Определение № 5896 от 17.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2780/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Ф. К. Д., чрез пълномощника адвокат О. Д., срещу въззивно решение № 432/06.04.2023 г. по в.гр.д. № 3137/2022 г. на Апелативен съд – София. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да се уважат. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и се твърди вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Претендират се разноски. Ответникът по касационната жалба – „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез процесуалния си представител юрисконсулт В. В., оспорва жалбата с писмен отговор, възразява за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, евентуално по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, придружена е с изискуемото изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявения от Ф. К. Д., правоприемник по чл. 227 ГПК на М. Б. В., против „Първа инвестиционна банка“ АД, иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр.чл. 45 ЗЗД, за заплащане на сумата от 31 986,84 лв. – обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие на противоправно поведение от страна на банката, изразяващо се в неполагане на дължимата грижа на добрия търговец, чрез проявяване на пасивност за установяване кой е действителният кредитор на длъжника, респ. без да установи качеството надлежен кредитор на трето лице, ползващо се от неистинско завещание, в резултат на което неправилно и неоснователно е изплатил сумата по влога, принадлежала на наследодателката на ищцата, на лице, което няма права на наследник, ведно със сумата от 2008,07 лв. - лихва за забава от деня на неправомерното изплащане на сумата на неоторизирано лице - 15.08.2018 г. до датата на исковата молба, ведно със законна лихва от датата на исковата молба – 01.04.2019 г., до окончателното й изплащане, като неоснователен. Спорът е породен от твърденията на ищцата М. В., че е единствен наследник по закон - като първа братовчедка на В. Ц. К., починала на 21.09.2017 г. Преди смъртта си К. имала сметка при ответника „Първа инвестиционна банка“ АД, наличността по която възлизала на сумата от 31 986,84 лв. На 15.08.2018 г. банката, като не е положила изискуемата грижа на добрия търговец, изплатила наличността по депозитната сметка на трето лице, легитимиращо се като наследник по завещание, въз основа на нищожно завещание. Твърди се, че преди плащане на сумата, банката била уведомена за това, че е налице законен наследник, че завещанието е оспорено относно автентичността му и че са образувани и висящи прокурорска проверка, и гражданско дело за това, но въпреки това ответникът, чиято грижа по изискване на чл. 302 ТЗ е завишена, не извършил проверка дали третото лице е надлежен, а не привиден кредитор и дали има право да получи сумата от депозитната сметка. Ето защо ищцата претендира от „Първа инвестиционна банка“ АД заплащане на сумата от 31 986.84 лв. - обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие на противоправно поведение от страна на банката, ведно със сумата от 2 008.07 лв. - лихва за забава от деня на неправомерното изплащане на сумата на неоторизирано лице - 15.08.2018 г., до датата на исковата молба, ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното й изплащане. Ищцата е заместена в процеса на основание чл. 227 ГПК от дъщеря си Ф. К. Д.. Въззивната инстанция е приела за безспорно установено, че В. Ц. К. е била клиент на „ПИБ“ АД по договор за дванадесетмесечен депозит на физически лица, придобили право на пенсия по българското законодателство с капитализиране на лихвата от 17.10.2015 г. Не е спорно, че К. е починала на 21.09.2017 г. и съгласно удостоверение за наследници от Община Столична, град София, район Люлин, М. В. е неин наследник по закон. Въззивният съд е приел за установено, че на 15.08.2018 г., на С. С., легитимиращ се като наследник по завещание на В. К., е изплатена наличността по банковата й сметка в размер на сумата от 31 986,84 лв. От събраните по делото писмени доказателства е установено, че на 16.07.2018 г. по партидата на починалата К., е вписан препис от обявено завещание в полза на С. С., както и че по партидата на С. на 05.10.2018 г. и на 05.04.2019 г. са вписани искови молби срещу него, подадени от М. В.. С първата от тях- подадена в съда на 26.07.2018 г., е бил предявен иск за прогласяване нищожността на завещанието от К., образувано е гр.д.№ 49308/2018 г. на СРС, и с решение на пръвоинстанционния съд по него, искът е уважен като завещанието е обявено за нищожно на осн. 42, б.“б“ ЗН. Решението е било обжалвано и е висящо производство пред въззивния съд. По втората искова молба, е образувано гр.д.№ 3496/2018 г. на СГС, по иск отново на М. В. с осн. Чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за връщане на получените от С. суми от банковата сметка на К. на основание нищожно завещание, производството по което е спряно до приключване на това по иска за нищожност на завещанието. Установено е, че от пълномощници на М. В. са подавани до банката две молби- на 21.05.2018 г. – преди плащане на процесната сума, и на 15.10.2018 г.- след плащане на процесната сума на С., с искане за получаване на препис от завещанието, като с втората молба е уведомена банката, че е вписана вече искова молба срещу С.. Банката е отговорила на първата молба с писмо-отговор, че С. е представил на банката завещание в негова полза и протокол за обявяването му, а банката го е уведомила, че следва завещанието и протоколът за обявяването му да бъдат вписани, както и че за да задържи сумата по банковата сметка и да не изплати същата на С., е необходимо г-жа В. да представи надлежни доказателства за заведен иск или влязло в сила решение по такъв. На втората молба е отговорено също с писмо, че препис от завещанието е вписан на 16.07.2018 г., извършена е справка за установяване на това обстоятелство, и затова сумата е платена на заветника, а В. не е представила доказателства, че е завела иск срещу лицето, легитимиращ се като заветник. С постановление за отказ да се образува досъдебно производство от 27.11.2018 г. на прокурор при СРП, от чиято обстоятелствена част е видно, че М. В. е подала жалба до СРП по повод действията на С., на 19.07.2018 г. За спорни пред въззивната инстанция са приети обстоятелствата- положила ли е банката дължимата грижа при изплащане на тази сума на третото за спора лице С. С., ако не е положила дължимата грижа, това причинило ли е на ищцата претендираните от нея вреди. Въззивният съд изрично е посочил, че приема за правилна дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска по чл. 49 ЗЗД предвид твърдените от ищцата правопораждащи факти. Разяснено е, че твърдението на ищцата е за противоправно поведение на служители на ответника, довели до вреди в размер на изплатената на третото лице сума. Сочи се, че за да се приложи отговорността на ответника за неразрешена платежна операция, следва ищцата да е ползвател на платежна услуга. Между ищцата и ответника договорни отношения не са възниквали, ето защо съдът е счел, че искът намира правното си основание в чл. 49 ЗЗД. Пред САС е допуснат свидетел за това, че надлежно овластени представители на М. Б. В. преди 15.08.2018 г. са уведомили служители на банката, че завещанието е неистинско, че е подадено оплакване до Прокуратурата, че е заведено гражданско дело с предявен иск за нищожност на завещанието и че е искана среща с компетентни и оторизирани отговорни банкови служители. При разпита на свидетеля В. П. М. съдът е констатирал, че същият чете записани въпроси и отговори при разпита си. Съдът е приел за доказано въз основа на тези показания, че двамата заедно с Ф. Д., като пълномощници на М. В., са посещавали повече от веднъж офиси на „Първа инвестиционна банка“, като са уведомили служители на банката, че завещанието, което е представено, е неистинско. Съдът не е кредитирал показанията на свидетеля в частта, в която разказва думи на служители на банката: „достатъчно е да съобщите на фронт-офиса за тези проблеми, ние ще вземем отношение“, но банката не е взела отношение по този въпрос. Приема се, че показанията се опровергават от представените писмени доказателства. Банката е отговорила на писмото на В. от 21.05.2018 г., че за да задържи сумата по банковата сметка и да не изплати същата на заветника, е необходимо г-жа В. да представи надлежни доказателства за заведен иск или влязло в сила решение по такъв. Подчертано е, че наследницата по закон е представила такова доказателство едва на 15.10.2018 г., въпреки че исковата молба за обявяване на недействителност на завещанието е заведена на 26.07.2018 г. Въззивният съд е достигнал до извод, че действията на банката след явяването на С. С. на 16.02.2018 г., когато той е представил препис от смъртен акт, саморъчно завещание в негова полза от 12.09.2017 г., протокол за обявяването му от 25.10.2017 г. от нотариус рег. номер 599 с район на действие РС-Монтана, удостоверение за наследници на В. К. от 12.12.2017 г., издадено от Столична община, район Люлин, са в рамките на дължимата грижа. Прието е, че завещанието от външна страна е редовно – като саморъчно завещание е изписано на ръка (не е написано на пишещо устройство, в който случай би била налице небрежност), подписано е, обявено е от нотариус, като е подчертано, че банката няма задължение да назначи експерт-графолог за установяване на автентичност на почерка и подписа. Посочено е, че от представеното удостоверение за наследници банката е установила, че няма наследници с право на запазена част. Банката е дала указания на С. да представи доказателство за платен данък върху наследството и вписано в Службата по вписванията завещание, и той е изпълнил указанията й – данъкът е платен на 08.03.2018 г., а завещанието е вписано на 16.07.2018 г. в Службата по вписванията, и след тези проверки банката е изплатила сумата по влога на легитимиралия се като заветник. Подчертано е, че от смъртта на К. на 21.09.2017 г. до изплащането на сумата на заветника на 15.05.2018 г., М. В. е можела да защити интересите си. Дори и да не е знаела за завещанието, видно е, че с отговора си на молбата от 21.05.2018 г. банката е дала информация на В. и нейните пълномощници за явилия се заветник. В исковата молба се твърди, че писмото от банката е получено в края на юни 2018 г. Банката не е доказала по-ранно приемане, поради което въззивният съд е счел, че същото е получено в края на месец юни. Приема се, че до 15.08.2018 г. е изминал месец и половина, в който В. не е представила доказателства за заведено дело за оспорване на завещанието. Посочено е, че банката не е била длъжна да проверява по информационните масиви в съда, а и не е могла да го стори. Въззивният съд е приел за неотносими към спорния предмет доводите, свързани с въпроса дали банката може да дава указания на ищцата да представи доказателство за предявен иск. Уточнено е, че е без значение как е наречена информацията, дадена от банката, че за да задържи изплащането на сумите по сметката на починалата, следва да й бъде представено доказателство за предявен иск. Посочено е, че банката е трето лице по отношение на споровете между наследници по закон и по завещание, и при редовно от външна страна завещание и при направени проверки, няма задължение да проверява автентичността на завещанието. Приети са за основателни съображенията на жалбоподателя, че обявяването и вписването не правят завещанието автентично. Подчертано е обаче, че от значение за спора е дали банката е положила грижата, очаквана от нея като търговец и професионалист, каквато според въззивния състав е положена. Като неоснователни са намерени доводите, че е налице неразрешена платежна операция по смисъла на чл. 70 ЗПУПС и банката следва да носи отговорността по чл.79 ЗПУПС. Посочено е, че В. не е титуляр на сметка и не е успяла да се легитимира като наследник на титуляр, за да се изисква нейното съгласие за платежната операция, откъдето да се постави въпросът за отговорността за неразрешена платежна операция. Въззивният съд е приел за неоснователни и доводите, черпени от представените по делото указания за идентифициране на физически и юридически лица и за откриване, водене и закриване на банкови сметки в ПИБ АД от март 2018 г., действащи към 15.08.2018 г. Приема се, че извършените от банката проверки и изисканите документи са в рамките на предвиденото в тези указания. Според въззивната инстанция, показанията на свидетеля В. М. не могат да обосноват извод, различен от горния, тъй като от една страна им липсва основно качество на свидетелските показания – тяхната непосредственост, тъй като свидетелят при разпита си е чел предварително зададени въпроси и отговори. От друга страна, приема се за безспорно, че от писмения отговор на банката в края на юни 2018 г. до 15.08.2018 г. – изплащането на сумата, ищцата е имала достатъчно време да заведе иск и да представи доказателства за това. Поради съвпадане изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение е потвърдено. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по решени от въззивния съд въпроси в противоречие с посочена практика на ВКС, и като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1. За значението на правната квалификация на иска - противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 50051/19.04.2023 г. по гр. д. № 1156/2022 г., IIІ г.о.; 2. За задълженията на въззивния съд да обсъди и извърши преценка на всички доказателства и доказателствени средства при постановяване на решението- противоречие с ТР № 1/2001 г. на ОСГК, ВКС /т. 19/, и решения на ВКС: решение № 310/04.11.2014 г. по гр.д. № 795/2014 г., ІV г.о., решение № 401/11.01.2012 г. по гр.д. № 327/2011 г., ІІІ г.о. и решение № 261/05.06.2015 г. по т.д. № 2857/2013 г. на І т.о.; 3. Редовно ли е плащането, ако от обстоятелствата не следва, че получилото го лице е овластено (правоимащо)? -противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 166/30.07.2014 г. по гр. д. № 5946/2013 г., IV г.о. и решение № 787/18.11.2010 г. по гр. д. № 1539/2009 г., ІV г.о.; 4. След като по делото не е спорно, че завещанието, въз основа на което ответникът е платил на третото лице, е неистинско, може ли да се поддържа, че е налице неразрешена платежна операция, понеже ищцата не била в договорни отношения с банката и не била доказала качеството си на наследник на титуляр (след като мнимият наследник по завещание се е легитимирал с подправено такова и следователно също не доказва такова качество)? -противоречие с решение № 261/05.06.2015 г. по т.д. № 2857/2013 г. на ВКС, І т.о.; 5. Длъжна ли е банката да направи проверка за истинност на представеното завещание с цел получаване на пари от банката от банкова сметка на починало лице, чрез графологично изследване в случай, че има и наследник по закон, който е оспорил завещанието и твърди, че същото е неистинско и е уведомил банката за това (както и приел за доказано съдът)? - реферира се към решение № 915/07.002.2019 г. по гр. д. № 7873/2014 г. на СГС, І-19 състав, потвърдено с решение № 12240/03.11.2020 г. по в.гр.д. № 2004/2019 г. на АС-София /касационното обжалване не е допуснато с определение № 60439/02.06.2021 г. по гр. д. № 979/2021 г. на ВКС, ІV г.о./. По пети въпрос се сочи, че не се касае за противоречие с практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а се твърди наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са съображения, че при напълно идентична фактическа обстановка по настоящото дело, възприетото коренно противоположно разрешение сочи на противоречие с практиката на ВКС, като се има предвид изложеното в цитираното определение на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице кумулативно някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по поставените въпроси, по следните съображения: Първият въпрос е поставен твърде общо и теоретично и не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което прави ненужна преценката дали по него е налице кумулативната специфична предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с посочена практика на ВКС. Видно от формулировката на въпроса, същият е повдигнат в контекста на оплакванията на касатора според собственото виждане за правната квалификация на иска като такъв по ЗПУПС, което виждане не е споделено от решаващия съд. По втория поставен въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. В трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК, вкл. и посочената от касатора, е изяснено, че като инстанция по същество на спора, въззивният съд следва да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички относими към спора заявени от страните пред въззивния съд с възвината жалба и отговора по нея, доводи и възражения, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касационната жалбоподателка, че въззивният съд е процедирал в противоречие цитираната в изложението към жалбата задължителна и каузална практика на ВКС. Напротив, въззивният съд е процедирал в съответствие с нея, като е изложил и собствени подробни мотиви по установяване на фактите и формиране на свои правни изводи, взел е отношение по наведените с въззивната жалба оплаквания по спорните факти в предмета на доказване, подложил е на оценка свидетелските показания и събраните писмени доказателства, изложил е и мотиви за установено съответствие на действията на банката с раздел III, специфични случаи буква Г. сметки на починало лице, от приетите по делото Указания за идентифициране на физически и юридически лица и за откриване, водене и закриване на банкови сметки в ПИБ АД от март 2018 г. приетите обсъдил е и съответствие. Противно на твърдението на касатора за неоспорване от ответната банка нищожността на завещанието, с отговора на исковата молба банката е направила изрично възражение, че завещанието е редовно от външна страна. С оглед дадената правна квалификация на иска и приетото от съда, че няма договор между ищцата и ответника, необсъждането от съда на Общите условия, приложими към договора между клиента и банката, самостоятелно не води до извод че въззивният съд е процедирал в нарушение на задължението си като инстанция по същество, тъй като не е длъжен да обсъжда доказателства, които нямат отношение към предмета на на делото и на доказване с оглед подлежащите на доказване факти според приложимата правна норма. Следва да се посочи и това, че предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по този въпрос. Останалите въпроси / 3 до 5/ не представляват правни такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите са фактически, касаят конкретиката по делото и правилността на въззивното решение. И трите въпроса са поставени и некоректно, тъй като не кореспондират на действителната правна и фактическа рамка на делото, така както същата е очертана от ищцата с исковата молба и в мотивите към обжалваното решение, а са изведени от собственото разбиране на касатора за правилния изход на спора. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, не може да обоснове достъп до касация. Правилността на въззивното решение подлежи на преценка, само ако касационното обжалване бъде допуснато. При липса на общата предпоставка за допускане до касационно обжалване по последните три въпроса не следва да бъде разглеждана и специфичната такава За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че по петия поставен въпрос - за задълженията на банката за проверка чрез графическа експертиза, при липсата на посочена практика на ВКС/ВС, не е обоснована допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, извън бланкетно твърдение, че въпросите в тази група са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, съобразно указанията на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът не е посочил коя правна норма е неясна и налага тълкуване, или тълкуването на съда по приложението й налага осъвременяване. Твърдението за наличие на дело с идентична фактическа обстановка и различно разрешение не представлява обосновка за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При извършената проверка от касационния съд за основанията по чл.280, ал.2 ГПК, която се дължи и служебно, дори и да няма оплакване от касатора, не се установяват факти, сочещи на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Въззивното решение е постановено от законен състав, в правораздавателната функция на съда, има изискуемото съдържание по чл.236 ГПК, подписано е от съдиите. Разгледан е предявеният иск, чиято правна квалификация е изведена от въз основа на фактите, наведени в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения петитум, сочещи на чл.49 ЗЗД при липсата на твърдения за договорни отношения между страните, като съдът е изследвал дали по делото са установени предпоставките от диспозицията на тази приложима норма, с което е изпълнил задълженията си като съд по същество на спора, както е изяснено с ТР № 1/2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Недопустимо би било решение, с което съдът се е произнесъл по нещо различно от въведеното в предмета на спора. Правната квалификация на иска, възприета от двете инстанции по спора, не е предпоставка сама по себе си, водеща до недопустимост на въззивния акт, с който той е разрешен по същество, щом произнасянето му е съобразно определения от страните спорен предмет и е в обхвата на търсената с иска защита. В последния случай определената от него правна квалификация касае правилността на решението, а не неговата допустимост. В разглеждания случай както първоинстанционният, така и въззивният съд, са се произнесли в съответствие с принципа на диспозитивното начало, като са обсъдили фактите и обстоятелствата, въведени в предмета на делото, касаещ спорното между страните правоотношение, вкл. налице ли е противоправно действие/бездействие от страна на служители на банката или е положена дължимата грижа, и са дали своя отговор на търсената от ищеца защита. Поради това обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение е допустимо. Липсват данни за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание касаторът е обосновал с твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на относимите към спора доказателства. Изложените от касатора съображения в случая са за пороци на въззивното решение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват обстоятелства и книжа извън решението. В случая не се установява квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложението основания на чл.280, ал.1, т.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възстановяване на разноски, като дължи на ответника по касация разноски за настоящото производство, в максималния размер по чл. 78, ал. 8 вр., ал. 3 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП от 360 лв., като се съобразява и характера на настоящето производство- касационно такова, и завишените изисквания към действията на правоспособния пълномощник-юрист по подаване на касационната жалба, респ. отговора по нея. Не е налице основание за завишаване на това възнаграждение до искания с отговора на касационната жалба размер от 450 лв., каквато възможност е предвидена в чл.25, ал.2 от същата Наредба,, доколкото не са налице други обстоятелства извън размера на цената на иска, които да сочат на значителна фактическа и правна сложност на спора, при съобразяване и на факта, че производството приключва във фазата по чл.288 ГПК и не се налагат последващи процесуални действия от пълномощника-юрисконсулт по разглеждане на делото в открито съдебно заседание.