Определение № 361 от 06.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4199/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 103683/16.08.2019 г. на Ж. Р. Т. и С. К. Т., чрез пълномощника им адвокат Ю. А., и касационна жалба с вх. № 112721/16.09.2019 г. на Р. В. Ц., чрез пълномощника му Е. Ц., срещу въззивно решение № 5218/10.07.2019г., постановено по гр. д. № 13182/2018 г. по описа на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационна жалба с вх. № 103683 са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси: 1./ В кой момент е налице преклузия досежно направеното от ответниците възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност като способ за придобиване право на собственост върху процесния имот – в писмения отговор по чл.131 ГПК, или в първото по делото заседание преди приемане на окончателния доклад /твърди се, че е несправедливо за третия ответник В. М., който придобил имота от касаторите, да се зачете придобивна давност, а за тях – не/; 2./ „Индивидуализацията на претендирания земеделски имот, когато се основава на земеделска реституция, съществена част по допустимостта на иска ли е и следва ли ответната страна, разполагайки с валиден документ за собственост от 1955г., когато се касае за урбанизирани територии и наличие на жилищна сграда върху имота да установява, че не е внасяла искане за реституция на имота и същият, фигурирайки в техническите планове и карти отпреди колективизацията, не е бил обект на реституция, още повече че жилищната сграда е била обитавана от наследницата на първоначалния собственик – ответницата Ж. Т.“. Сочат се решения на ВКС с твърдения, че обжалваното им противоречи. Твърди се и наличие основанието по чл.280,ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като двете страни в процеса претендират правото на собственост върху имота, а ищецът в продължение на повече от 6 години не е противопоставил правото си на собственост на ответниците, които го владеят с присъединено владение по реда на чл.82 ЗС. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационна жалба вх.№ 112721 се твърди наличие основанията по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа се противоречие на въззивното решение с посочена практтика на ВКС. Не са формулирани конкретни правни въпроси. Сочи се за незаконосъобразен изводът на съда за това, че ответникът В. М. е придобил по давност правото на собственост върху имот с идентификатор ***. Съобразно основния принцип, въведен с разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ, давност не тече срещу този, който не може да води иск за защита правото на собственост.В случая давността не може да тече преди окончателното приключване на реституционното производство. По отношение касационната жалба на Ж. и С. Т. е постъпил отговор от Р. В. Ц. със становище, че е неоснователна. Срещу касационната жалба на Р. Ц. е постъпил отговор от ответника по касация В. В. М., който я оспорва като недопустима и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване. Претендира разноски. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и са постъпили в срока по чл. 283 ГПК.Неоснователно е становището на ответника по касация М. досежно нередовност на касационната жалба на Р. Ц., тъй като към нея е приложено удостоверение за юридическа правоспособност на пълномощника. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено № 437852/26.06.2018 г., по гр. д. № 52893/2016 г. на Софийския районен съд. С последното е признато за установено по предявения от Р. Ц., против Ж. и С. Т. и В. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че ищецът е собственик на основание договор за покупко - продажба на недвижим имот по нот.акт №128/2010 г. на поземлен имот с идентификатор *** и ответниците Т. са осъдени да му предадат владението върху имота, като е отхвърлено искането да бъде осъден ответникът В. М. да предаде владението върху имота. С решението е признато за установено по предявения от Р. Ц. против Ж. и С. Т. и В. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че ищецът е собственик на основание договор за покупко - продажба по нот.акт №128/2010 г. върху поземлен имот с идентификатор *** като е отхвърлено като неоснователно искането да бъдат осъдени тримата ответници да предадат владението. Отхвърлен е предявеният от Р. Ц. против Ж. и С. Т. и В. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на поземлен имот с идентификатор ***. Въззивният съд е обсъдил приетите по делото писмени доказателства. Приел, че с нот.акт №128/2010г. И. Т. е продал на Р. Ц. недвижим имот, намиращ се в землището на [населено място]– нива, шеста категория, местност „Г.“, целият с площ 821 кв. м.,съставляващ поземлен имот с № *, който е образуван от имот с № *. Продавачът черпи права от договор за покупко-продажба,сключен с Л. Г. по нот.акт № 14/2009г. с предмет нива, шеста категория, находяща се в землището на [населено място], с площ 821кв.м., съставляващ поземлен имот с № *, който е образуван от имот с № *. При съставяне на нотариалния акт е било представено решение № 2508/28.01.1999г. на ПК- К., влязло в сила на 08.03.1999г. С това решение е възстановено правото на собственост на наследници на С. Л. съгласно план за земеразделяне в землището на [населено място] върху нива от 2.070 дка, местност „Г.“, имот № * по плана за земеразделяне. Към решението е представена скица № 1850/29.01.1999 г., отнасяща се за имот в местността „Г.“, с № * С решение № 127Б/29.04.2005 г. на ОСЗ-Панчарево е възстановено правото на собственост на наследниците на С. Л. съгласно план за земеразделяне в землището на Б. по отношение на нива от 1.249 дка, шеста категория, местност „Г.а“, имот № * по карта за земеразделяне. В решението е направена забележка, че се издава на основание чл. 14, ал. 6 от ЗСПЗЗ /ЯФГ при отразяване на свободната площ на имота/ и отменя решение № 2508/28.01.1999 г. на ПК -Казичене за имот в местност „Г.“.Това решение е обявено за нищожно с решение от 05.12.2008 г., по гр. д. № 11347/2008 г., по описа на СРС /влязло в сила на 23.01.2009 г./ по жалба на Л. Г. /наследник на С. Л./. С нот.акт № 142/1995 г. Ж. Т. е призната за собственик по наследство и давност на недвижим имот: 700/3120 ид. ч. от дворно място с площ 3120 кв. м., находящо се в [населено място] – Б., съставяващо имот с пл. № *, за който са отредени пар. *, включващ 853 кв. м., парцел *, площ за основа 725 кв. м., извън регулация от имота *кв. м. С нот.акт № 182/1995 г. Ж. и С. Т. са продали на ответника В. М. недвижим имот /СИО/- празно неурегулирано дворно място от 600 кв. м., съставляващо реална част от частта от имот *, която е извън регулация, цялата част от 1016 кв. м. При изготвяне на нотариалния акт е представен нот. акт № 127/1955 г., нотариален акт № 137/1978г., нот. акт № 142/1995 г.Съгласно заключението на СТЕ към влизане в сила на ЗСПЗЗ поземлен имот № *, който бил образуван от поземлен имот № * с площ 821 кв. м. по картата на възстановената собственост представлявал земеделска земя. Липсва стар кадастър за имоти ***0, *** и ***. Поземлен имот № *, който е образуван от поземлен имот № * с площ 821 кв. м., е идентичен с поземлени имоти с идентификатори ***, *** и ***. Тези поземлени имоти са нанесени с одобряването на КККР през 2012г. За процесния няма одобрен и влязъл в сила регулационен план и няма данни за извършени отчуждителни процедури по регулация. Съгласно одобрените регулационни планове през 1955 г., 1972 г., и 1991 г. за [населено място], поземленият имот е бил извън регулация. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответниците Т. за недопустимост на иска във връзка с индивидуализацията на имотите.Посочил е,че индивидуализирането на земеделските земи, включени в кооперативните организации,с което са били премахнати реалните им граници, се определя с посочване на тези реални граници в решението на поземлената комисия, като необходим правен акт и едновременно с това юридически факт с гражданскоправно действие.С решението на поземлената комисия възниква правното качество на обекта на собствеността - индивидуализация и затова то има конститутивно действие, като това се отнася и за двата вида решения за определяне на реалните граници на земеделските земи - решенията по чл. 18ж, ал. 1 и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Искът по чл. 108 от ЗС за имот, индивидуализиран с план за земеразделяне който към датата на предявяването му се намира в урбанизирана територия с одобрена кадастрална карта, какъвто е настоящият случай, е допустим. Претендираният имот е индивидуализиран по местонахождение, граници, номер, съобразно плана за земеразделяне, посочени са и идентификаторите на същия, съгласно действащата кадастрална карта. Доводите на ответниците, че имотът се води на тяхно име в кадастралния план са неотносими, тъй като отразяването в кадастралния план или в кадастралната карта няма пряко действие върху действително притежаваните вещни права и не съставляват пречка за тяхната защита по съдебен ред. Когато всяка от страните представя нотариален акт за установяване на правото на собственост КНА и решение на ПК, придружено със скица, имащо стойност на НА -чл. 14, ал. 1, т. 1 или чл. 17, ал. 1, изр. 5 ЗСПЗЗ), разпределението на доказателствената тежест се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК. В тежест на страната, представила констативния нотариален акт, е да докаже предпоставките на придобивния способ (на правното основание), установено с издаването на нотариалния акт.В тежест на насрещната страна е да докаже материалните и процесуалните предпоставки за законосъобразност на конститутивното решение за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ. Съдът може да приеме, че удостовереното с нотариалния акт правно основание не се е осъществило, а оттам и че ползващото се от нотариалния акт лице не се легитимира като носител на признатото с акта право на собственост, ако след направено в исковото производство оспорване както на осъществяването на придобивното основание, така и на съществуването на самото право, оспорващата страна е провела успешно опровергаване на констатациите на нотариуса било като докаже свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, било като опровергае фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или докаже, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта. В случай, че и двете страни в правния спор удостоверяват придобиването на правото на собственост върху спорното имущество с нотариални актове, то всяка страна следва да докаже осъществяването на съответното придобивно основание. Ответниците не са установили в условията на пълно и главно доказване предпоставките за възникването на правото им на собственост по нотариален акт върху недвижим имот, придобит по наследство и давност № 142/1995г. Не са събрани доказателства, които да обосноват извода, че те са придобили правото на собственост на посочения недвижим имот. Нотариален акт № 127/1955 г. за покупко-продажба на нива в землището на [населено място], м.Воденицата около 2.3 дка не доказва правата им. Няма данни,че купувачът е техен наследодател, както и че 700/3120 ид. ч. от дворно място с площ 3120 кв. м. по нотариален акт № 142/1995 г. са част от поземления имот придобит през 1955 г. В нот. акт № 142/1995 г., издаден на основание наследство и давност, не се сочи да е издаден на основание нот.акт № 127/1955 г. Освен това този КНА се отнася за 700/3120 ид. ч. от дворно място с площ 3120 кв. м., находящо се в [населено място] – Б., съставляващо имот с планоснимачен № *, за който са отредени пар. *, като в основата на същия от имота се включени 853 кв. м., парцел *, площ за основа 725 кв. м., извън регулация от имота * кв. м., останалата част от имота се отчуждава за улица и придаваеми части към съседни парцели. Според СТЕ в регулационния план не бил нанесен имот № * и същият няма установени граници.Праводателят на ищеца е придобил имота от реституирания собственик по решение № 2508/1999 г. на ПК, издадено въз основа и плана за земеразделяне. Поземлен имот № *, който е образуван от поземлен имот № * с площ 821 кв. м., е идентичен с поземлени имоти с идентификатори ***, *** и *** по КККР. Съгласно одобрените регулационни планове през 1955 г., 1972 г., и 1991 г. за [населено място], поземленият имот е бил извън регулация. За неоснователно е прието твърдението, че нот.акт №128/2010г. е нищожен поради липса на предмет, тъй като ищецът не бил искал въвод във владение от продавача. Това обстоятелство не рефлектира върху правото на собственост. За неоснователни са приети и възраженията на ищеца, че ответникът В. М. не е придобил правото на собственост на поземлен имот с идентификатор ***. До възстановяването на собствеността имотът е представлявал земеделска земя - кооперативна собственост, а придобиването на такава собственост по давност е забранено от разпоредбата на чл. 86 ЗС в редакцията ѝ до изменението в ДВ бр. 31/1990 г. До приключване на реституционната процедура по ЗСПЗЗ имотът не може да се придобие по давност предвид разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Реституционната процедура е приключила с решение № 2508 от 28.01.1999 г на ПК, влязло в сила на 08.03.1999 г., а не 23.01.2009 г., както твърди ищецът - с влизане в сила на решението по гр. д. № 11347/2008 г. на СРС, с което е обявено за нищожно решение № 127Б/2005 г. на ОСЗГ. Последното е издадено на основание чл. 14, ал. 6 от ЗСПЗЗ, поради грешка при отразяване на свободната площ на имота и е неотносимо към реституционния ефект.С прогласяването му са нищожно пък са заличени и последиците от него.След анализ на доказателствата въззивният съд е приел, че имот *** се владее от В. М. от 1995 г., когато го е закупил от ответниците Т., а придобивната давност е започнала да тече по отношение на него с приключването на реституционната процедура през 1999 г. и е изтекла до предявяване на иска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Въпросите в изложението към касационна жалба на Ж. и С. Т. не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Първият от тях не е обсъждан от въззивния съд, но за пълнота следва да се има предвид, че съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР№1/2013г., ОСГТК, възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане срока за отговор на исковата молба по чл.131,ал.1 ГПК. Това се отнася и за възраженията за придобивна давност. Ненаправените в срока за отговор от ответника по иска възражения се преклудират. Посочените от касаторите решения не приемат друго. Те касаят допустимост на доказателствени средства при неясен доклад по чл.146 ГПК и неясни възражения от страна на ответника по иска. Посоченото ТР№4/2012г., ОСГК пък е изцяло неотносимо, тъй като разглежда въпрос по приложението на чл.120 ЗЗД и дали изтеклият, установен от закона срок по чл.79 ЗС води автоматично до придобиване правото на собственост и дали позоваването на давността е елемент от фактическия състав на придобивното основание. Вторият въпрос е неясен и се основава на фактически твърдения на касаторите, които не са приети за установени от въззиввния съд. По същността си изразява касационните оплаквания за преценката на доказателствата.Касаторите развиват доводи за това, че решението на ПК в случая не било придружено със скица, което било нарушение, рефлектиращо върху неговата валидност. Всички тези твърдения не могат да се обсъждат в производството по чл.288 ГПК, поради което и сочените решения на ВКС по различни въпроси на реституция по реда на ЗСПЗЗ, не могат да се преценят като относими. Предвид изложеното, поставените въпроси не кореспондират с установеното по делото и изводите на съда, поради което и не могат да обосноват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид липсата на общо основание за достъп до касация не се дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. В изложението към касационна жалба на Р. Ц. не са формулирани конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК с обуславящо значение за решаващите изводи на въззивния съд и предопределили изхода на делото. Наведените оплаквания за неправилност на решението, касаещи преценката и обсъждането на доказателствата, съответно обосноваността на изводите на съда, не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Това е така, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Липсата на общата предпоставка – конкретно формулиран правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело и включен в предмета на спора, сама по себе си е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на решението, без да е необходимо произнасяне по посоченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на делото на ответника по касация В. В. М. следва да се присъдят сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени разноски в размер на сумата от 300 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.