Определение № 2485 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3661/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Булсатком“ ЕООД, ЕИК [ЕИК], чрез пълномощниците си по делото адв. Г. К. и адв. Л. Ц., против Решение №112 от 25.04.2023г. по в. гр. д. №107/2023г. по описа на Окръжен съд- Хасково, с което е потвърдено Решение №673 от 28.11.2022 г. по гр. д. №816/2022г. по описа на Районен съд- Хасково, с което „Булсатком“ ЕООД, ЕИК [ЕИК], е осъдено да заплати на П. Д. Д., ЕГН [ЕГН], сумата от 51629,16 лв.- обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение между страните, дължимо съгласно т.9 от допълнително споразумение №1028/01.04.2015г. към трудов договор №3294/26.01.2015г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска- 13.04.2022г. до окончателното й заплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовават на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 и ал.2 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея П. Д. Д. ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния му представител адв. Р. Р., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че между ищеца П. Д. Д. и ответното дружество „Булсатком“ ЕООД е съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов договор №3294/26.01.2015г., съгласно който ищецът е заемал длъжността „регионален мениджър“. С т.9 от допълнително споразумение №1028/01.04.2015г. към трудовия договор между страните било уговорено, че при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на служителя обезщетение в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от останалите обезщетения и независимо от основанието и повода за прекратяване на трудовия договор. Така постигнатата между страните уговорка не била променяна с последващите сключени между тях допълнителни споразумения. На 24.01.2020г. ищецът отправил до ответното дружество едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовия договор, като със заповед на управителя на ответника същият бил прекратен на основание чл.326, ал.1 от КТ, считано от 24.02.2020г. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че ответното дружество следва да заплати на ищеца сумата от 51629,16 лв.- обезщетение при прекратяване на трудовия договор, дължимо съгласно т.9 от допълнително споразумение №1028/01.04.2015г., поради което е уважил предявения иск. Счел е за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на клаузата на т.9 от допълнителното споразумение поради противоречие със закона, липса на основание и злоупотреба с право. Приел е, че уговорката може да се приеме за частично недействителна като противоречаща на добрите нрави единствено в хипотезата на прекратяване на трудовия договор поради виновно поведение на работника, извън която, в случаите, когато работникът е добросъвестен, поетото задължение е действително. Посочил е, че в случая, прекратявайки трудовия договор по своя воля с едномесечно предизвестие, ищецът не може да се приеме за недобросъвестен, тъй като това негово действие е в съответствие с правото му на труд и забраната за принудителен труд. Приел е за неоснователни и доводите на ответника за неоснователно облагодетелстване на работника, той като той би получил обезщетение за прекратяване на трудовия му договор, настъпило в резултат на собствените му действия. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, касаторът поставя следните въпроси, които според него са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: Въпрос № 1: 1.1. Какви са критериите, за да се приеме, че обезщетение по чл. 66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) следва да се приеме за прекомерно и като такова да се прогласи за нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26 ал.1 от ЗЗД? 1.2. Нищожно ли е обезщетение по чл. 66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ), което се равнява на 12 месечни заплати на служителя /равностойни на повече от 100 месечни минимални работни заплати за страната/ към момента на уговарянето като прекомерно и съответно нищожно поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД? 1.3. Приложима ли е разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД към допълнително уговорено между страните обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ, което е извън посочените по КТ? 1.4. Длъжен ли е съдът служебно да следи за валидността на клаузата за обезщетение по чл. 66, ал.2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) с оглед съответствието й с добрите нрави? 1.5. Противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване? Въпрос №2: 2.1. Действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения при прекратяване на трудовото правоотношение, когато служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението чрез едномесечно писмено предизвестие по реда на чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване на трудовия договор по силата на чл. 326, ал. 1 от КТ? 2.2. Има ли значение поведението на работодателя за заплащането на обезщетение по чл. 66, ал. 2 КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените по КТ) - дължи ли работодателят посоченото обезщетение, ако е бил добросъвестна страна? Въпрос № 3: Следва ли да се тълкува, че страните са отменили уговорка по допълнително споразумение в случаите, при които в последващо допълнително споразумение наименованието на клаузата съществува, без да е посочено съдържание, както и изрично препращане към клаузите на предходното споразумение? Въпрос № 4: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по отношение на доказателствата, които не приема? Направено е и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Първата и втората група въпроси и подвъпроси в изложението се отнасят до валидността на клаузата на т.9 от допълнително споразумение №1028/01.04.2015г. към трудовия договор между страните. Същите са от значение за изхода на спора, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Така поставените въпроси обаче не са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице специалната предпоставка на т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК. Съгласно формираната актуална практика на ВКС по реда на чл.290 от ГПК / Решение №44 от 11.03.2022г. по гр.дело № 2721/21г., четвърто г. о.; Решение №28 от 23.03.2022г. по гр. д. № 2376/2021 г., трето г.о.; Решение №56 от 04.04.2022г. по гр. д. №2700/2021г., трето г.о.; Решение №75 от 23.06.2022г. по гр. д. № 2712/2021 г., трето г.о.; Решение №30 от 24.06.2022г. по гр. д. №1883/2021г., четвърто г.о., постановени по аналогичен на настоящия казус/ уговорката, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи обезщетение на работника или служителя в размер на 12 брутни месечни трудови възнаграждение, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, е частично недействителна само в частта, в която обезщетението се уговаря като дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“, която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника. Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува и без тази част от уговорката, като по този начин задължението остава и работодателят е длъжен да го заплати винаги, когато работникът е бил добросъвестен. Работникът би бил недобросъвестен, когато правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение, например при дисциплинарно уволнение, или когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. Работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно предизвестие без виновно поведение на работодателя. Това му действие е правомерно, защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забрана за принудителен труд. Едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение. В случая въззивното решение съответства на така формираната актуална и относима именно към процесния казус съдебна практика. Съдебните актове, на които се позовава касаторът в изложението, за да обоснове обратното, в по- голямата си част са неотносими към спора по делото, а разрешенията в тези от тях, които са относими /Решение №356 от 25.09.2012г. на ВКС по гр.д.№773/2011г., четвърто г.о.; Решение №505 от 03.01.2013г. на ВКС по гр.д.№1476/2011г., четвърто г.о.;/ са преодолени от цитираната по- горе последваща актуална съдебна практика. Предвид горното по отношение на така поставените в изложението въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По отношение на така поставените въпроси не е налице и специалното основание на чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по така поставените от касатора въпроси е налице съдебна практика, цитирана по- горе, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Третият въпрос от изложението се отнася до правилността на постановеното по делото решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните по делото доказателства, поради което и съобразно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., не може да съставлява основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Така поставеният въпрос би могъл да бъдат разглеждан и обсъждан при решаването на делото по същество в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Четвъртият въпрос от изложението е от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на него е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не е налице допълнителния селективен критерий- противоречие със сочената задължителна и казуална практика на ВКС. Съгласно същата в рамките на предмета на проверката по чл. 269 от ГПК въззивният съд в съответствие със задълженията си по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК е длъжен да разгледа всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като при постановяване на решението си е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретни обстоятелства, които са релевантни за спора, включително посоченото от касатора в изложението допълнително споразумение от 31.12.2018г. По така поставения от касатора въпрос е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на делото и на основание чл.78 от ГПК касаторът следва да бъдат осъден да заплати на ответната страна направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение касационната инстанция в размер на 4231 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,