Определение № 820 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3942/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 4647/21.07.2025г., подадена от Н. А. Х., чрез процесуалния представител адвокат С. И. от АК Шумен, срещу решение №128, постановено на 29.05.2025г. от Шуменския окръжен съд по в.гр.д. № 204/2025г., с което като е потвърдено първоинстанционното решение №976 от 13.12.2024г. по гр. д. №2661/2023г. на Шуменския районен съд, е уважен изцяло предявеният от С. А. Д. срещу касатора осъдителен иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 25000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди - болка и страдание, вследствие причинена от ответника средна телесна повреда, изразяваща се в пертрохантерно счупване на лява бедрена кост с разместване на фрагментите, довело до трайно затруднение в движението на левия долен крайник за период по-голям от един месец, за което ответникът бил признат за виновен с влязло в сила споразумение за прекратяване на наказателното производство от 23.12.2022г., постановено по НОХД № 2794/2022г. по описа на ШРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 25.02.2021г. до окончателното изплащане на сумата и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен изцяло със законните последици. В изложението към касационната жалба се поддържа, че е налице предпоставка за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Разглежда ли се възражение за съпричиняване при предявен иск за неимуществени вреди в граждански процес, ако има одобрено споразумение по наказателно дело, където не са изследвани обстоятелствата и причините за нанесена средна телесна повреда. Според касатора въззивният съд при постановяване на своето решение не е изпълнил задължението си да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните, като и не е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Поддържа, че въззивният съд е определил завишен размер на обезщетението в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 175 от 14.06.2016г. по гр. д. № 6268/2015г. на ВКС, ІV г.о. Ответникът по касационната жалба С. А. Д. не е депозирал писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Производството по делото е образувано по предявен от С. А. Д. против Н. А. Х. осъдителен иск с правна квалификация чл. 45, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25000 лева, претърпени в резултат на нанесена му на 25.02.2021г. средна телесна повреда, за която ответникът е бил осъден по НОХД №2794/2022г. на ШРС. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от приложеното по делото НОХД №2794/2022г. по описа на ШРС, е установено, че с Определение от 23.12.2022г. по същото дело, съдът е одобрил постигнатото между страните споразумение, по силата на което ответника Н. А. Х. е бил признат за виновен в това, че на 25.02.2021г. в [населено място], общ.Х., обл.Шумен, причинил средна телесна повреда на С. А. Д., изразяваща се в пертрохантерно счупване на лява бедрена кост с разместване на фрагментите, довело до трайно затруднение в движението на долния ляв горен крайник, за срок по - голям от един месец, средно за 6 - 8 месеца, при благоприятно протичане на оздравителния процес - престъпление по чл.129, ал.2 вр. ал.1 НК, и му било наложено наказание „пробация“ с посочени пробационни мерки. Посочено е, че определението е влязло в законна сила на 23.12.2021г. и съобразно нормата на чл. 300 ГПК е задължително за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Прието е, че на 25.02.2021г. ответника е причинил средна телесна повреда на ищеца, виновно при умишлена форма на вината като са причинени следните увреждания: счупване на ляво бедро - трохантерна фрактура (счупване на бедрото в горна трета) многофрагментна. Въз основа на изготвената съдебно медицинска експертиза е прието за установено, че фрактурата е била стабилизирана посредством метална остиосинтеза - проксимален (горен) къс бедрен пирон с горно и долно заключване. Съобразено е, че според вещото лице в случай на многофрагментно счупване, срастването се очаквало да е в рамките между 6 - 10 месеца, а при наличие на диабет, какъвто е установен при ищеца, този период се удължавал с още два-три месеца, поради влошеното хранене на мускулите и костите вследствие болестта. От събраните по делото гласни доказателства е прието за установено, че пострадалият дълго време е бил обездвижен и е правил опити да се придвижва с помощта на близките си, които са го подпомагали при всички ежедневни физиологични и хигиенни дейности, доколкото той не е могъл да се справя сам в продължение на шест месеца. Изпитвал силни болки, отслабнал физически и не можел да се занимава със селскостопанска работа, както преди. За неоснователно е прието възражението на ответника за съпричиняване на вредите от пострадалото лице, като е посочено, че в тежест на ответната страна е при условията на пълно доказване да осъществи безсъмнено установяване на евентуални факти сочещи на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице, което не е доказано по делото. Посочено е, че дори и да се приеме, че между двамата братя е имало словесно спречкване по повод общия им наследствен имот, подобно поведение на пострадалото лице не би могло да се тълкува като съпричиняване. Установено е, че ищеца и ответника са братя и до деня на инцидента са били в близки отношения, като единствено спорът за наследствения им имот и претенцията на ответника за прехвърляне на идеалните части от имота, собствени на ищеца, на ответника е дала повод на ответника да нападне брат си и да му нанесе достатъчно силни удари с дървения сап за да счупи бедрената му кост. Прието е, че по делото не е установено пострадалото лице да е предизвикало деликвента с обидно действие или бездействие, което реално би могло да бъде възприето като унизително за честта и за достойнството на лицето, спрямо което е извършено или за негови близки. Изложени са мотиви, че съгласно чл.52 ЗЗД съдът определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. При определянето му са взети предвид характера и тежестта на увреждането - счупването на долния крайник, последиците от това увреждане - сравнително дългия период на невъзможност за пълноценен живот, обездвижването, необходимостта от непрекъсната чужда помощ за не по-малко от шест месеца, степента и времетраенето на претърпените болки и страдания - интензивни за период до една година, продължаващия дискомфорт и след този период, начинът на извършване на деянието, а именно отчетена е умишлената форма на вина на деянието на ответника и обстоятелствата, при които е извършено като е прието, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 25000 лева, който размер съответства на претърпените от ищеца болки и страдания. По поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване настоящият състав приема следното: Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Като бъдат съобразени изложените от въззивния съд съображения и предвид посочените по-горе критерии следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поставения от касатора правен въпрос, доколкото същият не отговаря на конкретно установеното по делото. На първо място следва да се отбележи, че по поставения от касатора въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, според която с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, фактите относно съпричиняването на вредоносния резултат подлежат на доказване пред гражданския съд, както когато наказателният съд е изследвал съпричиняването с оглед обхвата на наказателната отговорност и размера на наказанието (доколкото мотивите му в тази част на присъдата не са задължителни за гражданския съд), така и когато наказателното производство е приключило с одобряване на споразумение (в този смисъл решение №431 от 02.07.2024г. по гр.д.№2452/2023г. на І г.о. на ВКС и посочените в него актове). В настоящия случай с тази практика въззиният съд се е съобразил. Съдът не е отказал да разгледа заявеното от ответника възражение за съпричиняване на вредите, а напротив, разгледал е същото и го е приел за неоснователно, с оглед недоказването на факти, сочещи на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице. Константна е практиката на ВКС, че за гражданския съд е задължителна за съобразяване само присъдата на наказателния съд и то по въпросите, изрично посочени в чл. 300 ГПК (извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца), като в тези случаи законодателят е ограничил приложението на принципите на непосредственост ( чл. 11 ГПК ) и свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение ( чл. 12 ГПК ). Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, респ. деликта, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело и с оглед принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на доказване пред гражданския съд ( решение № 66/12.03.2015г. по гр. д. № 5839/2014г. на ІV г.о. на ВКС), но в конкретния случай такова доказване не е проведено от носещата доказателствената тежест страна. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, всяка една от страните в производството трябва да докаже фактите и обстоятелствата, на които основава изгодните за себе си искания и възражения, съответно да понесе неблагоприятните последици от недоказването им. При иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане увреденото лице трябва да установи всички елементи, включени във фактическия състав на увреждането, с изключение на тези, които се предполагат по силата на закона, а деликвентът следва да установи обстоятелствата, водещи до отпадане на отговорността му или до ограничаване на обема й. Последицата от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес е, че за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства. Ако страната не се справи с доказателствената тежест, дори да съществува вероятност, но не и несъмненост, то в резултат на последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, за съда този факт или обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да се установи настъпването му, съответно се е осъществило, ако трябва да се установи липсата му. Т. е. тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства, а е въпрос за последиците от недоказването. В този смисъл решение № 80/03.05.2018г. по гр. д. № 2560/2017г. на IV г. о. на ВКС и посоченото в него решение №226 от 12.07.2011г. на ВКС по гр. д. №921/2010г., IV г. о., както и решение №512/29.06.2010г. по гр. д. №1982/2009г. на І г. о. на ВКС, решение №891/10 от 12.01.2011г. по гр. д. №1638/2009г. на ВКС, І г. о., решение №413/29.06.2010г. по гр. д. № 900/2009г. на І г. о. на ВКС и др. При постановяване на решението си съдът е съобразил трайно установената практика на ВКС, според която въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. По отношение на критериите, по които се определя конкретния размер на обезщетението по справедливост, обусловили поставянето на третия правен въпрос в изложението, въззивният съд е изложил подробни съображения, които напълно съответстват на дадените задължителни указания по изясняването и прилагането на принципа на справедливост в ППВС 4/68г. при определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е посочил кои факти и обстоятелства приема за установени от събраните по делото доказателства, след което е посочил кои от тези факти и обстоятелства имат съществено значение за определяне размера на дължимото обезщетение. В обжалваното решение въззивният съд последователно е проследил и анализирал всички установени по делото факти и обстоятелства около процесния деликт, преценил е значението на всеки един от тези факти за определянето на размера на обезщетението. По така изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение