Определение № 1706 от 04.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 624/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество /КОНПИ/, чрез процесуален представител Г. П. Д.-Т., държавен инспектор в ТД София на КОНПИ и частна жалба подадена от адв. Т. П. от САК, като пълномощник на К. Л. Р., срещу определение № 27/07.01.2025 г., по в.ч.гр.д. № 3493/2024 г. на Апелативен съд - София. С обжалваното определение частично е отменено и частично е потвърдено определение № 17233/29.10.2024 г., по гр.д. № 7853/2021 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молба вх. № 95231/03.09.2024 г. на КОНПИ с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на решение № 4791/09.08.2024 г. по гр. д. № 7853/2021 г. на СГС, в частта за разноските, и като краен резултат КОНПИ е осъдена: да заплати на К. Л. Р. сумата от 7 698 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС, както и да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 17 928,03 лв. – държавна такса за първоинстанционното разглеждане на делото. Жалбоподателят КОНПИ обжалва като неправилно определението в частта, с която е осъден да заплати на ответницата по делото разноски в размер на 7 698 лв., както и държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 17 928,03 лв. Твърди се, че определеният от съда размер на адвокатския хонорар, дължим на ответницата за отхвърления иск не е съобразен с действителния материален интерес на този иск, нито с количеството и качеството на свършената от адвоката работа и извършените от него процесуални действия, а още по малко с фактическата и правна сложност на делото, обема и предмета на този иск, който се изразявали в претенция за един, единствен апартамент. Съображенията на въззивния съд за отхвърляне на доводите на жалбоподателя за прекомерност на искания адвокатски хонорар били неправилни. Сочи се също, че в нарушение на процесуалните правила, КОНПИ е осъдена в решението на първоинстнционния съд 09.08.2024 г. да заплати и държавна такса за прекратеното с влязло в сила определение производство от 22.08.2023 г. Решението било постановено една година по-късно след прекратителното определение. Оспорва се и дължимостта на държавна такса за отхвърлената част от иска. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК от касатора КОНПИ, като правни въпроси – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „Допустимо ли е по почин на съда да се допълва влязло в сила определение за прекратяване на производството по делото в частта му за държавната такса с друг съдебен акт и в какъв срок след постановяване на окончателния съдебен акт, с който се прекратява производството съдът е оправомощен да възлага държавна такса и съдебни разноски?“; 2. „Допустимо ли е присъждане на адвокатски хонорар под установения в Наредба 1/2004 г. минимум и при какви предпоставки?“; 3. „Допустимо ли е присъждане на адвокатски хонорар, който не е заплатен авансово при сключване на договора за правна помощ и в същия не са уговорени конкретни срокове за плащането му?“; 4. „Законосъобразно ли Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, като държавен орган на бюджетна издръжка да заплаща държавна такса при прекратяване на производството дело за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, при условие, че на основание чл. 153, ал. 3 от ЗОНПИ е освободена от заплащане на държавна такси още с подаването на исковата молба?; 5. „Следва ли съда да приложи специалната разпоредба на чл. 156, ал. 6 от ЗОНПИ, като възложи изцяло или отчасти разноските по дело за отнемане на незаконно имущество в полза на държавата, независимо от изхода му върху ответник, който е представил доказателства пред съда доказателства, които е могъл да представи пред КОНПИ с декларацията си по чл. 136 от ЗОНПИ и не са събрани по независещи от държавния орган причини?“; 6. „Свидетелските показания, събрани по делото представляват ли доказателства по смисъла на чл. 156, ал. 6 от ЗОНПИ?“; 7. „Писмени документи, представени в съдебното производство, които не установяват законни доходи представляват ли приети по делото доказателства и могат ли да бъдат включени в доказателствата по чл. 156, ал. 6 от ЗОНПИ?“. Сочи се, че са налице основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението в обжалваната му част. В писмен отговор К. Л. Р. оспорва частната жалба на КОНПИ. Р. обжалва въззивното определение в частта, за присъдените й разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство. Твърди, че договореното адвокатски възнаграждение е 15 000 лв. и е за общия предявен размер на исковите претенции, а не като сбор от цената на отделните искове и същото не би могло да бъде делено и отнасяно за всяка от отделните искови претенции. Счита за необоснован извода на въззивния съд, че общо договореното адвокатско възнаграждение за цялото първоинстанционно производство следва да се намалява пропорционално съобразно отхвърлените искови претенции. Според жалбоподателката е незаконосъобразен извода на въззивния съд, че правото на ответника да претендира разноски относно прекратената част от исковото производство е преклудирано с изтичане на срока за обжалване на прекратителното определение, постановено по направения от ищцовата страна отказ от искове, тъй като в отговора на исковата молба е било направено искане за присъждане на разноски и това че СГС не се е произнесъл по въпроса за разноските, евентуално би могло да се определи като негов пропуск, а не като пропуск на ответната страна. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК от ГПК от страна на този касатор, като правни въпроси – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Когато адвокатското възнаграждение е договорено в общ размер за всички предявени искови претенции и цялостно представителство в една инстанция, при прекратяване на част от производството, поради отказ от отделни искове, следва ли да бъде разделяно от съда пропорционална към размера на исковете по прекратеното производство и продължилото по отхвърлените искове?“ и 2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи обоснована преценка, съобразно фактическата и правна сложност на делото, при определяне на разноските за платен адвокатски хонорар?“. Твърди, че обжалваното определение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се също, че въззивното определение е очевидно неправилно в обжалваната му от касатора част. В писмен отговор КОНПИ оспорва частната жалба на ответницата Р.. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира, че частните касационни жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Относно допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съдът е приел, че производството по гр. д. № 7853/2021 г. на СГС е било образувано по искова молба на КОНПИ срещу К. Л. Р., с която били предявени обективно и кумулативно съединени искове за отнемане в полза на държавата на имущество на обща стойност 448 200,97 лв. С определение № 10013/22.08.2023г., поради частичен отказ от иск, производството било прекратено по искове в общ размер на 218 200,97 лв. Прекратителното определение не било обжалвано и влязло в сила. С решение № 4791/29.10.2024 г. постановено по делото бил отхвърлен предявеният иск /по който производството по делото останало висящо, след прекратителното определение/ за отнемане в полза на държавата на апартамент № .., находящ се в [населено място], [улица], с цена на иска 230 000 лв.. Като необжалвано, решението влязло в сила на 05.09.2024 г. С отговор на исковата молба бил представен договор за правна защита и съдействие от 21.02.2022 г., с който е уговорено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото, в общ размер на 15 000 лв. В проведеното о.с.з. на 02.02.2024 г., процесуалният представител на ответника представил списък по чл. 80 от ГПК и три платежни нареждания за извършени плащания по банков път в общ размер на 15 000 лв. /3 х 5000 лв./. Ищецът присъствал в съдебно заседание и не оспорил тези платежни нареждания, които били доказателство, че сумата от 15 000 лв. е реално заплатена. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни доводите на ищеца, за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от ответницата, приемайки, че същото съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото, преценена с оглед на въведените в спора факти и изложените въз основа на тях правни твърдения, както и с оглед конкретно извършените от страните процесуални действия. В случая делото било седем тома, и с над 4 000 листа, и продължило три години, събрани и обсъдени били множество писмени и гласни доказателствени средства, като били проведени шест съдебни заседания. Уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение било справедливо и обосновано с оглед фактическата и правна сложност на делото. За да не присъди разноски в полза на ответницата в претендирания размер от 15 000 лв., въззивният съд е посочил, че определение № 10013/22.08.2023 г. по гр. д. № 7853/2021 г. за частично прекратяване на производството било връчено на ответника на 04.09.2023 г. Последният не поискал присъждане на разноски за прекратено поради отказ от иска производството по искове в общ размер на 218 200,97 лв. по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, поради което правото му да претендира разноски било преклудирано с изтичането на срока за обжалване на 23.09.2023 г. Заплатеното адвокатско възнаграждение било в общ размер на 15 000 лв. за всички искови претенции от общо 448 200,97 лв. по тази причина въззивният състав е приел, че се дължи адвокатско възнаграждение само съразмерно с отхвърлените искови претенции в размер на 7 698 лв. (51,32 %/230 000: 448 200,97 х 100). За да остави без уважение жалбата на КОНПИ, касаеща възложената в тежест на ищеца държавна такса в първоинстанционното производство, въззивният съд е приел, че по предявен иск по чл. 153 ЗОНПИ, държавна такса се дължи, но не се внася предварително и се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото (чл. 75, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 2 от отменения ЗОПДНПИ и чл. 154, ал. 3, вр. чл. 157, ал. 2 ЗКОНПИ). Позовал се е на практика на ВКС, като е прел, че КОНПИ не е освободена от държавна такса и дължи заплащането й на общо основание, както когато искът е отхвърлен, така и когато производството е прекратено изцяло или частично. Посочил е, че съдът не е ограничен от постановеното прекратителното определение или влизането му в сила, както и от срок за постановяване на определение за събиране на дължими от страната разноски по делото, тъй като производството по реда на чл. 77 ГПК е със самостоятелен характер и следва от отговорността и задължението на страната за разноски. Преценено е като неоснователно и оплакването на КОНПИ касаещо разпоредбата на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ, основано на твърдения, че ответникът бил дал повод за завеждане на делото, тъй като не е представил доказателства в производството пред КОНПИ. Посочено е, че според разпоредбата на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ, когато ответникът по съответния иск представи пред съда доказателства, които е могъл да представи с декларациите по чл. 136 ли 137 и не са събрани по независещи от Комисията причини, съдът може да му възложи изцяло или отчасти разноските по делото независимо от изхода на делото. Въззивният състав е приел, че в случая разпоредбата е неприложима, тъй като ответникът представил пред Комисията 29 броя възражения и доказателствения материал, с който разполагал, и които е посочил в отговора на исковата молба. Освен това, в хипотезата на чл. 156, ал. 6 от ЗОНПИ, ищецът следвало да посочи какви конкретни доказателства и за какви обстоятелства не били представени в административното производство от ответника, още повече, че в същото производство, ответникът не можел да иска събиране на гласни доказателства, и назначаване на експертизи, респ. поставяне на конкретни въпроси и задачи към последните, послужили като основание за отхвърляне на иска. Освен това решението било мотивирано и с постановяването на тълкувателно решение № 4/18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. ОСГК на ВКС, което било постановено след предявяване на иска и е обосновало неговото отхвърляне. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивният съдебен акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не са нелице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в обжалваната от КОНПИ част, по поставените в изложението на този касатор въпроси. Въпроси с №№ 1 и 4, представляват питане дължи ли КОНПИ държавна такса при отхвърляне на предявен иск, респективно при прекратяване на производството, с правно основание чл. 153, ал. 1 или ал. 2 ЗОНПИ и в какъв срок след прекратяване производството съдът е оправомощен да възлага държавна такса. Така поставено, питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и сочените допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпроса за дължимостта от КОНПИ на държавна такса в производствата по гражданска конфискация по реда на ЗОПДНПИ (отм.) и ЗОНПИ е създадена трайно установена и последователна съдебна практика на ВКС, а решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното определение са изцяло в съответствие с нея. Според установеното в практиката на ВКС, разрешението, че Комисията не дължи държавна такса в производства по гражданска конфискация е било обосновано в старата съдебна практика при действието на първия ЗОПДИППД (отм.) с отсъствието в този закон на специални разпоредби за държавните такси. Във връзка с това разрешение е възприето становището, че Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса съгласно чл. 84, т. 1 ГПК. В следващите по време: ЗОПДНПИ (отм., 23.01.2018 г.) и сега действащия ЗОНПИ обаче, изрично законодателят е разписал норми за дължимост на държавните такси в производството, които се присъждат в зависимост от изхода на спора, макар да не се събират първоначално при завеждане на делото – чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. При действието на тези разпоредби е формирана актуалната към настоящия момент съдебна практика, обективирана в: определение № 2226/08.05.2024 г. по ч.гр.д. № 1386/2024 г. на III г.о.; определение № 4274/26.09.2024 г. по ч.гр.д. № 2782/2024 г. на III г.о.; определение № 6028/20.12.2024 г. по ч.гр.д. № 4863/2024 г. на III г.о.; определение № 2510/23.05.2024 г. по ч.гр.д. № 1814/2024 г. на IV г.о.; определение № 13/12.01.2021 г. по ч.гр.д. № 3107/2020 г. на IV г. о.; определение № 3785/29.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2480/2024 г. на III г. о.; определение № 1666/15.06.2023 г. по гр.д. № 170/2023 г. на IV г.о.; решение № 147/16.09.2019 г. по гр.д. № 1998/2018 г. на IV г.о.; определение № 148/15.01.2025 г. по ч.гр.д. № 4847/2024 г. на III г.о.; определение № 1083/06.03.2025 г. по ч.гр.д. № 606/2025 г. на III г.о.; определение № 1133/10.03.2025 г. по ч.гр.д. № 666/2025 г. на III г.о. и др., според която КОНПИ дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. В тази практика е разяснено, че Комисията е публично държавно учреждение, но вземането – предмет на делото по исковете по ЗОНПИ, е частноправно. Приема се още, че в производството по ЗОНПИ Комисията не брани интереси от по - висш порядък, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира установени публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер. По втората част от въпроса: при този вид дела държавна такса не се събира предварително, а присъждането й е с оглед изхода на делото, т.е. при уважаване на иска тя ще се дължи от осъденото лице, а при отхвърляне на иска или при прекратяване на делото ще се дължи от ищеца. Ако страната остане задължена за разноски, отговорността следва да се осъществи по реда на чл. 77 от ГПК. Наличието на влязло в сила определение за прекратяване на производството по делото в случая е било предпоставка за постановяване на акта по чл. 77 от ГПК /инкорпориран в решение № 4791/29.10.2024 г./, а за постановяването му не е предвиден срок, както е приел и въззивният съд. Разпоредбата на чл. 77 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставените под №№ 2 и 3 въпроси. Според разясненията в т. 3 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС преценката дали адвокатското възнаграждение е прекомерно с оглед на чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги конкретна и се свежда до съпоставяне на цената на адвокатската защита с фактическата и правна сложност по делото. С оглед на даденото тълкуване в решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22, съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г. при определяне на отговорността за разноски, в случай на възражение за прекомерност. В обжалваното определение въззивният съд не отрекъл възможността за присъждане на адвокатски хонорар под установения в Наредба 1/2004 г. минимум, а е обосновал извода си за липсата на прекомерност на адвокатско възнаграждение /за което е приел, че е заплатено от ответната страна - документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането/, с фактическата и правната и сложност на делото. Петият повдигнат въпрос обуславя определението в смисъла по чл. 280, ал. 1 ГПК, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил, не противоречи на практиката на ВКС. Разпоредбата на чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ гласи, че когато ответникът по иска за отнемане на незаконно придобито имущество представи пред съда доказателства, които е могъл да представи с декларациите по чл. 136 или 137 и не са събрани по независещи от Комисията причини, съдът може да му възложи изцяло или отчасти разноските по делото независимо от изхода на делото. В своята практика ВКС приема, че смисълът на тази разпоредба е, че Комисията не би следвало да дължи разноските, които е сторила заради поведението на ответниците, когато те са притежавали доказателства за законните доходи на придобитото имущество, но не са ги представили в административното производство. Приема се също така, че чл. 156, ал. 6 ЗОНПИ не се прилага, когато Комисията е мотивирала отказ от иска с Тълкувателно решение № 4/18.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2021 г. ОСГК на ВКС. Изводът на въззивния съд за неприложимост в случая на посочената разпоредба, е в съответствие с даденото разрешение, доколкото съдът е приел, че ответникът е представил пред КОНПИ 29 броя възражения и всички доказателства, с който е разполагал и е посочил в отговора на исковата молба, а съдебният акт е мотивиран и с постановяването на тълкувателно решение № 4 по тълк. д. № 4/2021 г. ОСГК на ВКС. Въпроси с №№ 6 и 7 не са правни, а фактически и се отнасят за обсъждане на събрани по делото доказателства и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. Отговор на тези въпроси може да се даде едва при разглеждане на спора по същество. По жалбата на К. Л. Р.. Посоченият от касатора – ответник първи правен въпрос, обуславя изхода на спора, включен е в предмета на делото и е разрешен от въззивния съд, по начин, че е обусловил изводите за частична неоснователност на искането й за присъждане на разноски в пълен размер. По поставения въпрос настоящият състав приема следното: Когато адвокатското възнаграждение между страната и нейният процесуален представител е договорено в общ размер за защита срещу всички предявени искови претенции и цялостно представителство в една инстанция, при частично прекратяване на производството, поради частичен отказ от искове, е допустимо по заявеното искане от страна на ответника за присъждане на разноски по делото, с определението за частично прекратяване на делото, съдът да му присъди разноски, съразмерно на исковете по прекратената част от производството. Съдът може да се произнесе по направеното искане с определението за частично прекратяване на делото, но ако не е сторил това, по искането за разноски дължи произнасяне с акта, с който се произнася по останалата непрекратена част от производството и с който се приключва делото по смисъла на чл. 81 ГПК в съответната инстанция, поради което с последния, при съобразяване с крайния резултат по непрекратената част и постановеното частично прекратяване, следва да се разпредели отговорността за сторените разноски от страните пред съответната инстанция. Приетото от въззивния съд, че след като е отправено искане за частично прекратяване на производството по делото и последното е частично прекратено, а ответника не е поискал присъждане на разноски съразмерно с прекратената част по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, правото му да претендира тези разноски е преклудирано с изтичането на срока за обжалване на прекратителното определение, противоречи на даденото разрешение по въпроса. С оглед горепосоченото, въззивното определение в обжалваната му от ответницата Р. част е неправилно и в тази част следва да бъде отменено, като вместо това бъде уважена претенцията й /направена още с отговора на исковата молба/ за разноски направени в първоинстанционното производство до пълния й установен по делото размер от 15 000 лв. Тъй като в прекратителното определение, касаещо част от исковете, липсва произнасяне от съда по искането й за разноски, разноските е следвало да се присъдят с постановяване на крайния съдебен акт, при приложение правилата на чл. 78, ал.1 - 4 ГПК. В договора за правна защита и съдействие между ответницата и процесуалния й представител е договорено общо възнаграждение в размер на 15 000 лв. за цялото производство в първата инстанция и за защита по общия предявен размер на исковите претенции, като от представените писмени доказателства е установено, че същото е било изплатено в пълен размер, чрез плащания по банков път. В случая не е налице и законовата хипотеза на чл. 78, ал. 5 ГПК. Настоящия състав на съда съобразява: предмета на делото, цената на предявените искове, броя на проведените съдебни заседания, фактическата и правна сложност на делото с оглед на въведените в спора факти и изложените правни твърдения, както и с оглед конкретно извършените от страните процесуални действия и количеството извършена работа от процесуалния представител на ответницата. Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, като изключение от общото правило за дължимост на разноски, следва да се прилага, само когато е налице прекомерност, каквато по горните доводи на съда не се установява в процесния случай, поради което доказаният разход, за представляване на ответната страна от адвокат пред първата инстанция, не следва да бъде намаляван от съда. Предвид на горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение