от първоинстанционния съд.

По делото е установено, че регулационната граница между УПИ-...-..,... и УПИ ...-... е идентична на имотната граница между имот пл. № ... и имот пл. № ..., и двете по КРП, одобрен през 1982 г., и на имотната граница по КРП от 1957 г. Според възприетото от съда заключение на тройната техническа експертиза частите от собствения на ищцата парцел, приобщени към парцела на ответниците, са заключени между границата на двата парцела и изградената на място ограда, съставляваща телена градинска мрежа на бетонови колове. Площите им са съответно 1.86 кв. м. и 10.44 кв. м., показани на комбинирана скица-приложение № 7 и тонирани в жълт цвят. Различията в площите с визираните в единичната експертиза са в границите на допустимото за извършваните измервания. Въззивният съд приел, че посочените в експертизата стойности за допустими отклонения по чл. 18, ал. 4 от Наредба № РД-02-20-5/15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри касаят отклонения при създаване на цифров модел на плана от графичния план или карта. Съдът приел за ирелевантен за основателността на претенцията довода във въззивната жалба, че отклоненията на оградата от регулационната граница са минимални и при всяко следващо измерване биха се получили други размери, като посочил, че нито един от експертите не е заявил разминаванията на място между оградата и регулационната линия да са в рамките на допустимите възможни отклонения при изграждане на ограда, а сочат за допустими отклонения при измервания на място.

Въззивният съд възприел като правилен и извода на първоинстанционния съд, че е невъзможно реални части от урегулирани поземлени имоти да се придобиват по давност съгласно разпоредбата на чл. 59 З. /отм./, в сила от 01.06.1973 г., тълкувана във връзка с чл. 181, ал. 3 З. /отм./. Такава възможност се открива, само ако са части от невключени в регулация имоти. Аналогична забрана е предвидена и след отмяната на З. в чл. 200 ЗУТ, като за изключенията, визирани в същата норма, ответниците не сочат факти, поради което няма значение дали са осъществявали владение върху спорните площи, което да е спокойно, явно и несъмнително.

Въззивният съд е приел, че ответницата-въззивник Л. Г. не притежава право на собственост върху УПИ....... от кв. ......., тъй като с н. а. №№ .../1996 г. и .../1996 г. се е разпоредила с правото си в полза на ответниците Й. С. и С. Д. /нейни деца/. Съобразявайки тези факти и предвид посоченото в исковата молба, че ищцата предявява исковете си срещу собствениците на съседния парцел, с който единствен факт е мотивирала правния си интерес от предявяването им именно срещу сочените ответници, то поради опровергаване от доказателствата на твърдението, че Г., наред с останалите ответници, е съсобственик на парцела, следва, че предявените срещу нея искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне.

По касационна жалба № с вх. № 632/17.02.2020 г.:

Първият правен въпрос в изложението към тази жалба /когато съдът констатира в съдебно заседание, че е налице нередовност на исковата молба и остави същата без движение с указания към ищцовата страна да представи в указан срок поправена искова молба, следва ли съдът да изпълни процедурата по чл. 131 ГПК след представянето на поправената искова молба/ е поставен в несъответствие с данните по делото.

В съдебното заседание на първоинстанционния съд, проведено на 10.10.2018 г., след приемане заключението на тройната техническа експертиза, в присъствието на адв. Б. - процесуален представител на ответниците, процесуалният представител на ищцата адв. Н. е направил изявление за намаляване размера на ревандикационния иск чрез намаляване размера на претендираните площи, които да се считат 17.32 кв. м. Съдът е счел петитума за нередовен и е оставил исковата молба без движение с указание до ищцата да представи в едноседмичен срок поправена искова молба. Представена е молба от 17.10.2018 г., с която като предмет на иска по чл. 108 ЗС са въведени две реални части с площи съответно 1.86 кв. м. и 10.44 кв. м. с описание на местоположението и границите им; уточнен е и петитумът на негаторния иск. Преписи от тази молба са връчени на ответниците чрез адв. Б. на 02.11.2018 г. - л.л. 278-282, а с молба от 03.12.2018 г. адв. Б. е изразил становище по поправената искова молба - л.л. 283-284. С оглед изложеното като поставен в несъответствие с данните по делото първият въпрос не обосновава наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване. Освен това по този въпрос не е налице и поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквато би била налице, ако: а/. произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми, или б/. съдът за първи път се произнася по даден правен спор, или в/. изоставя се едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В настоящия случай касаторите не са обосновали наличие на някоя от посочените хипотези.

Вторият правен въпрос, поставен в същото изложение /трябва ли да съществува възможност едно осъдително съдебно решение по уважен ревандикационен иск реално да може да бъде изпълнено принудително със съдебен изпълнител/, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, а и съдът не е бил длъжен да се произнася по такъв въпрос с оглед предмета на спора. Следователно и по този въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, обосноваваща достъп до касационен контрол. Освен това касаторите не са обосновали наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По касационна жалба с вх. № 373/03.02.2020 г.:

По поставения в изложението към тази жалба първи правен въпрос /допустимо ли е по иск да бъде зачетено възражение, направено от ответника след срока за отговор на исковата молба/ с т. 4 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд; те могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви пред първата инстанция. Становище, че в срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, е изразено и в решение № 382/06.01.2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на ВКС, IV-то г. о.

По втория поставен въпрос /допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по оплаквания за неправилност на решението поради липса на качеството „собственик“ на ответника, които не са въведени с въззивната жалба като основание за отмяна на първоинстанционното решение/ с т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че по отношение на преценката за правилността на първоинстанционното решение служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивното решение не противоречи на посочената съдебна практика и по двата поставени въпроса, тъй като не се касае до зачитане на възражение, направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба, нито до произнасяне от въззивния съд по оплаквания за неправилност, които не са въведени във въззивната жалба. Както е посочено в мотивите към т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В разглеждания случай възивният съд е отказал да приеме нотариалните актове за сделки, с които ответницата Л. Г. /заедно със съпруга си П. Г./ се е разпоредила с притежаваната от нея идеална част от УПИ .......... от кв. ..., по съображения, че същите са били приети в първоинстанционното производство. В съответствие с установената в същото производство фактическа страна на спора въззивният съд се е произнесъл по исковете, предявени по реда на чл. 108 и чл. 109, ал. 1 ЗС, съобразно с виждането си, че те не могат да бъдат уважени срещу ответник, който не се легитимира за съсобственик на имота. Това е и решаващото съображение на въззивния съд за отхвърляне на исковете срещу посочената ответница, а не, както се твърди в поставените от ищцата въпроси - зачитането на възражение, направено след срока за отговор на исковата молба, съответно - произнасянето по оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, което не е въведено с въззивната жалба като основание за отмяна на същото решение.

По това решаващо съображение на въззивния съд жалбоподателката не е поставила правен въпрос, но се е позовала на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, като смята за очевидно неправилно въззивното решение в тази част, доколкото качеството собственик на ответника по исковете по чл. 108 и чл. 109 ЗС не е част от фактическия състав за пораждане на отговорност по посочените разпоредби; необходимо и достатъчно условие за основателност на исковете е да се докаже, че ищецът е собственик на спорната вещ и съответно ответникът я владее и ползва без основание и без да е собственик на съседния имот.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК в частта по отхвърлените искове срещу Л. А. Г. с цел проверка правилността на решаващия извод на въззивния съд, че искове, предявени по реда на чл. 108 и чл. 109, ал. 1 ЗС, не могат да бъдат уважени срещу ответник, който се е разпоредил с правото си на собственост преди предявяване на исковете.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.