Определение № 426 от 22.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 793/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Офис център Евксиноград“ ЕООД /в ликвидация/ срещу решение №27 от 18.01.2023 г. по в.т.д.№227/2022 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №260004 от 14.01.2022 г. по т.д.№192/2020 г. на ОС Варна, в частта, с която по искове на „ТУИ България“ ЕООД, е обявена за нищожна сделката, обективирана в договор за продажба на търговско предприятие, с нотариална заверка на подписите и съдържанието на договарящите рег.№9111/2019 г. и №9112/2019 г. на нотариус с рег.№214 на КН, сключена на 31.07.2019 г., с която „Офис център Евксиноград“ ЕООД /в ликвидация/, като продавач прехвърля на „МПК Инвестмънт“ ЕООД правото на собственост върху търговското си предприятие с фирма „Офис Център Евксиноград“ ЕООД /в ликвидация/, като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, създадени при осъществяване на търговската му дейност, срещу цена от 10 000 лв., поради нееквивалентност на насрещните престации на страните по сделката, водеща до противоречие с добрите нрави на основание чл.26, ал.1, пр. трето от ЗЗД и на основание чл.29 от ЗТРРЮЛНЦ е прието за установено вписването на несъществуващо обстоятелство в Търговския регистър по партидите на ответните търговски дружества „Офис Център Евксиноград“ ЕООД /в ликвидация/, като продавач и „МПК Инвестмънт“ ЕООД, като купувач, а именно сделката по чл.15 от ТЗ – прехвърляне на търговското предприятие на „Офис Център Евксиноград“ ЕООД /в ликвидация/ като съвкупност от права, задължения и фактически отношения с вписване в регистъра рег.№20190808091905 от 08.08.2019 г., поради признаване на нищожността на сделката. В жалбата се навеждат доводи, че въззивният съд се е произнесъл по недопустими искове, предявени от лице, за което не съществува правен интерес. Сочи се, че ищецът не е страна по атакуваната сделка и между него и страните по сделката не съществува пряк правен спор, разрешаването на който би се отразило благоприятно в правната му сфера. Поддържа се, че обявяването на нищожността ще ползва кредиторите на „Офис Център Евксиноград“ ЕООД /в ликвидация/, но ищецът не е кредитор на посоченото дружество, а и реално не би могъл да реализира правата си и при уважаване на исковете. Евентуално се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че решението е вероятно недопустимо, евентуално очевидно неправилно, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд и по следните въпроси: 1. Може ли преценката относно недействителността на договор поради противоречие на добрите нрави, с оглед нееквивалентност на насрещните престации, да почива единствено на съотношението между уговорената цена и балансовата стойност на активите, включени в обхвата на търговското предприятие. 2. Продажбата на търговско предприятие на цена, по-ниска от балансовата стойност на активите, включени в търговското предприятие, представлява ли основание за нищожност на сделката поради нееквивалентност на престациите по чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. 3. Следва ли при формиране на решаваща си воля въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, както и да изложи изрични ясни мотиви защо приема конкретни доводи и възражения за неоснователни. 4. Следва ли съдът при преценка относно действителността на един договор с оглед накърняване на добрите нрави да извърши тълкуване на волята на страните по реда на чл.20 от ЗЗД. Ответникът по касация „ТУИ България“ ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски. „МПК Инвестмънт“ ЕООД не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени искове от „ТУИ България“ ЕООД срещу „Офис център Евксиноград“ ЕООД /в ликвидация/ и „МПК Инвестмънт“ ЕООД, за прогласяване нищожността на Договора за продажба на търговското предприятие от 31.07.2019 г., поради накърняване на добрите нрави, на основание чл.26, ал.1, пр. трето от ЗЗД, като при уважаването на иска се претендира на основание чл.29 от ЗТРРЮЛНЦ и установяване несъществуване на вписано обстоятелство - прехвърляне на търговското предприятие, а в условията на евентуалност е предявен и иск по чл.135 от ЗЗД за обявяване относителната недействителност на същия договор /както и осъдителен иск, спрямо който първоинстанционното решение е влязло в сила/. Установил е, че: 1. „ТУИ България“ ЕООД се легитимира като кредитор на „Бизнес център Евксиноград“ ЕООД въз основа на влязло в сила решение на Арбитражен съд; 2. С влязло в сила съдебно решение по т.д.№964/2018 г. на ОС Варна, на основание чл.135 от ЗЗД е обявен за относително недействителен спрямо „ТУИ България“ ЕООД договор за покупко-продажба на дружествени дялове по чл.129 от ТЗ, с който „Бизнес център Евксиноград“ ООД, като съдружник в „Офис център Евксиноград“ ООД е продало на „Вива бизнес груп“ ЕАД 2 667 300 дружествени дяла от капитала на „Офис център Евксиноград“ ООД; 3. С определение №2205 от 21.06.2018 г. по посоченото дело на ОС Варна, е допуснато обезпечение, чрез налагане на запор върху притежаваните от „Вива бизнес груп“ ЕАД 2 667 300 дружествени дяла от капитала на „Офис център Евксиноград“ ООД, като запорът е вписан в ТР на 05.07.2018 г. по партидата на „Офис център Евксиноград“ ЕООД /в ликвидация/; 4. На 31.07.2019 г. е сключен Договор за продажба на търговско предприятие, с който „Офис център Евксиноград“ ЕООД /в ликвидация/ прехвърля на „МПК Инвестмънт“ ЕООД правото на собственост върху търговското си предприятие с фирма „Офис център Евксиноград“ ЕООД, като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, създадени при осъществяване на досегашната му търговска дейност, срещу цената от 10 000 лв., при балансова стойност на дълготрайните активи на предприятието за изтеклото тримесечие в размер на 2 704 060.53 лв. Посочил е, че макар и да не е пряк кредитор на „Офис център Евксиноград“ ЕООД /в ликвидация/, ищецът има интерес от запазване имуществото на дружеството, от чийто ликвидационен дял на съдружник ще се удовлетвори за вземането си. Позовал се е на практиката на касационната инстанция, според която правният интерес на всеки правен субект да иска прогласяването на нищожността на сделка, в която той не участва, не може да бъде отречен, дори интересът да не е непосредствен, а е достатъчно той да е евентуален, като възможността правният субект да има дори и някаква косвена полза от уважаване на такъв иск би обусловила правния му интерес и съответно допустимостта на иска. В този смисъл е изложил съображения, че чрез успешното провеждане на иска ищецът би запазил имуществото в патримониума на своя длъжник, като би могъл и да се удовлетвори от ликвидационния дял на едноличния собственик на капитала. Споделил е мотивите на първоинстанционния съд, че с връчване по чл.517 от ГПК на изявлението за прекратяване участието на съдружника в дружеството, кредиторът на съдружника не придобива качество кредитор на дружеството, с вземане в размер на припадащата се на съдружника – длъжник част от имуществото, определена съгласно чл.125, ал.3 от ТЗ и не е активно материалноправно легитимиран по иск по чл.135 от ЗЗД срещу дружеството, с обект – разпоредителни сделки с имущество след налагане на запора. В допълнение по допустимостта на иска по чл.26 от ЗЗД е акцентирал, че никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. С оглед изложеното е намерил за неоснователни доводите за липса на правен интерес за предявяване на иска за нищожност на атакуваната от ищеца разпоредителна сделка, сключена между двете ответни дружества и за заобикаляне на нормата на чл.135 от ЗЗД. Счел е за неоснователни и възраженията за неправилност на първоинстанционното решение. Изложил е съображения относно същността на добрите нрави – неписани и неконкретизирани, а съществуващи като общи принципи или произтичащи от тях, като въведеното в чл.26, ал.1, пр. трето от ЗЗД основание, е последица от чл.9 от ЗЗД, с която разпоредба законодателят прокламира свободата на договаряне, но същата е ограничена от „добрите нрави“ и от императивните правила, респективно това понятие предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Посочил е, че първоинстанционният съд е прогласил атакуваната сделка за нищожна не само и единствено при съобразяване нееквивалентността на престациите, но и преценявайки останалите условия по процесната сделка. В този смисъл е приел, че договорената цена е в размер на 10 000 лв., която е близо 270 пъти по-ниска от обявената в самия договор балансова стойност, възлизаща на 2 704 060.53 лв., като няма други размествания на блага, които да компенсират нееквивалентността, което нарушава принципа на справедливостта до степен нищожност на сделката. Обсъдил е и уговорките в анекс №1 към договора за продажба на търговско предприятие, в който анекс като задължение на продавача, в което купувачът встъпва, е посочено единствено вземането на В. Й., което обаче е условно и като такова не е включено в балансите на продавача за периода от 2015 г. до 2017 г., още повече, че посоченото задължение е било такова на „Бизнес център Евксиноград“ ООД по договор за кредит, като същото е погасено от съдлъжниците В. Й. и „П. резидънс Евксиноград“ ООД, които могат да имат регресни претенции спрямо останалите съдлъжници по този договор за кредит, между които обаче не е продавачът по сделката по чл.15 от ТЗ. В същото време е приел и че посоченото вземане обективно – с оглед на своя размер, не е в състояние да промени крайния правен извод за липса на реална възмездност на сделката по чл.15 от ТЗ, поради което и при наличието на драстичното несъответствие между полученото от купувача като активи и платената за това цена, е счел, че нееквивалентността в случая накърнява правната сфера на договарящия продавач за сметка обогатяването на купувача, който получава имущество, без да заплати действителната му стойност и по този начин от своя страна биват злепоставени и интересите на ищцовото дружество, с оглед възможността му да се удовлетвори от дружествените дялове на „Бизнес център Евксиноград“ ООД, т.е. от ликвидационния дял на длъжника си в ответното дружество „Офис център Евксиноград“ ЕООД /в ликвидация/. Счел е за неоснователни и останалите доводи във въззивната жалба за недопустимост и неправилност на обжалваното решение досежно иска по чл. 29 от ЗТРРЮЛНЦ – в случая за кредитора, чието вземане подлежи на принудително изпълнение, е налице интерес от установяване със сила на пресъдено нещо по отношение на страните по сделката и дружеството, че в ТРРЮЛНЦ е вписано несъществуващо обстоятелство, тъй като договорът за продажба на търговското предприятие от неговия длъжник на трето лице е нищожен, а няма спор в съдебната практика, че при успешно провеждане на иск за установяване нищожност или недопустимост на вписването или несъществуване на вписаното обстоятелство, решението има действие занапред, т. е. вписаното обстоятелство ще бъде заличено на основание чл. 30 от ЗТРРЮЛНЦ, като заличаването няма обратно действие /ТР № 1/2002 г. по т. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС/. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно разпоредбата на чл.124, ал.1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение, когато има интерес от това. Относно наличието на правен интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на иск за прогласяване на нищожността на договор, сключен между трети лица, е установена константна практика на Върховния касационен съд, съгласно която, правото на установителен иск не принадлежи само на участниците в спорното материално правоотношение, а с право на установителен иск се ползват и тези трети лица, чужди на правоотношението, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на спорното правоотношение, без да имат при това качеството на процесуални субституенти. Не е нужно интересът да е непосредствен. Достатъчен е евентуален интерес от установителния иск, както и възможност правният субект да има дори и някаква косвена полза от уважаване на подобен иск, което би обосновало правния му интерес и съответно допустимостта на иска. Възприетото от въззивния съд становище, че ищецът има интерес от запазване имуществото на дружеството ответник, за да се удовлетвори от ликвидационния дял на своя длъжник - съдружник в това дружество, респ. за наличието на интерес за ищеца от иск по чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД за установяване нищожността на сделка, с която се намалява това имущество, е изцяло в съответствие с посочената практика. В съответствие с разясненията в ТР №1/2022 г. на ОСГК на ВКС е и изводът, че за ищеца, чието вземане подлежи на принудително изпълнение, е налице интерес от установяване със сила на пресъдено нещо по отношение на страните по сделката и дружеството, че в ТРРЮЛНЦ е вписано несъществуващо обстоятелство - което не е възникнало валидно, като с оглед изложеното не се установява вероятност обжалваното решение да е недопустимо, поради което на това основание касационно обжалване не може да бъде допуснато. На следващо място, при постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил изцяло с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК, като е дал собствено разрешение на предмета на делото, извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и е направил собствени фактически констатации и правни изводи, обсъждайки подробно релевантните, с оглед този предмет, възражения на страните и давайки отговор на всички наведени във въззивната жалба оплаквания. Съдът е обсъдил подробно доводите на настоящия касатор относно равностойността на престациите по договора за продажба на търговско предприятие, като задълбочено е анализирал, ясно изразените от страните уговорки, постигнати в този договор и анекс №1 към него, но е намерил, че релевантно относно тази равностойност /извън заплатената цена/ е единствено задължението на продавача, по отношение на което купувачът е встъпил в дълг /а не и задълженията на трети лица, за които купувачът също е встъпил в дълг/, което задължение обаче е условно и което /доколкото изобщо е на продавача/, с оглед своя размер, не е в състояние да промени крайния правен извод за липса на реална възмездност на сделката по чл.15 от ТЗ. Също така, както бе посочено, изводът на съда относно драстичната неравностойност на престациите, респ. относно противоречието на договора с добрите нрави, не е направен само чрез съпоставянето на уговорената цена и балансовата стойност на активите, както се предпоставя с първи и втори от въпросите /поради което спрямо тези въпроси не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК/, а след подробен анализ на постигнатите от страните уговорки в договора и анекса към него. С оглед изложеното касационно обжалване по поставените в изложението въпроси не може да се допусне, като е необходимо да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. В този смисъл и тъй като в случая не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Ответникът по касация „ТУИ България“ ЕООД претендира разноски, но предвид липсата на доказателства за извършването им, разноски не следва да се присъждат. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,