Определение № 574 от 02.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1684/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 06.01.2020г. по гр.д.№751/2019г. на ОС Хасково, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.45 ЗЗД. Жалбоподателката – А. Л. Ш., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът Ф. С. Д., чрез процесуалния си представител, в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от А. Л. против Ф. С. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на доброто име, честта и достойнството му вследствие публикуването в бр.25-26 от 01-03.07.2018г. на вестник „Ереван” статия „Гузен негонен бяга”. Съдът е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за причинени неимуществени вреди на А. Л. вследствие на изразени обидни думи и клеветнически твърдения от Ф. С. съдържащи се в публикуваната в брой бр.25-26 от 01-03.07.2018г. на вестник „Ереван” статия „Гузен негонен бяга”, в която се съдържа следния текст: „Безобразно и срамно е една шепа самозабравили се арменци - членове на Епархийския съвет да предприемат тенденциозна, пагубна и унищожителна кампания против Архиерея на Арменската епархия в България. За да постигнат целта си те използваха лъжи и клевети, като обвиниха Архимандрита, че иска всички средства, ценности и имоти да се прехвърлят в Е.. Така манипулираха хората по време на изборната кампания за избор на делегати за прием на новия устав. Дори в Хасково се стигна до там, че лично председателят е обиколил по домовете и работните места на свои роднини, близки и приятели, задължил ги е да дойдат на събранието, да гласуват за него да бъде избран за делегат, за да може на събора той да се бори за запазването на имотите. Това е върха на манипулациите." Съдът е изложил съображения за това, че съобразно европейският съд по правата на човека свободата на изразяване съставлява един от основните стълбове на демократичното общество и едно от основните условия за неговия напредък и за личностната реализация на всеки индивид. Посочил е, че при ограниченията на т. 2 от чл. 10 от ЕКЗПЧОС свободата на изразяване е приложима не само към „информация“ или „идеи“, които се приемат благосклонно или на които се гледа като на безобидни или безразлични, но също и към онези, които засягат, шокират или смущават. Възприето е разбирането според което свободата на изразяване е гарантирана и когато евентуално се прибягва до използването на допълнителни средства, включително известна степен на преувеличение или дори провокация, както и че границите на приемливата критика са по - широки по отношение на публични фигури, отколкото по отношение на частно лице, и че макар да имат право на защита на репутацията си изискванията на тази защита трябва да бъдат претеглени спрямо интереса от откритото обсъждане на политически и социални въпроси, тъй като изключенията от свободата на изразяване трябва да се тълкуват тясно. Посочено е, че в този случай силата на изразните средства зависи от общественото положение на адресата и значимостта на повода, въз основа на който е обект на критика. Съдът е посочил, че при преценка дали е премината границата на свободата за изразяване на мнение по чл. 39, ал. 2 от Конституцията за клеветническите твърдения следва да се установи дали са неистински и позорящи, а за обидните изрази следва да се изхожда от контекста, в който са направени, като се изследват мотивите на автора. Прието е, че конкретният повод за написването на процесната статия е публикуваното във вестник „Ереван” в бр.24 от 2018 г. от Епархийския съвет на Арменската Апостолическа Православна Света Църква в България „Отворено писмо“, озаглавено „Няма как да превърнеш вестник в бухалка и да очакваш доверие и уважение”, в което с остър език и лични нападки се подлага на съмнение добросъвестността и обективността на главния редактор на вестника и се задават критични въпроси към Архиерей Б., към когото вестникът имал положително отношение. Установено е, че подготовката на Епархийския събор, избора на делегати в нарушение на действащия устав, несъобразяването с интересите на вярващите и незачитането становището на Всеарменския католикос при приемане на новия устав са провокирали възмущение и недоволство сред голяма част от вярващите и духовенството, намерило отражение в издаваната в България арменска преса. Така във вестник „Ереван”,бр.41 от 2018 г. е публикувана статия на отец Д. Х., в която изразява своето разочарование и недоволство от членовете на Епархийския съвет, които се опитали да очернят името на арменския духовник, да настроят миряните срещу свещениците, както и да разколебаят вярата им във Всеарменския католикос с внушенията, че искал да заграби църквите. Критично отношение, разочарование и възмущение от надменното отношение на членовете на Епархийския съвет при срещите им с вярващите, от подмяната на изготвения с благословията на Всеарменския католикос през 2013 г. устав с нов, от незачитането мнението на миряните и свещениците при приемането на новия устав, от опитите за откъсване на българската епархия от Е. е изразено и в статиите, публикувани във вестник „Вахан” от 27.02.2019 г. - „За срещата на бургаската енория с Епархийският съвет. Жалко, тъжно и срамно поведение“, вестник „Парекордзани цайн”, бр.224 от 2019 г. – „Епархийският съвет си тръгна от Бургас с празна торбичка…“ и вестник „Вахан” от 20.03.2019 г. – „Пловдивчани въстанаха срещу своеволията на Епархийският съвет“. В контекста на така развилите се събития съдът е приел, че в процесната статия ответникът не е имал намерение да засегне лично честта и достойнството на ищеца, а да изрази своето мнение и оценка за дейността на Епархийския съвет. Статията е израз на разочарование, болка и възмущение от водената от Епархийския съвет политика на разделение на църквата чрез опитите за дискредитиране на Архиерея на Арменската епархия на Арменската Апостолическа Православна Света Църква в България И. Б.. Прието е, че използваните думи целят да разкрият изолацията на членовете на Епархийския съвет от интересите на арменската общност, действията им против единството на църквата и в този смисъл макар и да са наситени с отрицателно съдържание не следва да се възприемат като обида, а като изразена лична оценка и критика в допустими от правния ред граници, още повече, че в качеството си на председател на Епархийския съвет ищецът е обект на засилен интерес и очаквания от арменската общност, в това число и на негативна критика, включително с надхвърлящи добрия тон изразни средства. Предвид изложеното съдът е счел, че използваните в статията изрази не прекрачват границите на свободата на изразяване, тъй като не е използван извън контекста на коментираните събития, а представлява оценка, която макар и негативна, е обоснована от значимостта на причините, които са я предизвикали – действията на Епархийският съвет в противоречие с интересите на вярващите. Взето е предвид и обстоятелството, че делегатите за събора на Арменската Епархия в България се избират сред членовете на съответното населено място, а ищецът А. Ш. е от [населено място], се налага извод, че няма как той да агитира за себе си в [населено място] и съответно пасажа „ Дори в Хасково се стигна до там, че лично председателят е обиколил по домовете и работните места на свои роднини, близки и приятели, задължил ги е да дойдат на събранието, да гласуват за него да бъде избран за делегат, за да може на събора той да се бори за запазването на имоти”не се отнася за него. Преценени във връзка с контекста на цялата статия, краят на която е посветен именно на председателя на църковното настоятелство в Хасково, следва да се приеме, че ответникът е визирал последния, а не ищеца и от съдържанието на статията не може да се направи ясен и нееднозначен извод, че се отнася за него. Предвид изложеното съдът е счел, че процесната статия е написана вследствие на правомерно упражняване на признатото от Конституцията и ЕКЗПЧОС право на свобода на изразяване, поради което предявеният иск като неоснователен е отхвърлен. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддъра, че в решението е даден отгвор на правни въпроси от значение за спора: при заявено общо оплакване за неправилност на обжалваното съдебно решение в подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба допустимо ли е в срока за отстраняване нередовности на въззивната жалба въззивникът да подаде допълнителна такава, в която да конкретизира вече направеното общо оплакване и следва ли при постъпила такава въззивният съд да се произнесе с изричен диспозитив относно това дали съдът я връща като подаде извън срока по чл.259, ал.1 ГПК, както и за задължението на съда да обсъди в мотивите си всички доводи и възражения на страните. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касацинното обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения за разглеждане въпрос за задължението на съда да обсъди в мотивите си всички доводи и възражения на страните и на посочените основания. Въззивният съд е дол разрешение на същите в съответсвие с практиката на ВКС. В същата се приема, че в мотивите към акта си, с който разрешава спора по същество, съдът е длъжен да посочи кои от тях представляват твърдения за факти и кои – оценка на фактите. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, като те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако позорят адресата и са неверни. Оценките/мненията/ не подлежат на проверка за вярност, тъй като те не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако представляват обида. В мотивите си съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква оценка, съответно дали фактите са позорни и неверни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КРБ. Той трябва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени. Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да провери тяхната достоверност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, правно значение оценките имат само ако са обидни. Именно в съотвествие с тази практика и като инстанция, която решава спора по същество, въззивният съд в случая анализирайки всички събрани доказателства е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск, Що се касае до въпросите при заявено общо оплакване за неправилност на обжалваното съдебно решение в подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба допустимо ли е в срока за отстраняване нередовности на въззивната жалба въззивникът да подаде допълнителна такава, в която да конкретизира вече направеното общо оплакване и следва ли при постъпила такава въззивният съд да се произнесе с изричен диспозитив относно това дали съдът я връща като подаде извън срока по чл.259, ал.1 ГПК, то същите не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като не са от съществено значение за изхода на спора, който въззивният съд разрешава по същество, а не действа като контролно-отменителна инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях /т.1 ТД №1/2013г. ОСГТКна ВКС/. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника сумата 600 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът